Домашното образование е мисия за християни
"Бои ли се човек от Господа? Него Той ще настави кой път да избере. Душата му ще живее в спокойствие и потомството му ще наследи земята." Псалм 25:12-13
Всичко има цел и посока, това е прост физичен закон. Не е нужно да обяснявам на заинтересования читател, че образованието на децата има също своите цел и посока.
Ако някой смята, че образованието му е безсмислено, греши радикално. Смисъл има. Винаги има цел и посока, ако не ги виждаме, не означава, че ги няма. Ако активно ги потърсите и не ги намерите, значи вашата цел и посока в образованието са никакви. Никаквите цели, са най-трудно постижимите цели – изисква се много воля и гняв за да рушите чрез инструменти, които по принцип се използват за градеж. Във всеки случай е ясно, че не можете да вървите без цел и посока, както се пее в една стара песен.
Разбира се въпросът е: каква е целта и посоката на образованието, а не имаме или нямаме цел. Много родители смятат, че не е важно да се интересуват за целта и посоката в образованието на децата или пък свеждат този въпрос до изумителна елементарност, като му отговарят с нещо такова: „Абе да чете и смята, стига му (й).” Други пък директно прехвърлят важността на този въпрос върху плещите на учителите и казват: „Това е работа на даскалята, аз затуй съм го (я) пратил(а) на школо.”
Къде е проблема?! Проблемът е във факта, че образованието не се състои просто в поднасяне и приемане на информация. Факт е, че тези, които трябва да възприемат, както и тези, които трябва да предават информацията, са най-често неадекватни. Днешните деца са като стена към която учителите карат със сто километра в час, разчитайки само на въздушните възглавници – и обратно, учителите са като парашут на ученическия гръб, който рядко се отваря при скок. Липсата на взаимовръзка между двата субекта в образователния процес (учител и ученик) ни помага да видим целта и посоката определени от сюзерените, които стоят над учителя и ученика.
Искам да кажа, че липсата на обратна връзка между учителите и учениците е следствие от различните цели, които са си поставили родителите на учениците и работодателя на учителите – държавата. Когато пък връзката между учителя и ученика е все пак факт, най-често е нарушена връзката между детето и родителите, както и тази между учителя и държавата. Голяма каша. Не изключвам, че може да има и „перфектен” вариант, т.е. детето да е примерен ученик, любимец на учителите и в същото време да е в прекрасни и топли взаимоотношения с родителите. Учителите, от своя страна се придържат дословно към учебния план и са възприемани с ентусиазъм от децата и бурно аплодирани от родителите.
Ако приемем, че може да има толкова перфектен вариант, трябва да разбираме, че ще се появи проблем в бъдеще или просто някой по веригата родители, деца, учители и държава е лицемер. Това е така, защото не може да има хармония между всички при положение, че целите и посоките са различни. А те са различни. Ако сте внимателни и се вслушвате в гласа на учащите, ще се съгласите с мнението им, че учебното съдържание е неадекватно спрямо заобикалящата ни действителност. Учителите нямат желание и стимул да учат (да се самообразоват) цял живот, а дори и да имат, трябва да поднасят новостите за сметка на програмирания учебен план. Родителите най-често са аут, но ако все пак са в час, мнението им е почти винаги диаметрално противоположно с това на всички останали.
Ако всичко е наред?! Да речем, че има хармония между всички в образователния процес, сиреч целите на всички съвпадат. Учителите се радват на „перфектната” учебна програма, учениците имат за цел да получат неадекватно образование, държавата постига целта си произвеждайки „сиви мишки” на конвейер, като руши семейството изземвайки функциите му, а родителите са съгласни с цялата картинка, като смятат първо, че образованието на децата не е тяхна грижа и второ, че държавата е тази, която трябва да изгради светогледа на подрастващите, понеже децата са държавна собственост. Ако това ви удовлетворява, моля стойте там където сте, защото сте осъзнати разрушители на съдби, а няма нищо по-добро от това човек да знае, какво точно прави и да го върши последователно със страст, желание и самоотверженост.
Домашното образование е различно и това важи с особена сила за християните. Точно това (че е различно) е проблема на повечето критици с този тип обучение. Просто училището вкъщи не е това, което те правят, а щом не го правят е неправилно. Посредствеността пристрастява хората към безсмислието. Важно е да живеят с минимум съпротивление и максимум полза, въпросът е, че успеха е пропорционален на усилието. Не можете да изкачите връх, ако не се катерите по склона или да ядете ако не работите. Ако сте намерили начин да го правите, действате незаконно.
Ясно е, че училището в дома има за основна цел да формира личности, които са приемници на семейните ценности. Всичко останало е инструменти, които работят движени от характера изграден у младия човек. Посоката и целите са фиксирани, връзките са стабилни и устойчиви, резултата е сигурен. Логичната развръзка от домашното образование дава спокойствие на родителите. Това не означава, че всеки друг начин на образование не води до логичен и желан край. Води и още как, всеки работи за целта, която си е поставил и жъне плодовете, които е посял.
Разбира се, фактът, че аз съм християнин предполага, че това, което върша в процеса на обучение е подчинено на целта да възпитам децата си от рано в подходящият за тях път, за да го следват през всичките си дни – Притчи 22:6. Не бих могъл да ги подложа на двоен стандарт, да направя компромис с Истината, и да ги предам в ръцете на хуманистичното и социалистическо държавно училище. Продуктът от държавните училища, е зависими религиозни същества, които инфантилно настояват да получат веднага всичко, което смятат, че им дължи света. Хуманистичната религиозна система произвежда революционери, които през последните десетилетия, обещаваха (и все още го правят) да променят и вкарат в „правия път” страната ни за „нула време”.
Имайки предвид целите на образователната култура на модернистичното хуманистично общество е очевидно, че на християните се предлага да възприемат себе си, като част от разнородна човешка маса, която трябва систематично да се претопява в пещите на „образователните” държавни учреждения. Резултата е ясен и очакван, но твърде неприемлив за истинските християни. Точно заради това разбиране, лично аз съм избрал сигурния вариант, осланяйки се на истината, че е съвсем нормално доброто дърво да дава добри плодове, щом лошото дърво да дава лоши плодове. Нямам никакво желание да ашладисвам плодните млади „дръвчета” с „тръни”, заради някакво извратено и криворазбрано социално единство, при положение, че очаквам да бера плодове, а не бодили.
Негативната реакция срещу домашното образование не е свързана с конюнктурни въпроси от сорта на: социализация, адекватност, академични постижения и т.н. Негативизмът, свързан с този тип обучение е следствие от факта, че той работи като изобличение срещу порочни и тясно-сектантски съвременни обществени схващания за обучението на децата:
Първо, домашното образование е в конфликт с основната догма в образователния процес, а именно, че стандартите за качествено образование се определят от държавата. Родителите, които обучават децата си вкъщи, намират доста по-пряк и прост път, за да научат децата си бързо и качествено на това, което в държавните, и дори в частните училища, отнема месеци и години. Това е „недопустимо” и „нагло” от страна на родителите! Ето го главния проблем – семейството претендира, че е основната обучаваща децата институция, като по този начин слага „секирата” при корена на свещеното държавно дърво, наречено светско образование. Това не е, в частност, конфликт между семейството и държавата. Истината е, че това е религиозна война между хуманизма и християнството.
Второ, родителите обучават децата си в домовете, защото освен, че предават знания, изграждат и личности. Това е отговорност, която родителите предпочитат да поемат сами, без да я споделят с хора, които нямат пряк интерес да формират одобрен характер в учащите, защото нито им се плаща за това, нито желаят да го правят с деца, които не са техни, а най-често и не знаят как да го правят. Родителите на домашните ученици осъзнават, че обучението (образование и възпитание) на собствените им деца е сто процента тяхна отговорност.
Трето: Праведното семейството е задължено и е в състояние да поставя морални и етични граници в процеса на обучение, като правилно дефинира доброто и злото, на база единствения съществуващ стандарт – Божият Закон. В този смисъл, има библейски закони, дадени от Бога, които трябва да управляват действията на семействата, църквите и правителствата. Разбира се, автономният човек се опитва да ограничи границите на Божият Закон, като се надява, че Той няма никакво отношение към държавните институции, но човекът греши, защото е в бунт против Създателя.
Четвърто: Винаги съм се съгласявал, че неутралитетът е мит. Така, всеки човек има стандарт, с който се съобразява и на чиято база взима решенията си в живота. Християните знаят, че трите заветни институции определени от Бога и натоварени със задължението да заявяват и налагат Неговия закон, са Семейството, Църквата и Държавата. Понеже сега говоря конкретно за ролята на семейството свързана с обучението, подчертавам, че то е установено пряко (както Църквата и Държавата) с Библейския Закон, което го прави заветна институция или обвързано с клетва пред Бога. Това от своя страна води до негативни санкции от страна на Бога при непокорство и благословения при покорство на закона Му. Всеки християнин, трябва да знае, каква е библейската доктрина за обучение на децата.
Пето: Всяка идея носи последствия. Какво трябва да очакват християните, които стоят по правилен начин пред Бога? Праведно потомство, което ще наследят земята. Това е историческата увереност на християните. Незначителният проблем се корени във факта, че Църквата, Държавата и Семейството в огромната си част са на страната на хуманизма в сблъсъка му с християнството. За сметка на това, значимият факт е, че историята никога не се определя от мнозинствата, а винаги и само от Бога. Пазителите на завета са спокойни в историята, защото победата им принадлежи.
Накрая, трябва да се върнем, към началото и да припомним, че както всичко на този свят, така и образованието на децата има цел и посока. Обратно на целта и посоката които следвам аз, мнозина християни живеят според следните определени от хуманистите приоритети: Бог не е върховен Законодател и Цар, и следователно не е нужно да му се подчиняваме. Той няма план за живота на християните и затова всички управляват сами и както сметнат за редно живота си. Неговото Слово няма власт, за сметка на това надменните думи на човека са себедостъчни и можем да се уповаваме на тях, вместо на Словото. Няма защо да се притеснявам, че Бога ще ни се разгневи и ще наложи обещаните негативни санкции, въпреки, че сме достатъчно слепи за да не виждаме, че се случва точно това. След като Словото на Бога е без значение, няма защо да се боим, че ще изгубим наследството си, както и че то ще премине в ръцете на другите.
В крайна сметка става ясно, че домашното образование е преди всичко мисия за християни, защото е пряко покорство на Божият Закон. Всеки друг, който не е християнин, но поради изявената от Бога обща благодат е избрал да съхрани децата си и да поеме отговорността за тяхното обучение, също прави добре и със сигурност ще постигне добри резултати. Разбира се, резултатите ще са свързани с появата на един завършен езичник, но по-добре да водя диспут с епистемологично осъзнат хуманист, отколкото с посредствен и неориентиран хуманист.
