За свободата на словото
„Освети ги чрез истината; твоето слово е истина.“
(Йоан 17:17)
Повечето християните в днешно време нямат мнение по актуалните теми на деня, най-често защото не познават библиите си, т.е. не познават Бога, в когото иначе фанатично твърдят, че вярват! Именно актуалните събития от съвремието ни ме провокираха да изложа пред вас, от библейска перспектива, темата за . . . „свободата на словото“.
Убийството на френския учител Самюел Пати ни е представено именно като атака срещу „свободата на словото“. Това е така, защото Пати е говорил за „свободата на словото“ в учебен час, пред свои ученици, демонстрирайки тази „свобода“ с карикатури на Мохамед, публикувани в сатиричното издание – Шарли Ебдо. Разбира се, на първо място трябва да отбележа, че убийството е капитално престъпление според Божието Слово. Това означава, че всеки убиец заслужава смъртна присъда. Нещо повече: Категорично смятам, че ако живота ни е застрашен, сме длъжни да отговорим със смъртоносна сила на нападателите. Както споменах, обаче, нашата тема е „свободата на словото“, а не убийството, което съм разглеждал в други статии. За да разберем по-цялостно картината по отношение „свободата на словото“, предлагам да започнем с библейски пасаж от книгата Изход, глава 23, стихове от 1 до 9.
Изход 23:1-9:
„1.Да не разнасяш лъжлив слух. Да не съдействаш (евр. да туряш ръка) с неправедния и да не свидетелстваш в полза на неправдата. 2.Да не следваш множеството да правиш зло; нито да свидетелстваш в съдебно дело, така щото да се увличаш след множеството, за да изкривиш правосъдието; 3.нито да показваш пристрастие към сиромаха в делото му. 4.Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си; непременно да му го закараш. 5.Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си, и не ти се иска да му помогнеш пак непременно да помогнеш заедно с него. 6.Да не изкривяваш правото на сиромаха между вас в делото му. 7.Отдалечавай се от всяка несправедлива работа, и не убивай невинния и праведния; защото Аз няма да оправдая нечестивия. 8.Да не приемаш подаръци; защото подаръците заслепяват видещите и извръщат душите на праведните. 9.И да не угнетяваш чужденеца; защото вие знаете що има на сърцето на чужденеца, понеже и вие сте били чужденци в Египетската земя.“
Деветата заповед в Декалога (Десетте Божии заповеди) гласи: „Не свидетелствай лъжливо против ближния си“. На пръв поглед изглежда, че тази заповед забранява единствено лъжливото свидетелстване против нашия ближен в съдебно дело. Разбира се, не става въпрос само за лъжесвидетелство в съда! Забранено е всяко ощетяващо (дори извънсъдебно) говорене относно доброто име на нашия ближен, и всяко говорене, което застрашава безопасността или благосъстоянието на нашият ближен. Пасажът в Изход 23 гл. е свързан с текста в Левит 19:16, където четем: „Да не обикаляш между людете си като одумник, нито да се подигнеш в покушение против кръвта на ближния си. Аз съм Господ“. Забележете, не трябва да сме одумници, иначе казано, забранено ни е да разпространяваме сведения относно ближния, които могат да му навредят, да го опозорят, да го ощетят по някакъв начин. Нямаме право с нашето злословие да пораждаме в умовете на хората лошо мнение за нашия ближен.
Принципно, стиховете в Изход 23:1-9 настояват, че закона за лъжесвидетелството има две посоки – едната, свързана с лъжесвидетелство против ближния в съдебната зала, а другата, свързана с лъжесвидетелство относно ближния сред обществото. От пасажа можем да изведем няколко принципа: Първо, праведният човек трябва да действа според Божия Закон, т.е. не бива да се поддава на изкушението, малодушно да се съгласява с мнението на тълпата или „множеството”, защото в днешно време мнението на тълпата, колкото и мощно да е в своята власт над човешките умове, рядко, ако въобще някога, е в съгласие с Божият Закон. Именно това четем в стих 2, от разглеждания пасаж: „Да не следваш множеството да правиш зло“. Човек трябва да има смелост и вяра за да се опълчи на стадното мислене. Човекът трябва да е под властта на Бога, не под властта на човека.
Второ, както не можем да бъдем ръководени от тълпата, така не можем да бъдем ръководени и от лични съображения или предубеждения. Виждаме това първо в стих 3: „нито да показваш пристрастие към сиромаха в делото му“. С други думи, когато става въпрос за правосъдие, нямаме право нашата жалост към бедния да стане причина за извращаване на Закона. Това правило важи и с обратен знак – не бива да показваме пристрастие към богатия, като по този начин ощетяваме бедния, затова ни предупреждава стих 6: „Да не изкривяваш правото на сиромаха между вас в делото му“. Важно по отношение на личната ни пристрастност е и нареденото в стих 8: „Да не приемаш подаръци; защото подаръците заслепяват видещите и извръщат душите на праведните“. За всички ни е ясно, че подкупите са много тежки случаи на изкривяване на Закона, тъй като заслепяват човека относно истинските проблеми, така че той съзнателно дава лъжливо свидетелство, било като свидетел в съда, като съдия в съдебен процес или като част от обществото. Стих 9 ни заповядва: „И да не угнетяваш чужденеца . . .“ Няма значение дали става въпрос за сънародник или чужденец – всеки има право на правосъдие, както нашият приятел, така и нашият враг, защото, както видяхме, Законът стои над личните ни пристрастия. Можем да кажем нещо повече: В контекста на правосъдието и праведното поведение стихове 4 и 5 заявяват: „Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си; непременно да му го закараш. Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си, и не ти се иска да му помогнеш пак непременно да помогнеш заедно с него.“ Всеки, дори и онзи, който ни мрази, има право на помощ, когато е изпаднал в реална нужда. Текстовете в 4 и 5 стих са много силни и ни задължават да не крадем изгубените вещи на неприятелите си, както и да им помагаме, по примера на „добрият самарянин“ без значение дали ни мразят или обичат.
Третият извод, от разглеждания пасаж, можем да изведем от първия стих. В него се осъжда свидетелството, което хората биха дали със злоба, спрямо който и да е човек. Точно това означава „Да не разнасяш лъжлив слух.“ Не само че разпространяваме слухове, но освен всичко друго те са и лъжливи – това ни прави съучастници в лъжата. Понеже стиховете от 2 до 9 са в контекст на първи стих, трябва да заключим, че целият пасаж дава примери за лъжливи сведения или злобно свидетелство против хората с думи или дела, или и с двете. Казано без увъртане, има тясна и неизбежна връзка между думи и дела. Злобата в думите означава злоба в делата. Човек, който разпространява лъжливи и злобни слухове против ближния си, в съда или извън него, логично не би помогнал на този човек, ако „волът му“ се е заблудил или „магарето му“ е претоварено. Нечестният свидетел е по естество нечестив ближен!
Теоретично, в днешно време се приема, че думите не означават нищо или поне не са свързани по никакъв начин с делата. Затова и народът ни е измислил максимата, която доста сполучливо дефинира човешкото лицемерие: „Слушай ме какво говоря – не гледай какво върша.“ Ако не можем да свържем думите с делата, то свободата на словото означава пълно право на изразяване без никакви последствия. Това, обаче, е идеал, който никога не е бил осъществен на практика в човешката история, защото е невъзможен. Мечтата за абсолютната свобода на словото е мит и заблуда! Никое общество никога не е имало такава свобода на словото. Ще ви дам пример: Никой няма да ни потупа по рамото и да ни поздрави за свободно упражненото ни право на изразяване, ако се разкрещим „пожааааар” в препълнен театър, когато няма пожар, нали? Нито пък ще избегнем подвеждането под отговорност, ако публично призоваваме за екзекутиране на министър председателя, нали? Ако пък публикуваме напълно лъжливи и злобни твърдения по отношение на който и да е човек, ще ни съдят за нанесени морални щети. Изводът е, че словото трябва да бъде отговорно, за да бъде свободно, и има истинска обществена необходимост за свобода на отговорното слово. Разбира се, някои от защитниците на „свободата на слово“ са логични в това, че те също изискват свобода на действието, свобода от всякаква отговорност в говорене и действие. Да натъртя: Никое общество не може да съществува, ако бъде позволена такава пълна свобода от отговорност, относно словото!
Библейската позиция относно словото е, че след като е създаден по Божий образ, човекът говори не съзидателно слово, а аналогично слово, тоест той може да мисли и говори Божиите мисли след Бога, и в това се състои силата на човека. Човекът упражнява власт и господство под Бога до степента, до която говори и действа на основата на Божието съзидателно слово. Практически, изкушението на Сатана се състоеше в това, че човекът може да говори свое собствено, божествено, съзидателно слово: „Ще бъдете като богове, да познавате доброто и злото” (Бит. 3:5), каза Сатана. Казано просто, според Сатана, човекът може да установи своето собствено божествено слово, да дефинира сам за себе си кое е добро и кое зло. Това означава, че човек „може“ да пренареди, да пресъздаде реалността, чрез своето собствено, величествено, човешко слово.
Тъй като човекът е създаден по Божия образ, словото наистина е важно за нас. Именно заради това, думите са предмет на две от заповедите в декалога, Третата и Деветата. Третата заповед гласи: „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.“ Деветата заповед, нека припомним, казва: „Не свидетелствай лъжливо против ближния си.“ Когато човекът лъжесвидетелства, както и когато употребява напразно името на Господа и по този начин Го хули, той отрича образа в себе си в полза на твърдението на Сатана, че човекът прави, че дефинира сам себе си. Френският философ Жан-Пол Сартър настоява, че човекът сам създава своята собствена същност, т.е. че човекът определя сам себе си и сам създава себе си от нищото. По този начин Сартър се съгласява с позицията на Сатана. Когато човекът дава истинно свидетелство в пълния смисъл на думата, той израства на основата на възстановения Божий образ.
Виждаме, че контекстът на Изход 23:1-9 показва ясно, че вярното свидетелство е част от начин на живот, от духа на правосъдието. Верният свидетел се издига над лични въпроси като приятелство или вражда с някой човек. Идеята е, че трябва да бъдем управлявани от Божия Закон. Големият теолог и философ Корнелиус Ван Тил отбелязва по отношение на философското мислене, „Бог е първичен, човекът е вторичен. Ако човек не направи човешкото познание напълно зависимо от първоначалното себепознание под Бога и не признае, че всяко познание е откровение от Бога към човека, тогава човекът ще трябва да търси познание вътре в себе си като върховна отправна точка.” Точно това правят днешните политически лидери. Те са съгласни с Жан-Пол Сартър, следователно са съгласни и с учителя на Сартър – Сатана. Казано иначе, политиците и днешните хуманисти възприемат своето слово за съзидателно, за първично, за божествено.
Целият псалм 15 набляга на значимостта на напълно истинното свидетелство:
„1.Господи, кой ще обитава в Твоя шатър? Кой ще живее в Твоя свет хълм? 2.Оня, който ходи незлобливо, който върши правда, И който говори истина от сърцето си; 3.Който не одумва с езика си, Нито струва зло на приятеля си, Нито приема да хвърли укор против ближния си, 4.Пред чиито очи е презрян безчестният; Но той почита ония, които се боят от Господа; Който, ако и да се е клел за своя повреда не се отмята; 5.Който не дава парите си с лихва, Нито приема подкуп против невинния. Който прави това няма да се поклати до века.“
Този псалм, практически е коментар върху Изход 23:1-9. Вярното свидетелство отначало до край се основава върху Бога и Неговото правосъдие, не върху човека и неговите желания. Когато Божието абсолютно законово слово бъде отнето, истината и истинното свидетелство изчезват. Без Божието абсолютно Слово, човек може да предложи само фалшиво слово и въобще фалшив начин на живот, не и истината. Истинският авторитет изчезва, когато истината изчезне. Изчезва и способността за разграничаване между добро и зло, правилно и погрешно, защото в екзистенциалния свят на езичника всички неща са относителни, и човекът е над доброто и злото. Когато истината и казването на истината бъдат отделени от Бога и Неговото абсолютно законово слово, и двете изчезват – и свободата и истината. И понеже в света на епистемологията няма неутралитет, то когато свободата и истината изчезнат, биват заменени от лъже-истина и лъже-свобода.
В Притчи 19:5 имаме обобщение на Деветата заповед и на необходимостта от нейното налагане: „Лъжливият свидетел няма да остане ненаказан, и който издиша лъжи няма да избегне.” Накратко, Законът изисква, първо, съдебно преследване на лъжесвидетеля, и второ, съдебно преследване на всички лъжци и клеветници. Библейският закон по отношение на словото не е заявление за свобода на словото, а забрана на лъжесвидетелството в съда и на злобни и лъжливи твърдения по отношение на хора и събития във всекидневните ни дейности. Разликата е много важна. Библейският Закон дава свобода на истината, не на лъжесвидетелството в неговия най-широк смисъл. Истинската свобода на словото почива върху забраната на лъжесвидетелството.
Днешните философи и политици, а и не само днешните, считат, че идеален обществен ред и държавно управление са онези, които са посветени на свободата, които имат за своя основна цел свобода на религията, словото и печата. „Невидимият“ проблем тук е, че общество, което прави свободата своя първостепенна цел, ще я загуби, защото е поставило като своя цел не отговорността, а свободата от отговорност. Когато основното ударение е върху свободата, тази фалшива свобода, насърчавана бива не отговорната, а безотговорното слово. Ако свободата на словото бъде абсолютизирана, лъжата и клеветата в крайна сметка ще бъдат защитавани като привилегия на свободата и ще се превърнат в право– философско и юридическо. Религиозната свобода се превръща в тържество на неверието. Тиранията и анархията се превръщат в господари на обществото. Свободата на словото, печата и религията неминуемо отстъпват пред тиранията, пред контрола на тоталната държава, която единствена има право да определя кое слово е свободно, коя медия говори истината и коя религия е правилна.
Целта вече не е Божият законов ред, в който единствено има истинска свобода. Библейският закон против лъжесвидетелството е в основата на истинската свобода. Днес лъжесвидетелството се толерира в името на свободата на словото и печата, а законите против клеветата са подкопани и логично отхвърлени. Ако лъжливата религия на тоталната държава има висши права над цялото общество, защо трябва да се учудваме, че лъжливото свидетелство се е превърнало в стандарт? Да издигаме свободата над всичко друго, да абсолютизираме свободата означава да отречем разликата между лъжливото и истинното свидетелство. Именно поради ударението върху свободата на словото и печата, днес сме свидетели на постоянна неправда и лъжи. Говорим за „фалшиви новини“, „фалшиви“ са всички новини, които не излизат от устите на властимащите, разбира се. Така управляващите правят себе си последна инстанция, тяхното слово е върховно, божествено. Ех, ако наказателното право беше основано върху библейския Закон, тогава всяка форма на лъжесвидетелство би била престъпление. Всеки случай на лъжа и заблуда, лъжлива реклама ако щете или каквото и да е лъжливо представяне на продукт или събитие, или пандемия, всяко лъжливо свидетелство би било наказуемо престъпление. Понеже лъжесвидетелството получава защита от действащите закони, и то в името на свободното слово, във всяка област на обществена активност се вижда влошаване на качеството. Така е с качеството на печата и с качеството на карикатурите. Журналистите и карикатуристите постоянно свидетелстват лъжливо и защитават своето право да вършат това като „свобода на словото и печата.” Има ли смисъл да говорим за систематичните лъжи в новинарските емисии и печатните издания!? Стана ли ясно, че винаги когато свободата бъде превърната в абсолют, резултатът не е свобода, а тотална деградация. Свободата трябва да бъде под закон, иначе не е свобода. Тук въпросът е кой закон? Отговорът е ясен!
В крайна сметка, свободата като абсолют е просто утвърждаване на „правото” на човека да бъде бог сам за себе си; това означава радикално отричане на Божия законов ред. Така „свобода” е само друго име за претенциите на човека за божественост и автономност. Тази фалшива свобода означава, че човекът е абсолют сам за себе си. Така думата „свобода” е повод използван от хуманистите във всички им разновидности – марксисти, демократи, фабианци, екзистенциалисти, прагматисти и всички други – да замаскират претенциите на човека да бъде бог сам за себе си. Работата е там, че свободата сама по себе си означава свобода за нещо конкретно. Ако всички хора са свободни да убиват, тогава няма свобода за праведен живот – редът и мирът стават невъзможни, защото хората вече няма да са свободни да ходят безопасно по улиците. Ако хората са свободни да крадат безнаказано, тогава няма свобода за частното притежаване на собственост. Ако хората имат неограничена свобода на словото, тогава няма свобода за истината, тъй като няма стандарт, по който да бъде осъдено и наказано разпространението и публикуването на лъжи. В такава ситуация бива облагодетелствано лъжесвидетелството и отречена важността на истината. Апостол Яков заповядва: „Така говорете и така постъпвайте като хора, които ще бъдат съдени по закона на свободата” (Яков 2:12). Виждате ли, има закон на свободата; без закон няма свобода. Законът на свободата е Библейският Закон. По този закон ще бъдат съдени и нашите постъпки и нашите думи.
Плачът на хуманистите за свобода на словото не е нов за историята на човечеството. Ще ви дам пример от по-новата история: Движението за „свобода на словото” в университета Бъркли (Калифорния) в началото на 60-те години на XX век е било логично приложение на идеята за беззаконната свобода. Студентите използвали всякакви начини и поводи, за да крещят нецензурни думи в името на „свободата на словото“, и да изискват „правото” да се съвокупляват открито на територията на университета, като кучета. Тези студенти са били по-логични от своите професори; те са настоявали да доведат свободата на словото до нейното логично заключение, те са осъзнавали лицемерието на либералите, които са им говорили за „свобода на словото“, но са се страхували да я практикуват. Студентите са били логични в своите сексуални изисквания: Ако свободата на словото е валиден стандарт, тогава и свободата на действието е валиден стандарт! Изборът на студентите за безотговорна свобода е бил честен, макар извратен и грешен: студентите са довели либералната идея до нейното логично заключение.
Либералният интелектуалец, както през XX век, така и сега, обикновено възразява против всякакво ограничение върху неговия абсолютен стандарт за свобода на две основания. Първо, той твърди, че „свободата на словото“ е по-важна от кое да е друго съображение, дори ако тази свобода е за сметка на отговорността. Второ, либералът може и да е съгласен, че някои неща са лоши и неприемливи, но за целта трябва да бъдат дефинирани. Така например, в същия калифорнийски университет, който споменах по-горе, се е водила дискусия между професор и неговите студенти, като всички заедно заключават, че порнографията не съществува, защото се оказва, че те не могат да я дефинират. Това е рационалистичната заблуда, че само рационалното е истинско, а рационалното включва онова, което може да се дефинира точно и научно. Парадоксално, нали? Вместо животът да бъде преди дефиницията, дефиницията е преди живота. Това е така, защото за либералните интелектуалци, които днес управляват света, дадено нещо не съществува, докато не бъде дефинирано, докато тяхното предполагаемо съзидателно и определящо слово не го извика в съществувание. Порнографията е доста лесна за разпознаване; тя не е толкова лесна за дефиниране – следователно, порнографията не съществува! Разбира се, много неща в реалността не се поддават на дефиниране. В това се състои слабостта на действащото право. Тъй като то настоява за точно дефиниране на всяка разновидност на престъпление, то създава проблеми за законовите институции. За статутното право не е достатъчно, че е извършено убийство или кражба; трябва да се намери статутна дефиниция и да бъде „съпоставена” с престъплението, и дефиницията трябва да съответства на престъплението, иначе законът няма да признае престъплението като престъпление. За сметка на това, Библейският Закон просто заявява, „Не убивай,”, и „Не кради,” лесно разпознаваеми и без нужда от дефиниране. Тъй като реалността никога не се поддава на пълно дефиниране, точното дефиниране на престъпленията от статутното право означава, че голяма част от престъпната дейност не е включена в списъка от престъпления. Такъв е случая с лъжливото свидетелство в съда и особено в обществото.
И така, очевидно е, че твърде често сме склонни да търсим проблемите в съвременното ни общество вън от себе си, просто не умеем да признаваме собствените си недостатъци, не умеем да виждаме „гредите в очите си“. Притчи 29:8 ни казва: „Присмивателите запалят града, Но мъдрите усмиряват гнева.“ Лесно е да дадеш лъжливо свидетелство с една карикатура, претендирайки за „свобода на словото“. Лесно е да се присмееш и да разпространиш лъжата сред обществото, да „запалиш града“ с лъжливи твърдения. Псалм 1 започва така: „Блажен оня човек, Който не ходи по съвета на нечестивите, И в пътя на грешните не стои, и в събранието на присмивателите не седи;“.
Истината е, че днешните „защитници“ на „свободното слово“ са направили завет със смъртта! Прочетете внимателно стиховете в книгата на пророк Исая 28:14-18:
„14.Затова слушайте словото Господно, вие присмивачи, Които господарувате над тия люде, които са в Ерусалим. 15.Понеже сте казали: Ние направихме договор със смъртта, И се съгласихме с преизподнята, Щото, когато заливащата беда минава, да не дойде до нас, Защото си направихме лъжата прибежище, И под измама се скрихме, - 16.Затова, така казва Господ Иеова: Ето, полагам в Сион камък за основа, Камък отбран, скъпоценен, краеъгълен, за твърда основа; Който вярва в него не ще прибърза да бяга. 17.Ще направя правосъдието връвта, И правдата отвеса; И градушка ще помете прибежището при лъжи, И водата ще наводни скривалището. 18.Договорът ви със смъртта ще се унищожи, И съглашението ви с преизподнята не ще устои; Когато заливащата беда минава Тогава ще се стъпчете от нея.“
Обърнете сега внимание на стих 15! Либералните интелектуалци допускат, че Божият заветен Закон не действа, че от практическа гледна точка Бог е мъртъв. Това е отхвърляне на света на закона и причинността и настояване, че човекът живее в неутрален, непричинностен свят на първична фактуалност. Така заветът със смъртта и ада е опит да се анулират смъртта и адът; той е отхвърляне на Божия законов ред в полза на човешки направен ред. Такъв завет с безсмислието е отхвърлен от Бога, и онези, които го сключват, са стъпквани от Божието осъждение (Ис. 28:18). Този завет със смъртта характеризира всяко неверие, и Божието обещание е осъждение върху всички. Човекът и народите правят завет със смъртта, за да избягат от Божия Закон, но отговорът на Бога е да им даде смърт, „предрешено погубление” според Неговото върховно намерение.
Мисля стана достатъчно ясно, че пътят за промяна в едно общество не минава през защита на „свободното слово“, защото, всъщност важно е отговорното слово – то трябва да бъде защитавано, за да сме свободни! Слово, което не носи в себе си лъжливо свидетелство, не разнася слухове, не накърнява нечие достойнство, не руши нечие име, не се присмива, а е съобразено с вечния Закон на Бога. Заради арогантността на днешния човек, заради вдигнатия му срещу Бога юмрук, е много трудно, а за мнозина дори невъзможно, да водят нормален диалог и дори да спорят с инакомислещи хора. Виждаме, че типичен пример по отношение на счупения дискурс са мюсюлманите. За разлика от арогантните либерали, аз съм убеден християнин и именно поради това мога спокойно да си говоря с мюсюлманите по всякакви въпроси, дори го правя. Има много мюсюлмани, които лесно ще потвърдят думите ми. С някои от тях съм водил задълбочени, теологични разговори. Казвам това, защото искам да се разгранича радикално от начинът, по който либералите разбират свободата на словото. За мен един от примерите в отношенията с мюсюлманите е св. Кирил Философ, който в своята „Арабска мисия“ (средата на IX век), води ред диспути със сарацините в Багдат. В следствие на своите апологетични умения, св. Кирил Философ печели доверието и уважението на опонентите си, като успява да освободи хиляди християнски пленници. Не забравяйте, че по това време св. Кирил Философ е дипломат на Византия. Може ли да сравните начинът, по който действа Еманюел Макрон, като съвременен политик, с отношението и начинът по който е действал св. Кирил Философ!? Разбира се, че не можете. Разликата е в това, че св. Кирил Философ е християнин, който разбира какво означава отговорно слово, а Макрон е примитивен езичник, който издига в култ „свободата на словото“, т.е. безотговорното слово.
Ако кажете на някой от моите познати мюсюлмани, че убиецът на Самюел Пати е мюсюлманин, те биха се обидили и категорично отрекли, че убиецът има нещо общо с исляма. Няма да им повярвате, нали? А ще ми повярвате ли ако аз ви кажа, че масовият убиец Андеш Брайвик, разстрелял 77 младежи и ранил още 155, няма нищо общо с християнството, макар той да смята себе си за защитник на християнската вяра, както и за рицар кръстоносец, призван да защити Европа от злите нашественици? Кофти, а!? Но аз не ви призовавам да вярвате на мен. Всичко, което казах дотук е че трябва да вярваме в Бога, в стандартите, които Той поставя по отношение начинът ни на общуване. А начинът ни на общуване не се състои само в думите, които изговаряме, а както видяхме и в делата, които вършим. Онези, които убиват, са просто убийци – зли и безбожни хора, които заслужават същото, което искат да причинят на другите, това е принципа на lex talionis (от лат. законна отплата). А що се отнася до приказващите лъжа, до рисуващите лъжа, до всички либерални интелектуалци издигнали в култ свободата от отговорност – те не защитават свободата на словото, те защитават безотговорното слово. E, ситуацията в днешна Европа е реално отражение на личната ни безотговорност, издигната в религиозна, политическа доктрина – провалът на тази лъжлива религия е неизбежен, а това е окуражаваща мисъл, нали?
