Закон за домашното образование
Опит за отговор на множество писма от родители обучаващи децата си в домовете или такива, които обмислят тази възможност
Преди 8 години, когато заедно с жена ми започнахме да обучаваме синът ни вкъщи, въпросът, който бе най-често задаван от познати и роднини бе: „Как ще се социализира детето ви?” Днес, този въпрос не е на дневен ред. Очевидно за всички, които ни познават е, че синовете ни (след 8 г., сме три пъти по-богати) са далеч по-социални от връстниците си, главно заради факта, че контактите им не са ограничени единствено до хора на тяхната възраст. През годините се запознахме и си писахме с дузина семейства, които също обучават децата си вкъщи, както и с такива, които тепърва взимаха решение за това. Странен е факта, че никое от тези семейства, никога не ни зададе въпроса за социализацията. Никога.
Моят извод е, че всички тези хора, никога не са се притеснявали от подобен въпрос. Те бяха взели или почти бяха взели решение за училище вкъщи за децата си и очевидно не им пукаше за социалните контакти, които предлага държавното училище. Всъщност, навярно твърде много им пукаше и точно заради това не изпратиха децата си в държавните училища.
Тези родители, никога не ми зададоха и друг въпрос: „Ами държавата, позволява ли училище в дома?” Писали са ми за притесненията си относно това, но никога тези притеснения не ги възпряха да вземат решението, което са смятали за най-добро относно децата си – да ги учат в домовете си. Навярно всички са вземали решението с притеснение, неудобство, а може би и страх, но всичко това, никога не се е оказало по-силно от желанието да запазят децата си от прогнилото държавно образование и да им дадат нещо далеч по-добро.
Години наред тези семейства обучават децата си по домовете и у тях назря едно изключително неприятно усещане, че живеят в държава, в която са дискриминирани, заради желанието си да бъдат родителите, които смятат, че е редно да са. Тези хора не са искали разрешение от държавата да станат родители, нито искат мнението й как и къде да изучат децата си. Държавата от своя страна е наложила правила, които насърчават емиграцията на всички тези, изключително можещи и знаещи учащи в домовете си деца, които се увеличават с всяка изминала година.
Държавата иска дипломи. Това само по себе си не е проблем за децата ни, защото те имат възможност да се сдобият с документ за образователна квалификация, но от чужбина. Този факт е неудобен, заради изискването на българските университети да се представи диплом за средно образование при кандидатстване. Така, този парадокс е препъни камъка за децата, които биха пожелали да учат в български висши училища. Децата могат да кандидатстват като чужди студенти, защото имат диплома от САЩ да речем и това нямаше да е ненормално, ако децата ни наистина бяха американски граждани, но при положение, че са българи, е наистина идиотско.
Тези елементарни особености карат родителите да изпращат децата си в Западни университети, което обикновено завършва с тотална емиграция на младежите. Разбира се, българските младежи емигрират и по много други причини, нежали образователни, но това е друга тема. Става въпрос за това, че домашните ученици в България са дискриминирани и практически след гимназиалното ниво, не могат да продължат образованието си в наши университети.
Много от родителите са мислили и желали да се работи над закон за домашното образование. Такива закони има в повечето страни от Европа. На много места няма закон, но пак има деца учащи в домовете си. Интересно е, че в някои щати на САЩ, няма нарочен закон за домашното образование и там децата учещи вкъщи са най-много. Работата е там, че ценностите на западното общество не подлагат под въпрос правото на родителите да обучават децата си където и както сметнат за редно – стига да се грижат за тях. Това право на родителите не се нуждае от какъвто и да е регламент или закон. Затова, на много места по света, подобен закон въобще не се коментира, макар да е пълно с домашни ученици – някои щати, канадски провинции, Нова Зеландия, Австралия, Англия и т.н.
В България въпросът също може да се реши далеч по-лесно и просто от това да се пише закон за домашното образование. Достатъчно е да се внесе поправка в закона за висшите училища, която да допуска домашно образованите деца до кандидат студентските изпити, а там - каквото сабя покаже. Не е трудно да се направи, нужна е малко политическа воля за осъзнаване на проблема. Защо да не се даде възможност на тези младежи да останат в България, вместо пряко волята си (поне в началото) да емигрират?
Разбира се, това е трудно на общия фон, върху който се плетат образователните реформи у нас. Последните промени в закона за образованието по-скоро затрудняват отколкото улесняват родителите, които желаят да обучават децата си вкъщи. Глоби до 2000 лв. за всички, които не си пратят децата в държавно (или навярно и частно) училище!!! Разбира се, няма основа да се наложат тези санкции, нито материална, нито правна – закона лесно може да се атакува на база редица европейски и световни конвенции. Чиновниците разчитат на това, че родителите са достатъчно глупави, за да не защитят естествените си права.
Може и да са прави, поне за родителите, срещу които най-вече е насочена въведената санкция. Държавата отчаяно се опитва да интегрира циганите в обществото и предприема редица принудителни мерки, за да постигне успех. Цивилизованото, интеграционно решението според философията на тоталната държава е: всички циганета да се „шлайфат” в държавните училища, за да станат и те „хора”. Първо, стръвта бе хвърлена с обвързването на детските добавки с посещението в държавно училище, а сега и заплахата от голяма глоба, трябва да стресне Манго и да прати циганчетата да се социализират в държавното школо.
Няма да се спирам подробно на това защо системата няма да проработи при циганите. Те са социалният камък на плещите на данъкоплатеца и този камък става все по-голям, и по-тежък с годините. Циганите в нашия регион например имат интересен обичай – пращат децата си на училище в най-студените зимни месеци, за да са на топло сополанковците и да ядат на обяд в училищния стол – няма лошо. Директорка на едно училище в силистренско село сподели, че мургавите ни сънародници, нито се интересуват от учението, нито се опитват да схванат каквото и да е, но още от сутринта питат директорката на входната врата: „Како, кога ш’ядем ма?”
Това, което не мога да разбера е, защо държавата дава вид, че иска да изучи, което и да е дете в България. Всъщност, може и да иска нещо подобно, но с конкретна цел и цена, както и с удобен резултат. Образованите и мислещите хора не са удобни на тоталната държава. Те искат твърде много свобода, виждат твърде много проблеми и казват твърде често истината, без да се съобразяват с последствията. Затова е странно, че държавата се тревожи за необразоваността на циганите. Та нали точно ромските гласове се пазарят най-лесно по време на избори, както и гласовете на всички ниско образовани граждани. Кебапчета, кюфтета и обещание, че няма да си плащат тока и водата им стига на циганите, за да гласуват по команда.
От друга страна, редица правозащитни организации мътят водата и постоянно надават вой, че трябва да интегрираме братята роми. Да ама нито те искат, нито политиците имат келепир от тая работа. Тук доктор Данийка от „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, би казал: „Имаме засечка – параграф 22”. Ромите трябва да се интегрират, но никой няма интерес от това. Трябва да казваме, че имаме интерес, за да не ни обвинят в дискриминация, но всъщност не ни е еня, защото имаме файда. Циганите също се жалват, че са дискриминирани, но предпочитат да са дискриминирани, за да се оплакват от дискриминация, иначе трябва да са отговорни и пълноценни членове на обществото, но тогава няма да са дискриминирани и няма за какво да се оплакват. Ще трябва да се лишат и от предизборните трапези и безплатните ел. и вик услуги. Политиците нямат нищо против, данъкоплатеца да плаща за мешена скара, ток и вода, но като плаща, дискриминира себе си, а не ромите, но всъщност дискриминира и ромите, защото не им дава възможност да се интегрират и да си плащат сами . . . и така от начало – параграф 22.
Факт е, че много деца в България приличат на децата от семейство Юел, от книгата „Да убиеш присмехулник” на Харпър Лии. Юеловци идвали на училище само първия учебен ден, защото училищната инспекторка ги заплашвала със закона, а след това не се вясвали до следващата година. Инспекторката не ги притеснявала повече, била доволна, че ги е довела за първия учебен ден и ги е записала в списъците. Така и българските чиновници не си дават зор, пък и никой не ги и зори. Когато в списъците има непосещаващи училището деца, са доволни всички по веригата. Доволни са циганите, защото пак си вземат детските надбавки, доволни са учителите, които не искат да се шуми много и да се разбере, че нямат квота в класните стаи (от това им зависи работата), доволни са и чиновниците, които имат перфектни условия за корупция, като смучат парите от бюджета за образование, предназначен за несъществуващите ученици.
Така, в цялата тази каша, се повяват някакви си родители, които искат наистина да обучат качествено и пълноценно децата си. Въпросът е: на кого са нужни образованите хора? Мога със сигурност да кажа на кого не са нужни. Родителите, наистина жертват много, когато обучават децата си вкъщи, защото неизбежно ще ги научат да виждат, когато гледат, а това не е добро качество в общество на слепци. Разбира се, бизнеса в България не дава пет пари за дипломи, каквито и да са. В реалния живот се искат качества и резултати, а не дипломи и научни степени. Това разбира се, не премахва факта, че държавата се прави, че не забелязва домашните ученици и ги лишава от право да следват в български университети.
Родители, които образовате децата си вкъщи, от опит знам, че е правилно да искам от някого само това, което може да ми даде този, от когото искам. Друг е въпроса ще го получа или не. Знам, какво ме питате в писмата си, виждам, тревогата ви от факта, че се налага да изпращате децата си в Западни университети, макар, че доста от вас искат точно това, защото и висшето ни образование не е цъфнало и вързало. Ясно ми е, че мнозина от вас желаят просто легитимност и права, които имат децата посещаващи държавните училища, без значение, къде ще учат висше вашите деца или въобще ще учат ли след гимназиалното ниво. Знам . . .
Единственото, което със сигурност мога да ви обещая е, че лично аз ще продължавам да търся решение на всички въпроси, които се отнасят до децата ни в България. Затова правим ежегодните конференции, затова го има този сайт, затова подготвяме и регистрация на асоциация на семействата обучаващи децата си в домовете. Познавам много българи живеещи в чужбина, които обучават децата си в домовете и не се интересуват от ситуацията и положението при нас, просто защото в страните където живеят имат всичко, което ние нямаме. Те не могат да ценят това, което имат, защото не са положили никакво усилие, за да го получат. Моят призив е: Не бързайте да ставате като тях, не се изолирайте и не се крийте, защото не вършите престъпление. Много хора в България, имат нужда от вашия опит и съвети. Познавам и такива, които желаят да ни помагат, но повечето от тях не са българи, а просто хора, които наистина желаят да споделят нещо добро от своя личен опит в хоумскулинга.
През цялото време, в което аз и съпругата ми, обучаваме децата си вкъщи сме знаели, че онова, което правим не е полезно само за нас и децата ни, но и за много други семейства, дори за цялото ни общество. Свикнете и вие да мислите така, когато обучавате децата си в домовете и скоро ще събаряте стени и бариери в умовете на хората. Родителите, които са поели отговорност за обучението на децата си и действително ги обучават не са нито дегенерати, нито революционери или пък такива, които едва ли не се опитват да създадат някаква контра култура. Западният свят доказа, че домашните ученици са креативни, успешни и изключително желани от университетите по целия свят – с малки изключения, между които за съжаление се нарежда и България. Убеден съм, абсолютно съм убеден, че това скоро ще се промени.
