На кого ще вярваме? (статия 7)
Когато навлизаме в персийския период на древната история и се опитваме да го примирим с Данииловите пророчества, трябва да си зададем някои трудни въпроси за тълкуването на данните. Единият въпрос засяга благонадеждността на Библейското свидетелство, а вторият въпрос касае надеждността на светската наука, съвременна и древна.
Би било хубаво, ако първият въпрос беше единствения, с който трябва да се занимаваме. В този случай, бихме могли да приемем, че Библията е сигурен исторически свидетел и тогава да примирим с нея данните и тълкуванията, развити от светските учени. Всъщност, точно това правят днес повечето евангелски коментатори. Те приемат, че и Библията, и изследванията на светските учени са благонадеждни, но че само Библията е непогрешима, и тогава работят за тяхното примиряване.
Евангелският християнин приема, че Библията е благонадеждна по няколко причини. На човешко ниво, израилтяните са единствения народ в историята на света, които са развили повече от елементарен усет за история. Нито гърците, нито някое друго общество от древния свят, са мислели исторически, затова техният възглед за миналото e бил погълнат в митология. За езичника, този свят и неговите дела не били много важни; от значение било само онова, което ставало „Горе“. Съзерцание, бягство от историята и безкрайно повтарящ се ритуал били същността езическия възглед. Единствено израилтяните имали такива неща като доктрина за сътворението, концепция за линейно, неповтарящо се време и възглед за прогрес и есхатология. Боговете на народите нито създавали, нито управлявали историята, докато Богът на Израил прави и двете. Спасението за езичника означава бягство от света и от историята, докато спасението за израилтянина означава изкупление в пространството и във времето и така - спасението на света и на историята. Съответно, в сравнение с другите народи, можем да очакваме, че историческите сведения на Израел са много по-благонадеждни.
Освен това, както често е било изтъквано, единствено в Библията и само в Библията имаме историческа хронология. Други народи от древния свят са можели да произведат списъци с царе и числа до тях, но само в Библията имаме вида литература, който намираме в книгите на Самуил, Царете и Летописите: история, съчетана с хронология. Езическите списъци с царе са отворени за множество тълкувания: Препокривали ли са се някои от царуванията? Бил ли е разделен народът и царували ли са някои от царете едновременно? Подправени ли са някои от числата, за да изглежда нацията по-стара, отколкото всички други нации? Като контраст, библейските данни си пасват заедно царуване по царуване в историческа мозайка, макар някои пасажи да са трудни за тълкуване.
Отвъд тези аргументи, евангелският учен изтъква, че Библията е Божието Слово, и затова e непогрешима. Каквото и да говори Библията за историята и хронологията, то трябва да се приеме за абсолютно вярно – макар нашите тълкувания да бъдат критикувани.
След като решава, че Библейските данни са верни, евангелският християнин поглежда в света на науката и намира места, където Библията се пресича с историята на древния свят. Кой е бил фараона по времето на Йосиф? Кой е бил Мойсеевият фараон? Колко дълго е съществувала Персийската империя? И точно тук започват проблемите.
Съвременният научен консенсус дава малка надежда на евангелския учен, защото в твърде много важни моменти историята на древния свят, както е възстановена от светските учени, противоречи на това, което казва Библията. Евангелският учен намира два възможни начина, за да се справи с това. Първо, най-честият начин, е да се върне към Библията и да „смекчи“ това, което Библията казва, докато то пасне на съвременния светски научен консенсус. Вторият начин за справяне с проблема е да се атакува светския научен консенсус. Това е нещо, което малцина евангелски учени са склонни да направят.
Защо не? Е, бихме могли да сме сурови и да кажем, че евангелските учени харесват своите назначения на преподавателски длъжности в светските и квази-светските университети и не желаят да поемат рискове. Все пак, това би било нечестно, понеже някои назначени преподаватели поемат рискове, както правят някои хора, непризнати от академичния свят. В повечето случаи, обаче, страхът несъмнено е фактор. На повечето хора, включително учените, им харесва да изглеждат добре пред своите колеги и да се постави под съмнение делото на някой околен не е начина да се живее в мир с него.
По-широко разпространената причина евангелските учени да не атакуват светската система в нейния корен е, че съвременните евангелски християни не вярват, че покварата на човека сериозно покварява неговата научна дейност. Те вярват, че светските учени просто и безпристрастно търсят истината. Те не мислят, че светските учени подтискат доказателствата.
За нещасите, този възглед за светския ум е крайно наивен. Библията ни казва в Римляни 1:18, че умът на невярващите постоянно подтиска истината, и това включва истините на историята. Библията ни казва, отново в Римляни 1:18, че невярващият се заблуждава постоянно. С други думи, той наистина не осъзнава своята силна склонност да подтиска всяка истина, която заплашва неговия душевен мир.
Освен това осъзнавам, че пишейки следното се излагам на подигравки, но то е вярно въпреки това – Библията ни казва, че невярващият свят, включително светът на науката, постоянно е заблуждаван от паднали ангели, които се стремят да предотвратят установяването на Божието Царство на земята. Тези „началства, власти, престоли и господства“ са под Сатана, но над обикновените демони. Те действуват посредством предразсъдъци и идеология, връзвайки умовете на хората в усмирителните ризи на заблудата, от които е трудно да се освободят. Необходима е чудотворната сила на Евангелието, за да проникне през тези идеологии. Войната на това ниво е призванието на Църквата (Ефесяни 6).
Така в процеса на времето, хората забравят истината, защото в сърцата си те са я изоставили. Причината Библията да е толкова изпълнена с напомняния за исторически събития и за Божиите думи е поради склонността на хората да забравят. Това е морално забравяне, не просто психологическо: хората забравят, защото не искат да помнят. Така, историята на Библията и на Църквата е история на съживления, на времена, когато онова, което е било подтискано и забравяно е напомнено отново. Ако това е проблем на Църквата, колко повече е проблем извън нея?
Много читатели на тази статия може да си спомнят времето, когато християнството беше обществената религия на Съединените Щати, вместо преследвано малцинство. Ние видяхме постепенното, и след това бързо премахване на Библията, на християнската история и на християнския мироглед от нашите учебници. Това става така не толкова поради интелектуален заговор, а главно поради това, че когато невярващият ум вижда християнски неща, те му изглеждат необясними и странни, затова той пристъпва към тяхното изличаване.
Погледнете, например, колко избирателно се представят новините. Докато телевизионните камери и репортери се трупаха един върху друг, за да покрият всяко едно събитие от Движението за граждански права през шейсетте години на двайсети век, същите тези хора активно премълчават новините за Движението срещу абортите днес. Колко американци знят, че е имало много повече арести на демонстранти срещу абортите и много повече случаи на полицейска бруталност, отколкото някога са станали в дните на Движението за граждански права? Така наречените „нарушения на човешки права“ в Република Южна Африка се докладват постоянно, докато същите действия, извършвани от руснаци или израилтяни само понякога достигат до новините. Националната атака срещу християнските училища, която стана в края на седемдесетте години и в началото на осемдесетте години на двадесети век почти никога не достигна светската медия.
Ще повярвате ли на история на Америка написана от такива хора? Ако не, тогава защо вярвате на историята на древния свят, написана от същия вид хора? Защо да вярваме на светските новинари от древния свят, които са били също толкова заинтересовани от манипулирането на фактите, както са заинтересовани от това и съвременните новинари?
Всичко това е свързано с хронологията и историята на древния свят. Библията ни казва, че в дните на Мойсей цялата Египетска армия беше унищожена, включително самият фараон (Пс. 136:15; Изх. 14:8), първородните синове на всяко едно семейство в Египет бяха убити, цялата реколта на годината беше унищожена, целия добитък изтребен, тяхната икономика беше опустошена от израилтяните, които им ограбиха златото и среброто, а тяхното население намаляло с два милиона израилтяни плюс огромно „смесено множество“. Е, нима събитие като това не оставя спомен? Според съвременните светски и евангелски учени, да. Те спорят дали това е станало в царуването на Тутмос ІІІ или на Рамзес ІІ, чийто две мумии имаме, и никой от които не е пострадал от такава катастрофа.
За да „смекчат“ Библейските данни, евангелските християни предлагат неща като тези: Египтяните отказали да записват всички исторически събития, неблагоприятни за тях, затова те са пропуснали целия изход, и ето защо няма сведения. Отново: Може би при разглеждането на язвите и на броя на населението Библията преувеличава, говорейки „поетично“ или нещо в тази посока. Но тези обяснения са глупави. Едно толкова огромно събитие обезателно оставя голям белег в историята.
Всъщност, съвременната хронология на древния свят ясно и очевидно греши по този въпрос. Ако Библията е вярна, ние трябва да намерим място в египетската история, където огромна катастрофа е унищожила народа – най-вероятно в началото на един от египетските тъмни векове. (Курвил събира двете тъмни епохи заедно, и ги слага с началото на изхода на израилтяните; Донован Курвил, Проблемът на изхода и неговите последици; [Donovan Courville, The Exodus Problem and its Ramifications; Loma Linda, CA: Challenge Books, 1971.])
Библията ни казва, че цивилизованите израилтяни победили и поробили население от морално и обществено изродени ханаанци. Така би трябвало да има слой с по-развити артефакти върху слой от примитивни такива в археологическите находки в Палестина, датирани по това време. Всъщност, съвременното археологическо датиране не дава такова доказателство. Слоят от артефакти, който отговаря на изискванията е датиран много по-ранно. Тук отново имаме историческо сведение, което е твърде голямо, за да бъде пренебрегнато, и тук отново възстановената по археологически път последователност от събития в Палестина е очевидно погрешна. (Виж дискусията за този проблем в Курвил, глави 5, 6 и 8).
Библията ни казва, че от проповядването на Йона град Ниневия, столицата на Асирия, се обърнал в поклонение към единния истински Бог. Йона ни казва, че три поколения се обръщат, което означава, че приблизително за седемдесет години градът е бил населяван от вярващи. Настоящата светска наука не намира такова събитие в асирийската история. Някои евангелски учени предполагат, че може би Йона обърнал Адад-нерари ІІІ и по тази причина той и владетелите непосредствено след него изглежда са били благоразположени към юдеите.
Библията ни дава всяко основание да смятаме, че Навуходоносор, мидиецът Дарий, Кир и ранните персийски царе са били или са станали вярващи в истинския Бог. Светската наука е доста несловоохотлива по въпроса и дори не се занимава с тази идея.
Проблемът с манипулирането на информацията въобще не е съвременен. Хората мразеха Бога и Неговия народ и Неговата история в древния свят, също толкова, колкото ги мразят днес. Няма абсолютно никаква причина да приемем безусловно надеждността на трудовете на древните езически „историци“ като Птолемей и Мането, особено, когато те противоречат на Библията, и особено когато различни части от техните трудове са доказано подправени. Въпреки това трудовете на тези двама езически автори са били използвани от учените, включително от християнските, като че ли са на практика вербално непогрешими – освен където очевидно грешат.
Птолемей е проблем за нас на този етап от нашите изследвания, защото неговият списък на царете и неговата дата за затъмнението са използвани, за да оправдаят приетата в момента хронология на персийската империя, хронология, която не се съгласува с пророчеството на Даниил, ако приемем пророчеството като предсказващо 490 буквални години (Виж Библейска хронология 2:12).
В заключение, макар на този етап да не сме в позиция, от която да можем да възстановим древната история и хронология, ние сме в позиция да кажем, че евангелските учени трябва да гледат по-сериозно на своите теологически презумпции, и да бъдат много по-критични към светската наука в тази област, отколкото са били досега.
Превод от английски език: Радослава Петкова
