За седемте лъжи на Хаус

Диспенсациoнализъм в упадък

Предизвикателство към традицонния диспенсационален "Кодекс на мълчанието"

Том 1, Брой 11 Гари Норт ноември, 1988

 

Най-накрая! След 15 години самоналожено, стратегическо мълчание от страна на Даласката теологична семинария, един от професорите издава критика на движението за Християнска Реконструкция. Уейн Хаус ни предлага „Теология на господството, Благословение или проклятие?“ (Portland, Oregon: Multnomah Press). Познайте! Той не смята, че Теологията на господството (която той приравнява с християнската реконструкция, вероятно за да увеличи продажбите на книгата) е благословение. Издателят беше твърде любезен да изпрати копие на коректурата до нас (тъй като Гари ДеМар непрекъснато искаше копие на ръкописа от авторите, от февруари 1988-ма, за да се подготви за обществен дебат със съавторите Томи Айс и Дейв Хънт през април, и всеки път му отказваха, така че определено сме благодарни на издателя. И двамата автори бяха инструктирали издателя да не ни дава ръкописа. Дори те ни го казаха. Но поне получихме коректурата.)

Професор Хаус е направил поне седем ключови интелектуални грешки – лъжливи тълкувания,  но по-скъпо му излезе решението да позволи на Томи Айс да му стане съавтор. Г-н Айс е самозван бивш реконструкционист, който никога не е бил канен в движението, за да  стане реконструкционистки посланинк сред диспенсационалното общество. Възприемайки се като презрян, той отхвърли реконструкционистката си позиция. Като много други ентусиасти в историята, които преди това са били посветени в силна идеологическа позиция и които по-късно са видели „грешката в пътищата си“, г-н Айс клевети в свой стил онези, които са го „заблудили“. Г-н Айс се вживява в ролята на изтрезнял пияница, който дълго е бил неспособен да се въздържа от  алкохола, и който след това се е присъединил към движението на въздържателите, за да прекара остатъка от живота си проповядвайки срещу огромната морална вреда от бирата.

За съжаление, въпреки академичната репутация на професор Хаус, той не успя да проконтролира невъздържаните и груби твърдения на г-н Айс. Това, което д-р Хаус не успя да разбере е, че когато един непознат автор без репутация убеждава друг, добре-познат автор, с академична акредитация да си партнират, професионалистът има какво да губи и то много, докато аматьорът има само какво да печели. Хаус изгуби, Айс спечели.

Няколко от главите в книгата им са технически, подробни дискусии върху библейския закон. Доста мъчно четиво. Поне са разумни и се занимават пряко с текста на опонентите си. Имам предвид главите 5-7, които се занимават с Бансеновата Теономия по християнска етика. Това са глави написани от д-р Хаус. Другите глави се облягат предимно върху бележки от различни Реконструкционистки статии, вместо върху задълбочени теологични дискусии, и са написани в стил, най-добре описан като нео-истеричен. И все пак, двамата са отговорни за тази книга.

Техният екзегетически дом е направен от картон, и ще започне да се срутва публично през пролетта на 1989-та, когато д-р Хаус ще дебатира с Грег Бансен в Simon Greenleaf School of Law в Ориндж Каунти, Калифорния. Д-р Хаус отхвърли в последния момент възможността да проведе дебат с Рей Сътън, след като Сътън прие тактически неуместното предизвикателство на Хаус да дебатира с него. Сътън е бивш диспенсационалист, завършил Даласката теологична семинария, който познава всяко слабо място в системата на Хаус. Д-р Сътън описа своята съживена и сега широко разпространена Новозаветна посока в личен разговор по телефона с д-р Хаус, който след разговора очевидно е решил, че да дебатира с Бансен е по-безопасно. Вън от тигана и право в огъня!

Промени в Даласката теологична семинария

Тази книга наистина проваля цели секции от магазина на диспенсационаизма в опита си да опровергае Реконструкционизма, и то във време, в което диспенсационализмът вече стои  на предимно празни рафтове. Читателите трябва да са наясно за историческата обстановка на тази книга. Ето какво не са им казали.

Има тиха революция в Даласката теологична семинария. Далас тихичко отхвърли „истинската и древна вяра“, във вида, в който я донесе Луис Спери Шефър. Очертанията на „новата, подобрена“ диспенсационална вяра, каквато първоначално беше предложена от проф. Крейг Блесинг през 1988-ма, е все още толкова неясна в детайли – умишлено неясна, според мен – но изглежда, че включва такива неща като замъгляване на разликата между Църквта и Израел. Майкъл Гилстрап постоянно опитва да получи яснота от членовете на факултета в Далас. Той влиза и сяда в аудиториите, за да попита преподавателите какво се случва всъщност, но не може да получи точни отговори.

Очевидно онези, които проповядват тази преработена версия на диспенсационализма се пързалят по тънкия кариеристичен лед. Ако стигнат твърде далеч, ще си изгубят работата, и в коя семинария ще идат да преподават, ако в препоръката им пише: „диспенсационалист, ама не съвсем“? Все пак, обаче, те знаят, че не могат дълго да защитават диспенсационалната вяра, дори в ревизираното издание на New Scofield Reference Bible от 1967-ма. Теологичната им позиция е станала невероятно мътна, а броя на студентите им се е сринал до 1700. Това, което знаем е, че Систематичната теология на Шевър е не само спряна от печат; тя е извън продажби.

Дон Кихот отново на път!

Тук на сцената се появява Томи Айс и неговият верен, внимателен и някак колеблив асистент, Уейн Хаус. Двамата тръгват на път като Дон Кихот и Санчо Панса, като Айс седи клатейки се върху стария Росинант, сътворен от пояснителните бележки на Скофийлд. Тези двама рицарски воини са се въвлекли в няколко жестоки битки срещу отряд дървени човечета, най-вече тяхно собствено творение, наричани „Ръшдуни“, „Норт“, „Бансен“, „Чилтън“, „Джордан“. И нека ви кажа, тези дървени човечета са категорично "победени" в рамките на 460 зле написани страници.

Но има едно пропуснато име -  Рей Сътън. Дори дървената му фигурка не е допусната на бойното поле от Айс и Хаус. Има причина за това. Да сътвориш дървено човече от пет-точковия новозаветен модел на Сътън е прекалено рисковано, защото дискутирането на този изключителен заветен модел сочи към заплашителната връзка между старозаветния заветен ред и новозаветния – връзка, която ако е истина, би взривила тотално диспенсационалната теология. (А тя е истина!) Айс и Хаус виждат тази застрашителна опасност и предвидливо са я избегнали, доколкото е възможно, по човешки. От всички 798 бележки  под линия в тяхната книга, има общо 5 бележки водещи към книгата на Сътън за завета (Institute for Christian Economics, 1987).

Човек винаги може да забележи слабите места на нечие представяне като намери шепата неизбежни теми, които той въпреки всичко, отказва да дискутира. Професор Хаус и г-н Айс са посочили с мълчанието си темата, която не желаят да дискутират: пет-точковия заветен модел, който дава структурата на първите пет книги от Библията, имам предвид Петокнижието (виж Норт, Завет на господството: Битие, изд. 1987-ма, Въведение, Десетте Заповеди, виж Норт, Синайската стратегия, Предговор, Книгата Второзаконие, виж Сътън, Така че да преуспяваш, Книгата Откровение и още много други.)

Нито една бележка в тяхната книга не представя пет-точковия модел на Сътън. (Добър опит момчета, но ви хванах!) Има един кратък параграф на страница 347-ма, който споменава, че аз съм казал, че Сътъновият модел е жизнено важен, структурен способ за реконструкционистката мисъл, но те дори не го цитират, поне да е в полза на читателите им. Те знаят, че Чилтън използва този модел, за да структурира своя коментар върху Откровение (книгата Дни на въздаяние). Хаус и Айс пишат глава след глава в опит да опровергаят Чилтън, но този важен факт (Пет-точковият заветен модел) никога не бива споменат. Те знаят, че седем от десетте тома в Biblical Blueprint Series (Ft. Worth: Dominion Press, 1986 – 87) приемат този модел за своя структура. И дума не се споменава за това. Не е нужно да се мъчите да търсите бележки към Сътъновия бюлетин Covenant Renewal. Има дузини бележки към бюлетини, които дори съм забравил, че съм писал, но да не се спомене единственият бюлетин, който е основа на това, което правим ние в „ Тайлър Камп“ е просто страхливство. Тази тишина е оглушителна.

Има и друга тема, която Хаус и Айс съзнателно отказват да дискутират: делото на Святия Дух в Новозаветни времена, като движещ фактор относно християнската способност да се разширява господството чрез Христос, който стои във величие в небето от дясно на Бога. Те признават, че ние учим тези неща (стр. 50), но не казват нищо по въпроса. След около 100 страници, те пишат едно изречение по темата, казвайки, че Святият Дух е давал сила на апостолите да проповядват срещу греха (стр. 152) Социален грях? Друг ужас! Според техният възглед, няма социални грехове освен убийството, върху което можем доста да поспорим, предвид вечният закон на Бога.

Томи Айс признава в началото на книгата, че той е бил пастор на Дейвид Шнитгер, когато последният написал удивителната книга - Christian Reconstruction from a Pretribulational Perspective (Oklahoma City: Southwest Radio Church, 1986-та). Книжката на Шнитгер е опустоштелна критика на традиционния диспенсационален възглед за систематичното оттегляне от света. Той свободно признава, че ние, реконструкционистите, сме прави, задето критикуваме отстъплението на диспенсационалистите. Но Айс и Хаус постоянно пренебрегват този важен диспенсационален документ, почти като че ли Айс не е вярвал на неговите тези само преди две години. Книжката на Шнитгер бива отмита в мемориалната дупка на Даласката теологична семинария. „Шнитгер? Кой е Шнитгер?“ Това е подозрително, но не е и изненадващо. Това е подходът на Даласката семинария към апологетиката: опровержение, чрез временна загуба на паметта.

С тези предупреждения на ум, нека погледнем някои от по-съществените части на „Теология на господството, благословение или проклятие?“ Малко християнски книги, от така да се каже висок академичен калибър, са били толкова повърхностни и наивни:

Лъжа 1 : Пет-точковият заветен модел на Рей Сътън

Точките са:

1) Трансцендентност (върховенство), и все пак иманентност (присъствие);

2) Йерархия/власт/представителство;

3) Етика/закон/господство;

4)Клетва/съд/санкции (благословения, проклятия)

5) Приемственост/продължителност/наследство.

Акроним (на английски език): THEOS.

Това, което нашите двама писатели не казват на читателите си е, че те твърдо защитават точка първа, абсолютното предопределение от Бога. Техните арминиански фундаментални читатели наистина трябва да бъдат информирани за това. Тук мълчанието не е злато.

След това идва точка две: йерархия. Те отказват да дискутират как действа йерархията в така наречената „Църковна епоха“, но откровено ни обясняват, как ще действа тя по време на диспенсационалната милениална епоха: „Премилениалистите признават, че са „виновни“ за желанието си да имат царство „отгоре надолу“. Ревностно очакваме Христовото земно царство.“ (стр.237). Това е в отговор на моите думи: „Премилениалистите имат толкова малко вяра в силата на Библейското съвършено откровение, вдъхновено от Святия Дух, което да ръководи действията на християните, че според тях Исус трябва да се върне и лично да издава милиони заповеди на ден, казвайки на всеки поотделно какво да прави, случай по случай, криза по криза.“ Мислех, че съм направил силно критично наблюдение; те открито потвърждават точността на главното ми обвинение и се наслаждават в това.

Накратко, те поставят традиционния диспенсационализъм в челните редици на съдебния принцип на доброжелателния тоталитаризъм. Те вярват, че Исус предпочита да работи като сатана – чрез твърда, йерархична бюрокрация (отгоре-надолу) – вместо чрез апелативна съдебна система отдолу – нагоре, йерархия, описана в Изход 18-та глава и Матей 18-та глава. Те отказват дори да споменат светската хуманистична бюрократична система, йерархия отгоре-надолу, но затова пък откровено потвърждават сатанинското бюрократично виждане, като истински стандарт за царството на диспенсационалния милениум.

Лъжа 2: Да се превърнеш в съвършен бюрократ

Томи Айс завършва своето предисловие с тези думи: „Моята благословена надежда продължава да бъде в това , че Христос скоро ще грабне своята Невяста, Църквата и че ние ще се върнем с него победоносно, за да управляваме и упражняваме господство с него хиляда години на земята. Така да е, дойди Господи Исусе!“

Айс знае много добре, че аз се изправих срещу неговия колега Дейв Хънт по тази тема, по време на един априлски дебат, а Хънт беше напълно невеж по отношение на факта, че традиционния диспенсационален възглед  за „грабнатите светии“ по време на милениума е, че те няма да се върнат на земята да царуват с Исус. Дж. Дуайт Пентакост казва: „Следователно, милениалната епоха ще се занимава само с хора, които са били спасени, но са живяли в естествените си тела.“ (Пентакост, Bibliotheca Sacra (Oct. 1960), p. 341) Джон Уалвурд пише в „The Rapture Question“ (rev. ed.1979): „Писанието изрично казва, че живота на земята по време на милениума се отнася за хората, които не са прибрани в рая, нито възкресени, а хора в своите смъртни тела.“ (стр.86) Е, Писанието не успява досатъчно ясно да покаже, че е в съгласие с Томи Айс, който иска от сърце да се върне в бюрократичната сила на Исус в собственото му, освободено от грях и смърт тяло, яздейки малко магаренце!

Както казах, за възгледа на Дейв Хънт, който е еднакъв с този на Айс: „Звучи чудесно, но е просто нелепа мисъл, сътворена в движение.“ Така прави и Айс. Тези хора преписват цяла есхатологична система, за да привлекат неинформираните миряни в тяхното движение и след това претендират, че са представили оригиналната версия. Това не бих нарекъл честно отношение към прекаленото доверие на нечии последователи.

Лъжа 3: Старата историческа игра на „тука има тука няма“

В една глава от своята книга: „Дали премилениализма е ерес?“ Хаус и Айс атакуват Дейвид Чилтън за последното му обвинение, че премилениализмът най-напред е бил измислен от Керинф, еретик от втори век. Те казват, че никой друг от реконструкционистите не е взел страната на Чилтън по този въпрос и ме цитират като казват, че много от ранните църковни отци са били премилениални. Дарбата на Чилтън е екзегетиката, а не историографията, за това няма да го защитавам по този въпрос.

Това, което е важно да се разбере е, че се отделя цяла глава, която има за цел да защити произхода на премилениализма, позиционирайки го още в ранната църква, авторите си играят на една игра, която е съществена за нестабилната апологетика на Даласката теологична семинария: мъртва тишина относно произхода през 1830-та на доктрината за Великата скръб преди Грабването. Диспенсационалистът Дейв МакФерън нанесе голяма рана на премилениалния лагер като доказа, че една шотландска тийнейджърка - Магарет Макдоналд, последователка на един мистик на име Едуард Ървинг, е измислила тази доктрина по време на лично „откровение от Бога“. Традиционно преподаваният възглед в Даласката семинария е бил винаги, че Джон Нелсън Дарби е открил доктрината през 1830-та. Откъдето и да го погледнем, традиционния диспенсационализъм не може да открие произхода си никъде преди 1830-та година.

Ако г-н МакФерън категорично греши, както г-н Айс настояваше в едно писмо до мен, то защо професорите по църковна история в Далас не представят доказателството? Защо си мълчат повече от 10 години? Защо не се е появило дълго историческо опровержение на тезите на МакФерън от традиционния диспенсационален лагер?

Двамата автори след това нападат постмилениализма, защото е бил вероятно измислен от унитариста Даниел Уитби, който е роден през 1638-ма, въпреки изумителните доказателства, че пуританите в Нова Англия от 1630-те години са били постмилениални и са донесли доктрината в Северна Америка от Англия. Авторите знаят за книгата на Айън Мърей „Пуританската надежда“ (Banner of Truth, 1971-ва), в която се обсъжда пуританския произход на постмилениализма. Те знаят това, понеже аз издадох цяла поредица „Пуританство и прогрес“ (лятото на 1979-та), в която се представят документални доказателства. Те просто не обръщат внимание на това. Те пишат: „Следователно, системата наречена постмилениализъм е родена в началото на 1700-те като хипотеза“ (стр.197). Това не е начетеност; това е самоосъзната пропаганда и действаща измама към техните неподозиращи и напълно доверяващи им се читатели. Това е техника от гимназията, предрешена като ерудиция. Това не е начинът, по който хора с академичен интегритет трябва да ръководят обществен дебат, още повече християнски академици. Както казах по-рано, Проф. Хаус губи най-много. Той имаше академична репутация преди тази книга. Когато г-н Айс предприе тази дребнава атака, за да се реваншира за нашия дебат от април 1988-ма г., аз му напомних, че системата му е изобретена през 1830-та и че постмилениализма проследява историята си от 1630-та. (Всъщност, назад стига поне до Джон Калвин). Той не отговори на това. И как би могъл? Но изкарва всички стари аргументи, като че ли не е присъствал на дебата, все едно е бил глух. Той е глух. Слушайки, той не чува. (И нека се знае: Професор Хаус също присъстваше на дебата в онази вечер.)

Тази мошеническа игра се играе в Далас десетилетия наред. „Внимавайте с премилениалното зрънце грах, приятели. Сега, това е една малка, неприятна подробност: Взимаме „граховото зрънце“, поставяме го под черупката на идеята за Грабването след Великата скръб от 1830-та, разклащаме и – престо! Ето ви го под историческата премилениална черупка на ранната църква! Следователно, правим извод, че Скофийлд е бил защитник на есхатологичното православие. Вземете отново това премилениално „грахово зрънце“, поставете го под черупката на пуританите през седемнадесети век . . . Няколко разбърквания и престо! Сега го откриваме под унитаристката черупка на Даниел Уитби през осемнадесети век. Следователно, можем да видим, че постмилениализмът има много неясни предци!“ Айс и Хаус продължават да бутат наоколо тези, предимно празни черупки. Лошите навици, които човек е придобил на младини, трудно се преодоляват.

Лъжа 4: Само едно вътрешно царство

Матей 13-та глава е пълна с притчи за Божието царство в историята. Няколко от тях прокламират църковното продължение през историята, така нар. принцип на кваса (Мат. 13:33-34): влиянието на евангелието продължава да променя исторята без да спира до финалния съд. Тези притчи са най-трудните пасажи в Библията за премилениалистите. Авторите цитират Алва Дж. МакКлейн от Грейс Семинари, който пише за тях: „Ах, тези трудни притчи“ (стр. 226). Те не са трудни за постмилениалистите! Напротив, те са основни.

За да избегнат обвинението на Реконструкционистите, че диспенсационализмът е социално парализираща есхатология, те казват: „Диспенсациоланистите приемат, че е грешно да се ограничават само до духовната сфера. Ето защо силно вярваме в буквалното Христово царство, което включва управлението Му над всяка област от живота“ (стр. 247, бел. 65). Сега се отказват от играта. Външното царство се предполага, че е изключително милениално, т.е. в бъдещето. Те казват, че в досега наричаната Църковна епоха – тук и сега – Бог е ограничил Своето царство до духовната сфера. Това повтаря Дейв Хънт в своите Seduction книги.

След това цитират, така им е изгодно, Самюел Дж. Андрюс, чиито думи, ако се вземат буквално (типично за Далас херменевтиката) излагат основата за управлението на тираничните Светии – нещо, за което авторите обвиняват нас, реконструкционистите. Виждали сме резултатите от подобен премилениализъм  в революционните „християнски“ комунистически движения от късното Средновековие (Cohn, The Pursuit of the Millennium) и ранната модернистична епоха (Shafarevich, The Socialist Phenomenon, ch.2). Ето какво може да се случи, когато се комбинират апокалиптичен премилениализъм и теологична враждебност към открития библейски закон:

„Христос, Главата, управлява Църквата, но не като неин Цар; защото тази титла никога не е използвана в тази връзка. Нито пък Неговото управление над Неговата Църква е законно и външно, като на земен цар. Връзката между Него, Главата и Църквата, Тялото Му, е жива, каквато никъде другаде не съществува или пък може да съществува; Неговата воля е закона, не само неговото действие, но неговия живот. Той управлява Църквата чрез закона на общия живот. (стр. 235). Казано като от истински Брат на Свободния Дух! Извадете си пушките и скрийте жените и дъщерите си: премилениалистите са на поход отново. За радост, тази книга не казва на диспенсационалистите да отидат на поход, а по-скоро да стоят мъртво тихи:

„Бог ни е казал да заемем отбранителна позиция срещу противниковото становище, и отхвърлянето на меча ще служи като контраатака.“ (стр. 186) Тази книга е тракт от 460 страници, която пази позиции за Исус. Това е теологичната защита на Джон Милтън: „Служат също и онези, които стоят и чакат.“ Милтън обаче имаше извинение. Той беше сляп. От друга страна, като си помисля . . .

Лъжа 5: Нито Библейски нито природен Закон

На нереконструкционистките християни им е казано: „Не си под закон като правило в живота; ние сме под закона на Христос.“ (стр. 184). Това те наричат Мъдрост. Мъдростта „не легитимира гражданските наказания“ (стр. 186). Гражданските наказания могат да се налагат в Името на Христос само по време на йерархично, международно, бюрократично царство (милениума). Личното прогресивно освещаване също няма нищо общо с Божия Закон: „Христос ни е освободил от закона за спасение или освещаване“ (стр.185). Следователно, „милениалните стандарти чакат Христовото победоносно завръщане“ (стр. 148). До тогава, ние трябва да пазим позиции за Исус. Не, на християнските граждански санкции!

Има само една алтернатива на библейския закон: природния закон. И тук авторите нито веднъж не споменават тази фраза. И двамата са последователи на Калвинисткия философ Корнилиус Ван Тил, и двамата знаят, че природния закон е стоически, езически мит, и двамата отхвърлят тезите на бившия професор от Даласката семинария Норман Гейслър и неговия естествен закон нео-схоластицизъм. Така че те стоят тихи по въпроса за алтернативите. Те се надяват никой да не повдигне очевидния въпрос: По какъв стандарт всяко християнско управление – църква, държава, семейство – упражняват законен съд в историята? Просто чакайте Исус, отговарят те. Трябва да си мълчим до тогава.

Лъжа 6: Социалното значение на диспенсационализма днес

Не  искайки да изглеждат като отстъпници и социално неадекватни, авторите бързат да уверят читателите: „Нашата работа е да бъдем верни свидетели на хората в тъмнината в пещерата на Платон. Ние трябва да блестим със светлината на Божието Слово върху настоящи проблеми, за да премахнем наметалото на тъмнината, хвърлена върху този свят от сатана“ (стр. 155). Как? Тяхната книга отхвърля библейския закон. Те не споменават естествения закон. Каква библейски открита светлина може да хвърля диспенсационализма?

Аз знам: същата светлина, която Даласката семинария пръскаше през 1973-та след казуса Роу срещу Уейд – един случай в Далас Сити – законен аборт. Спомнете си отговора на Даласката семинария: „Не слушайте за общественото зло, не гледайте общественото зло, не говорете за общественото зло.“

След век и половина, няма една издадена книга върху диспенсационална обществена теория, написана от диспенсационалист. Чудя се защо? (Всъщност не се чудя.) Диспенсационалното движение предаде своята възможност да каже нещо във връзка със събитията от края на 1960-те. Остана мълчаливо, както винаги. Сърцето му спря в 1970-та.

Лъжа 7: Ноевият завет е Църковния

Рей Сътън и „Тайлъровите“ реконструкционисти спорят с Хаус по въпроса, че със смъртта и възкресението на Исус Христос, влезе в сила Нов завет. Божият петточков заветен модел сега е вселенски, той е стандартът за нациите, защото църквата и евангелието сега са вселенски (Мат.21:43;28:18-20). Но професор Хаус не иска да се занимава с тази въпрос, защото той е в конфликт с неговите основни, теологични аргументи. Според него: Условията в Ноевия завет са само и единствено за езичниците, докато Мойсеевия закон беше само и единствено за Израел. В тази връзка Хаус пише: „Тъй като е даден закон в контекста на завет, народите не могат да получат Моисеевия закон, тъй като са под Ноевия завет“ (стр. 130). Са е в сегашно време. Това е ключов заветен тезис на книгата. Хаус иска да повярваме в това, защото е имало само една гражданска санкция и един граждански закон в Ноевия завет: екзекуция при убийство (Бит. 9:5). Ако този тезис е истина, то всичко останало онтосно гражданското управление е на разположение на хуманистите и сатанистите. Християнинът няма какво да каже юридически за нищо. Това принципно обръща обществото в хубанисти и други нарушители на закона.

Но е дори по-лошо от това. Той пише: „Ноевият завет е вечен“ (стр. 127). Това предполага, че Моисеевия закон няма дори да бъде приет по време на милениума, в контраст на всички предходни диспенсационални теолози. В тази атака срещу възгледа на Бансен за вселенски Старозаветно законов ред по целия свят, Хаус захвърля традиционалния диспенсационализъм. Накратко, Ноевия завет – лишен от всички казусни закони, освен от един граждански закон и една санкция – е всичко, което християните имат или ще имат някога, за да призоват обществото под отчет.

Ако се чудите, защо диспенсационализмът е интелектуално неадекватен, не се чудете много. Когато спорите, че Ной и дъгата са по-социално адекватни отколкото въкресението на Христос, Неговото Велико поръчение, открития Божий закон и вдъхновяването на християните от Святия Дух, вие ще останете интелектуално неадекватни.

Заключение

Тази книга е 460 страници. Има грешки на поне 410 от тези страници. Останалото са показалци и библиография. Има много други лъжи, които бих могъл да разгледам, но мога да почакам. Ще има още опровержения. Всъщност, книгата на Гари ДеМар „Дебат върху християнската реконструкция“, се появи три седмици преди книгата на Айс и Хаус и на много от теологическите възраженията на авторите е подробно отговорено там. Тези отговори няма да се харесат на авторите, но те ще удовлетворят онези, които са изморени от лъжлива теология и скрити планове – планове, представящи християнска социална импотентност. Християните са изморени да слушат теологически защити за неизбежен неуспех на християните в така наречената християнска епоха. Тази умора, а не нашите неточни отговори, подпечатва съдбата на диспенсационализма.

Диспенсационалнтото движение чака 15 години докато Томи Айс доброволно носеше неговото знаме в битка срещу ужасяващите Реконструкционисти. Санчо не помогна много в тази задача. Айс и Хаус изпуснаха знамето и го заместиха с „ново, подобрено“. Те изоставиха традиционния диспенсационализъм в името на неговото ключово заключение: постоянната социална неприложимост на християнството. Спокойно мога да кажа, че диспенсационалното движение сега е заровено интелектуално, дотогава, докато някой друг не вдигне оригиналното знаме, макар да е вече доста дрипаво.

 

Статията е взета оттук

Превод от английски език: Даниела Андреева


Други статии от поредицата:

  • (15.11.2018) Диспенсационални изкривявания - 1. Изкривявания в Христологията
  • (05.11.2018) Какво стана с  „Господна е земята“? - (втора част)
  • (29.10.2018) Ще се съберем ли край реката?* (първа част)
  • (22.10.2018) Обществена теория на диспенсационализма
  • (15.01.2018) Ахилесовата глава на диспенсационализма (част първа)
  • (04.12.2017) Най-важният пасаж в Новия Завет (част трета)
  • (21.11.2017) Най-важният пасаж в Новия Завет (част втора)
  • (02.11.2017) Най-важният пасаж в Новия Завет (част първа)
  • (27.09.2017) Ахилесовата пета на диспенсационализма (част трета)
  • (10.08.2017) Ахилесовата пета на диспенсационализма (част втора)
  • (24.07.2017) Ахилесовата пета на диспенсационализма (част първа)
  • (12.07.2017) Невестата, жената на Агнеца
  • (04.07.2017) Приложим диспенсационализъм или теологична шизофрения
  • (24.06.2017) За седемте лъжи на Хаус
  • (15.06.2017) Рош Хашана
  • (31.05.2017) Парадигмата се променя
  • (25.05.2017) „Завинаги“ не означава „Завинаги“
  • (08.05.2017) Диспенсационална херменевтика: „Буквална, освен когато е неудобна“
  • (02.05.2017) Тефлонова Теология
  • (24.04.2017) Покойният велик теолог Луис Спери Шефър PhD - д-р по богословие, д-р по литература - RIP 1948-1988
  • (10.04.2017) Полу-креационизъм
  • (02.04.2017) 1988-ма: Кризисната година на Диспенсационализмa
  • Категории: Апологетика, Есхатология, Етика, Закон, Образование