Ахилесовата пета на диспенсационализма (част втора)
|
Диспенсациoнализъм в упадък Предизвикателство към традицонния диспенсационален "Кодекс на мълчанието" |
|
| Том 2, Брой 3 | Майкъл Р. Гилстрап | март, 1989 |
(Тази статия е продължение на прегледа ми на становището на д-р Уилям Е. Бел, така както е представено в докторската му дисертация „Критична девалвация на доктрината за грабването преди голямата скръб в християнската есхатология.“ Ще се фокусираме на неговите становища, свързани с диспенсационалнтото поддържане на радикална дихотомия между Израел и Църквата. Важността на тази теза не може да е преувеличена. Ако може да се покаже чрез Писанието, че диспенсационализмът постулира фалшива дихотомия, то цялата диспенсационална система ще бъде счетена за фалшива, защото разликата между Израел и Църквата лежи в сърцето ѝ. Първите две доказателства бяха посочени в предишния брой. Тук ще се заема с третия аргумент на д-р Бел.)
3.Проблемът с началото на Църквата.
Някои реформирани писатели твърдят, че Църквата съществува в Стария Завет, като по този начин настояват за един Божий народ през всички епохи. По този начин опровергават диспенсационалното твърдение за радикална дихотомия между Израел и Църквата. Диспенсационализмът отговаря, че Църквата започва съществуването си от деня на Петдесетница, както е описано в Деяния на апостолите - когато се случи кръщението в Духа, Църквата на Исус Христос се „роди“ за пръв път.
Християнската Църква в Новия Завет, следователно, е нещо изцяло ново и различно. Диспенсационалистите твърдят, че понеже тя не е съществувала преди Петдесетница, старозаветните вярващи не са част от Църквата. Следователно, има два Божии народа с различни съдби: Израел и Църквата.
Д-р Бел казва, че дори ако позицията, че Църквата се е „родила“ на Петдесетница се приеме, тя не успява да докаже твърденията на диспенсационалистите. Той посочва, че цялото им становище, че „Старозаветните вярващи не са били част от Църквата по време на Стария Завет, страда от липса на доказателства“.[1] Той отбелязва, че диспенсационалистите свободно признават, че верните израелтяни, които са били живи по времето на Петдесетница са намерили мястото си в Христовото тяло в този момент, но мъртвите израелтяни, които са били верни на завета, са отделени чрез смъртта от църквата и „интимното взаимоотношение с Христос, на което християните се радват, и са по-скоро изпратени в една благословена, но някак по-низша позиция, като част от Израел.“[2]
Бел посочва, колко глупаво би било това на практика и че общата посока на Писанието се противопоставя на подобен възглед:
„Изглежда невероятно например, че някои семейства ще бъдат разделени във вечността, само защото някои от членовете им са починали преди Петдесетница (вероятно само дни преди това), а другите са умрели след това – и по този начин са били включени в Църквата. Ако се следва диспенсационалната схема, обаче, точно това би трябвало да се е случило в множество случаи. Това би означавало поне седем години разлика по времето на възкресението, защото (както по-късно ще дискутираме) се предполага, че старозаветните светии ще възкръснат в края на Великата Скръб, а не в началото ѝ, с църковните светии. В какво би се състояло утешението за това първо поколение църковни светии, ако спасените им възлюбени роднини не са включени заедно с тях в бройката на възкресените? Съпрузи и съпруги, родители и деца ще са разделени – само заради появата на Петдесетница.“[3]
След това, Бел забива ножа още по-дълбоко в тезите на диспенсационализма, като пише:
„В Матей 16:18, Христос казва: „и на тази скала ще съградя Моята църква; и портите на ада няма да я надвият.“ Думите „портите на ада“ вероятно се отнасят за „силата на смъртта“, и следователно значението би било, че смъртта няма да има способността да навреди на някой от Неговата църква. Може да се спори, че това е пророческо твърдение за положението, което ще съществува в Църквата след Петдесетница и следователно няма отношение спрямо тези, които са починали преди това. Изглежда нелепо, Христос да позволи смъртта да бъде толкова жизнено определяща за правото на човек да бъде включен в Църквата. Какво да кажем за Йоан Кръстител, а за Йосиф – приемния баща на Исус, Симеон, Анна и без съмнение за някои от Неговите последователи-ученици – смъртта би имала власт над тези светии, защото те не са преживели Петдесетница и не са част от Църквата, така ли? Вероятно има ученици на Библията, които не виждат нищо нередно в такава схема, но за повечето тълкуватели, това би било немислимо.“ [4]
4.Обединението на Израел. Това становище се върти около Свети Павловото обръщение към Ефесяните (Еф. 2:11-22). Това е едно от най-силните становища на д-р Бел. Той твърди, че Св. Павел прави едно от най-изключителните твърдения в Новия Завет във връзка с фалшивата дихотомия между Израел и Църквата.
Д-р Бел започва като казва, че диспенсационалната цялостна ориентация е в грешка по отношение на този проблем: „Новият Завет всъщност говори не за приемането на Старозаветните светиите в Църквата, а за езичниците, повярвали в новозаветната епоха, които ще се присъединят към Израел. Крайният резултат е същия – светиите от Стария и Новия завет обхващат една група, позната след Петдесетница като Църквата.“[5] След това той предлага своя анализ на Ефесяни 2:11-22 като доказателство на твърдението си.
Св. Павел обобщава накратко безнадеждната позиция на езичниците преди идването на Христос в стих 12:
- Без Христос
- Чужденци за общността на Израел.
- Странни за заветите и обещанията.
- Без надежда.
- Без Бог.
Останалата част от пасажа се занимава с радикалната промяна, която е настпила в статута на езичника след идването на Христос. Бел отбелязва, че контрастът със старото им състояние е много ясен:
- Те вече не са без Христос – а „в Христос“ (ст. 13).
- Те не са вече чужденци – а са съграждани (ст.19).
- Не са вече странници – а са съграждани (ст. 19).
- Те вече не са без надежда – а се наслаждават в мир (ст. 17), помирение (ст.16) и т.н.
- Те вече не са без Бога – вече имат достъп до Бога (ст. 18) и са членове на Божието семейство (ст.19).
Езичниците бяха чужденци за общността на Израел и заветите на обещанието, т.е на онези завети, които Бог направи с Израел (Авраамовия, Давидовия и т.н). Св. Павел твърди, че сега тази ситуация или условие не съществува. Езичниците вече не са чужденци или странници за заветите на обещанието. Нито пък са отделени от общността на Израел. Всъщност, текстът продължава нататък като казва, че вярващите езичници са „съграждани“ със светиите (т.е Старозаветните светии. Това е видно от бележката в ст. 20 относно апостолската основа: Всички апостоли бяха евреи).
„Следователно този откъс е съвършено ясен. Вярващите езичници, членове на Църквата бяха признавани за граждани на израелската общност, за която по-рано са били странници, сега те участват в заветите на Бога с Израел от Старозаветни времена. Няма съмнение, че тази общност е преминала през промяна, но връзката остава.“[6]
Диспенсационализмът, от друга страна, разглежда Църквата като изцяло нова единица, напълно отделена от старозаветния Израел, а оттам, не позволява никаква връзка или последователност. Бел посочва, че за да може диспенсационалистът да бъде последователен с такъв възглед, трябва да приеме, че „Евреите, които са станали християни губят статута си на Израелтяни и по този начин губят права над древните еврейски обещания, получавайки на тяхно място напълно нов комплект от „църковни обещания.“[7]. Във връзка с това становище, той цитира Джон Уалвурд, бивш президент на ДТС, който пише в своята книга „Милениалното Царство“: „Църквата се състои от евреи и езичници обединени в едно тяло - Христос, по такъв начин, че и двете са отделени от различните си национални програми и им е определен напълно различен ред.“[8] Бел отбелязва, по отношение на това твърдението на Уалвурд:
„Уалвурд не предлага доказателство за своето твърдение, че евреите християни са отделени от Израел и неговите завети. Неговото становище е дедуктивно, теологично заключение, базирано на диспенсационални предразсъдъци, а не индукция от реалните сведения в Библията. Писанието категорично отхвърля подобна идея.“[9]
Още много доказателства могат да бъдат взети от тази ценна творба, но уви, нямаме време и място. Ще направим заключение на становището на д-р Бел срещу диспенсационализма в следващото издание на този бюлетин.
Статията е взета оттук
Превод от английски език: Даниела Андреева
[1].Wtlliam Evereff Bell, A Critics/ Evacuation of the Pretribulation Rapture Doctrine in Christian Eschatology (School of Education of New York University, unpublished doctoral dissertation, 1967), p. 93,
[2].Bell, p. 94.
[3].Bell, p. 95
[4].Bell, pp. 95-96
[5].Bell, 102
[6].Bell, p. 105
[7].Bell, p. 110.
[8].Quoted in Bell, p., 110.
[9].Bell, p. 110.
Други статии от поредицата:
