Месомелачката
„Сто души атакуват вакуума
Сто идиота си подават ръка.Сто миража потъват в бездната...А някакъв тип си мели кайма....Много сенки разменят местата си,много искат да тънат във мрак.Едно петно се носи по вятъра...А някакъв тип си мели кайма...И никой не пита: Защо?”(Милена, „Месо”)Ставам все по-скептичен не само към възможноста, но и въобще към смисъла от това да се въведе православното Вероучение в системата на държавното образование. Че и повече – значително по-добре се вписва, струва ми, се в цялостната философия на образователната методика неконфесионалния предмет Религия, така, както е предвиден от проф. Георги Бакалов и неговия екип. То съвсем не е, защото Вероучението, тъй както го предвижда проекта на Светия синод, няма да реши множество проблеми на образователната система. Разбира се, ще ги реши. Обаче едва ли ще реши основните, а те са много по-дълбоки и по-сериозни, отколкото мнозина предполагат. Не толкова в ширещата се безнравственост. Не толкова и в липсата на дисциплина. А, повече в метода на обучаване, в изводите, към които педагога води ума на наставлявания. Именно, че познанието съществува само по себе си като сбор от факти, без да се отнася никак към реалните взаимоотношения, а колко по малко да е ориентирано към Бога – Личностен абсолют (или поне да Го допуска като фактор в методологията си). Именно, че купчината с факти те квалифицира за дейност (функция) и така ставаш самодостатъчен.
В стремежа си да убият Бога, да го игнорират някак, убиват себе си. Защото, в какво се превърна системата на държавното образование? Не ли в място за духовно самоубийство? Не ли в котило за игноранти, без визия за нужното и полезното? В месомелачка. В проекция на прогресивно демонизиращата се държава. В „център за медицински експерименти”, където децата ги ваксинират с цинизъм и тровят с религията на светския хуманизъм. Но, Бог притежава семейството. Родителите са тези, на които Той е поверил задачата да ги възпитат и социологизират.... А държавата?... Родителите делегират отговорност на държавата да ограмотява и образова. Но, ето, че тя предпочита, към настоящия момент, да култивира бесовщина, смятайки, че правата й са суверенни, че безусловно притежава децата. Тогава някой е крайно време да се изправи и да попита (ей тъй – не от анархистичен импулс, а провокативно): Къде, по дяволите, се вписва държавата?! Къде в Светото Писание и на Стария, и на Новия завет (документите на нашата вяра, която пък е фундамент на културата и цивилизацията, уж християнски) се срещат заедно думите дете и държава??... Напротив:
"Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един; обичай Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичките си сили.Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти (и в душата ти); и внушавай ги на децата си и говори за тях, кога седиш в къщи и кога си на път, кога си лягаш и кога ставаш; и завържи ги на ръката си за знак, и да бъдат те превръзка над очите ти, и напиши ги върху спонците на къщата си и върху вратите си.” (Второзаконие 6:4-9)
Дали да изведем децата си от системата на държавното образование?
Може би е време затова.
Защото училището се е превърнало в „икона” на древния кръвожаден бог Моллох, комуто били принасяни в жертва именно деца. Как? Българското училище стана школа по безличие – място, което легитимира избора на личностите да се разграждат до индивиди. Държавността не просто деградира с ускорени темпове, а катастрофира – всяка идеологическа парадигма, върху която се опитва да легне, за да оцелее, е предварително амортизирана и опорочена. Хайде да й помогнем да умре. Явно сама го иска. Културата е в криза – старите ценности не раждат нищо, освен еклектика или пропаганда. Цивилизацията постигна предела си – днес сме в очакване на новите варвари, сиреч на тези, които ще срутят въздушните кули, изтривайки символите на християнството, станали вече не просто декоративни, но обременяващи със своята гротескност, понеже са изпразнени от съдържанието си (даже по-добре казано – претоварени с безсъдържателност). Дали варварите, които ще срутят новия Вавилон ще са ислямските фундаменталисти или социалистите утописти от далечен Китай е без съществено значение. Понеже и на двете агресивни култури ние нямаме какво да противопоставим (по-точно не знаем какво). На фона на всичко това Държавната образователна система сякаш се опитва да даде отпор. Но, това е само привидно. Понеже училището не възпитава личности, а гримира бесовщина. Затова и го оприличавам на палестинското божество Моллох – в моменти на опасност за общността, майките занасяли пред статуята му новородените си и хвърляли върху нажежените плочи телата им, за да се разтопят. Това било молитва. Искрена и кървава. Но, безполезна... Всъщност не – полезна, само че, единствено за платените жреци.
А ако напуснем държавното училище, извеждайки децата, които Бог ни е поверил от там, ще има ли някаква полза?
Да бъдем екстравагантни в изказа и аргументацията си (нали е модерно това сега) – ще има: „Ние сме в Сената ви, във войската, в домовете... навсякъде. Ако решим, в един миг, да си тръгнем, ще се уплашите от самотата си” (Тертулиан, „Апология”)
Да бъдем и практични – ползата е неминуема, защото дипломите съвсем скоро няма да означават нищичко като конкурентноспособност в условията на свободния пазар. Тогава децата на християните ще имат какво да предложат, ако са възпитавани в отговорност и инициативност – възпитание, осъществимо единствено в средата на християнското семейство.
2002 година, Благоевград. С първата ми съпруга гостувахме на нейни роднини в Благоевград. Ивалина ме похвалила на жената на братовчед си, че пиша добре. И понеже дамата беше младоженка, пък и си имаше множество други задължения (като довършването на зимнината и приготвянето капамата за Коледа), а и видя, че се занимавам основно с пиене на македонска ракия и пеене, реши да ми възложи... курсовата си работа по славянска филология в Югозападния университет. Авторът, който трябваше да анализирам, беше чех или поляк (забравих вече), сроден на лорд Байрон, налегнат трайно от „мировата скръб”. Помолих за книжка с неговата поема, придружена от дълъг увод. Писах и късах страници цял ден. „Студентката” получи шестица.
2002 година, Варна. Една приятелка ме помоли да се занимая с курсовата й работа по психология (Свободен университет). Писах няколко часа. Момичето получи петица.
А започна ли да си спомням, че пропусках часове и цели дни от задължителните посещения още във втори начален клас, ми става смешно. В трети и четвърти клас ходих редовно, защото дядо Ангел ме спука от бой. Но почина. И останах на поправителни изпити в пети клас, повтарях седми прогимназиален клас и три пъти девети гимназиален (полезно ми беше, защото още зная наизуст трите признака за еднаквост и трите за подобност на триъгълници – ако сега ми покажете триъгълници, тутакси ще позная правоъгълния). Накрая ме изхвърлиха от 5-та езикова гимназия във Варна, така че се наложи да завърша Вечерна гимназия „Добри Войников”, амбициран насилствено от мама. Факт.
А имам и шестици на матурите по философия и по литература. Също факт.
Учителят по български език и литература упорито ми пишеше тройки. Защото отказвах да се съглася, че Ботев е безбожник – навсякъде в стиховете му срещах добре осмислени християнски символи. Но пък комисията при матурата единодушно оцени есето ми за цялостното творчество на Вазов с шестица. Не си измислям – пише го в дипломата ми. Но не мога да го докажа, защото от Богословската катедра в Шумен (където пребивавах цял половин семестър) отказват да ми върнат документа, понеже дължа книги на библиотеката им. Ето я и причината за антиакадемичните ми настроения – просто не мога да кандидатствам никъде другаде и затова все крещя: „Гроздето е кисело”... Шега...
...Нека бъдем сериозни. Държавното училище нищо не ми даде. Сам си открих книгите на Карл Май, тези на Джоузеф Хелър, на Кен Киси, на Стайнбек, на Достоевски и българските класици (Йовков, Елин Пелин). Зачетох се в Юнг и Фройд, Платон. Шелинг не ми понесе. Наизустявах стиховете на Ботев и Вапцаров и ги рецитирах, щом останех сам, крадейки от времето, през което учителите се опитваха да ангажират съзнанието ми с формули за решаване на биквадратни уравнения (ей, как ги мразя тези формули – още ги сънувам). Открих ги, не защото бяха в конспекта за поправителните изпити, а защото ги намерих в библиотеката на мама. Липсваше само Библията в мамината библиотека, но с нея Господ Сам реши да ме срещне, водейки ме за ръка тук-таме...
***
Министър Даниел Вълчев иска да затегне дисциплината в българското училище. Униформи, наказания... „Край на ученическите купони и нощните скитания с весели компании. Деца и тийнейджъри трябва да са си вкъщи до 22 ч. Това предвижда проектът на новия закон за училищното образование, над който в момента работят експерти от просветното министерство.” (сайт „Къде да уча”, публикация „Сбогом на дискотеките” от 13.10.2008). За мнозина това може да изглежда като разрешение на проблема. Но опитът показва, че морализаторството, само по себе си, нищо не постига, ако е изговорено в негатив – не прави това, не прави онова. На човека трябва да бъде предложен Образ, с който да се съобрази. Това, към настоящия момент, може да се случи истински само в семейството.
Проблемът на училището не е в купоните и нощните скитания. Още арх. Борис (Разумов) е посочил проблема: „Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава...” (из "Кризата в нашето училище", 1928 г.). Държавната образователна система днес няма как да възпитава (отхранвайки личности), защото е градена и утвърждавана като пълно отрицание на всяко личностно начало, започвайки от отрицанието на Бога – Личностен Абсолют и завършвайки с отричането на личната отговорност – разливане в популярни ценности, относителни и бързо амортизиращи се.
Православното вероучение в системата на държавното училище ще е просто една кръпка, която моментно ще задържи системата, преди пълния й разпад. Семейното образование (което има своята традиция и опит), е дългосрочна стратегия, която ще ни даде възможност да свидетелстваме вярата си с дела и пример - тогава, когато неоезичеството стигне до своя епистемологичен банкрут – време, което не е далече.
