Въпрос: Училище в Дома!?
Когато споделя, че аз и съпругата ми обучаваме трите си деца вкъщи, различните хора реагират по три различни начина. Едната група възприема веднага това, което споделям, защото хората от тази група са търсили винаги алтернатива, но никой не им е казал, че си мислят точно това, за което говоря. Втората група (те са най-много) са хората, които мислят по - дълго и в последствие или приемат, или отхвърлят идеята. Често хората от тази група не предприемат нищо, защото се страхуват от всичко ново и трудно поемат инициатива. Понякога им е нужно много време и усилие да направят нещо, което иначе им звучи добре. Но тези от тях, които в последствие приемат, че домашното образование е правилен избор за децата им, се оказват винаги предвидливи и аналитични хора, които просто искат да преценят всичко в детайли. Накрая третата група. Това са хората, които категорично отхвърлят идеята за домашно образование, защото бягството от отговорност е техен начин на живот, а освен това не обичат да си задават въпроси, на които трябва да отговарят сами. По-лесно е, ако някой друг отговаря вместо тях. Тези хора предпочитат по-скоро да цитират другите отколкото да излагат собствено мнение.
Нека изложа впечатленията си за трите типа хора, които споменах по - горе, като започна от най-голямата група - втората. Кой е първият въпрос, който този тип хора задават, когато чуят за алтернативният начин на образование в дома, ето го: Ами социализацията? Отговорът, който твърде много ми допада е на една дама, която обучава децата си вкъщи: „Какво имате предвид, социализацията или социализма? В интерес на истината, социализацията е една от главните причини да обучавам децата си вкъщи”. Истината е, че същинският въпрос не е социализация или не социализация, а социализация с кого? Разбира се, на този въпрос трябва всеки да си отговори сам.
Да видим, с кого аз искам да се социализират децата ми? С други деца - не мисля. Децата неизменно се социализират с окръжаващата ги среда. Какво става, когато обградим малките хора с други като тях – най-важното което става е, че ги отдалечаваме от нас, родителите, и то във възрастта, когато най-много се нуждаят от мама и татко.
Идеята на хуманистите, че децата са чисти създания от които трябва да се учим очевидно търпи критика, да не кажа пълна катастрофа. Явно е че децата се нуждаят от обучението на възрастните, защото оставени сами на себе си, тяхната „чистота” би ги довела до самоунищожение. Все още децата се чувстват най-щастливи с родителите си и имат нужда от тях, когато растат.
Става ли сте навярно свидетели на следната сърцераздирателна картина: Упорита майка и навъсен татко, влачат 2-3 годишното си отроче към детската ясла, а то с не по-малко драматизъм от хлапето в едноименният филм на Чаплин, плаче и протяга ръце към тях. Родителите решават кое е най-добро за децата и в този случай, те са сигурни, че вършат нещо велико, когато малкото дете се подлага на психически стрес във възраст, в която неможе дори да говори или да се храни само.
Ясно е, че хората от втората група вече са се наежили и нареждат куп оправдания, които от тях се наричат причини.Например: „А кой ще работи?” или „Аз мога да раждам деца, има си професионалисти за отглеждането им.” или „Честно казано децата са пречка за кариерата ми.”, или „Хората са го измислили за наше удобство, детето ще го преживее.”, или . . . . Работата е там, че тези хора пропускат да си изяснят един въпрос – в чие име поверяват цялото детство на децата си. В ръцете на непознатите “професионалисти”? В името на детското щастие или в името на личния комфорт? Отговорът е недвусмисленно ясен: „На мен да ми е добре”.
Когато човек има деца, той поема ангажимент към тях и подчинява кариерата си на факта, че е родител. Не трябва да е обратно, да подчиняваме децата на факта, че имаме кариера. Трябва да се направи ясен избор – кариера или деца?
Хората от втората група все още са неудоволетворени, за тях виси въпросът със социализацията.
Има и родители, по-често майки, които дават децата си по детски ясли и градини, макар да не работят. Това е така, защото децата се „социализират” в детските заведения, докато майките се „социализират” с кварталните клюкарки в подблоковите кафенета. Всички се „социализират”.
Моят ясен отговор: Децата се социализират с родителите си, от тях има какво да научат. Не се социализират с другите деца – с другите деца се десоциализират, защото в 100% от случаите другите деца не мислят като родители. Социализацията в учебните учреждения, свързана с подчиняване на правилата на групата и живот за тези правила не е социализация, а социализъм. Индивидуалното възпитание учи на самостоятелно мислене и на принципа човек да има мнение, базирано на обосновани лични изводи.
Нека спестя усилията на хората, които не са съгласни и са готови още да спорят с мен. Моят избор си е мое решение, така както и вашият избор е ваше решение. Просто аз правя нещата по лесният начин. Понеже не съм съгласен с това, което децата получават като мисловен модел и поведенчески навици в градините и училищата, съм си спестил усилията да подлагам децата си на двоен стандарт. Не желая да полагам ненужни физически, морални и психически усилия, за да индоктринирам децата си от глупостите, чути сред връстниците им и после да ги доктринирам в онова което аз, като родител, смятам за морално, стойностно и ценно. Затова и не го правя – спестявам им вредната среда и ги обучавам вкъщи, социализирайки ги с хора, които смятам, че са полезни за тях.
Това е. Хората от втората група, кимат удоволетворително или укорително и след 15 минути, не си спомнят нищо от разговора. Продължават да правят нещата по същият начин, защото “влакът” е твърде праволинеен и не бива да се чува нещо различно от “тутуф-тутуф, тутуф-тутуф . . . ”, това което казвам, за хората от „моята” втора група е едно изсвирване на влаковата свирка, но това си е в реда на нещата, нали? Все пак да не забравяме хората от тази група, които чуват сигналната влакова свирка по-дълго време и въпреки всичко отлагат достатъчно продължително своето окончателно решение. На тях им е нужна катастрофа за да видят детайлите, които са им убягвали. Лошото е, че понякога катастрофите са с фатален край.
Кой е първият въпрос, който задават хората от третата група: Законно ли е това, в кой университет ще учат децата ви, когато пораснат?
Да си кажа честно, тази група е по-лесна и приятна за дискусия, защото поне е твърда в убеждението си, че домашното образование е нередно и неправилно. Когато човек е “студен” или “горещ” е по-добре отколкото ако е “халдък”. Разбира се хладината на хората от третата група си има причини. Една от главните е - желанието да приемат и останат в обстоятелства, които не им харесват, но нежелаят да променят, въпреки че могат. Точно затова търсят очевидните отговори.
Законно ли е домашното образование? Със сигурност не е незаконно. Вярно е, че българското законодателство не е урегулирало този въпрос с нарочен закон, но това рано или късно със сигурност ще стане. Някои родители са намерили решение на проблема, като са записали децата си на индивидуален план, към някое от училищата в квартала си. Други родители, обучават децата си по утвърдени западни програми за домашно образование. Трети работят по индивидуални програми. Едно е сигурно, децата получават висока академична подготовка. Родителите обичат децата си и правят най-доброто за тях, което не означава задължително, че родителите преподават по всички предмети. Варианти, колкото щете.
В кой университет ще продължат образованието си? Децата, които учат по индивидуален план и са записани в държавно училище, ще имат диплома и могат да кандидатстват във всеки български университет. Децата, които учат по други програми, могат да кандидатстват във всеки университет по света. Все още българските университети не са отворили вратите си за децата, обучаващи се по домовете си, макар че те биха се справили без проблеми при кандидат-студентските изпити. Темата за българските университети е доста дълга. За сметка на това всички университети в листата top 100, приемат студенти чрез тестове и домашно обучаваните ученици са винаги желани заради високите показатели, които имат.
Разбира се, хората от третата група не могат да се съгласят, защото свободата в образованието, както свободата на всеки друг пазар или свободата на личността са категории, които са проблематични за тях. Ако нещо е така, както е било през последните 50 години, значи е добро. Но работата е там, че пазарът на образование се развива и става все по-свободен в България и хората желаят да изберат това, което смятат, че е по-добро за децата им. Постепенно държавният монопол в тази област ще залезе, защото хората обичат децата си по-вече от парите си и предпочитат да инвестират в тях, а не в държавни програми, които търпят постоянни провали. Всъщност, държавата няма право да упражнява монопол над който и да е пазарен сектор.
Хората от третата група мълчат за кратко и после казват своето категорично – не. Това е така, защото опираме до философията им за живота, опираме до техните религиозни убеждения. Ето ви пример: Разговарях преди време със зам.директор на професионална гимназия във връзка с домашното образование. Неговите мотиви да не се съгласи с мен бяха, че „децата са държавна собственост”. Това са точните му думи. Това е негово религиозно убеждение. Разбира се, познавам много кадърни учители, които подкрепят идеята за домашното обучение на децата изцяло, понеже виждат в нея переспектива за конкуренция и отпадането на некадърните им колеги от пазара на образованието.
Дойде ред и на първата група, за която писах в началото. Тези хора се срещат все по-често, но все още са най-малко. Интересното при тях, за разлика от предходните две групи е, че те първо се съгласяват и после задават въпроси. Това е така, защото разпознават идеята за домашно училище, като единствено правилна за децата им. Знаят, че каквито и въпроси да възникнат в последствие си имат отговор, както и че всеки евентуален проблем е преодолим. Тези хора не са авантюристи, просто виждат още на първо четене повече предимства, отколкото недостатъци в домашното образование.
Това накратко са различните хора, които реагират по съответният характерен начин. Разбира се, това са мои лични наблюдения. Позволете ми да споделя още едно лично наблюдение, което е свързано с обучението на моите деца – вкъщи.
Ако не сте се сетили вече, аз съм от хората описани в последната група. Категоричната ми позиция е свързана с желаниято ми децата да израснат под пряката и постоянна грижа на най-заинтересованите за тях – татко и мама. Винаги съм казвал, че децата са деца твърде малко в живота си и трябва да са готови за времето, когато ще поемат по пътя си в света на възрастните. Няма нищо, което да ги екипира по - добре със знания и умения от училището в дома. Основният принцип на образованието вкъщи е: научи децата да учат. Изключително насърчаващо е да виждам, как децата се научават да търсят сами информация и как глада за знания постоянно се засилва у тях. Самият аз и съпругата ми сме спокойни, че сме изпълнили своят родителски дълг и сме дали всичко, на което сме способни за успеха на децата си.
