Културен марксизъм срещу културно християнство
Днешният марксизъм няма много общо с Карл Маркс. В най-чистата си форма марксизмът не е атака срещу културата, а срещу капитализма. Основната му идея е, че неизбежността на комунизма ще бъде осъществена, щом работниците се обединят срещу своите капиталистически експлоататори.
По време на панелната дискусия, в която участвах в Университета „Либърти“ по време на Falkirk Faith Summit[1], обсъждахме въпроси свързани с библейския мироглед заедно с Ерик Метаксас, Марк Дейвид Хол (автор на Did America Have a Christian Founding) и Джей Рейнолдс, старши научен сътрудник в Института „Дискавъри“ и съавтор на Privileged Planet.
Д-р Рейнолдс спомена мимоходом Антонио Грамши и Херберт Маркузе. Сигурен съм, че мнозина от слушателите не са разбрали важността на неговото изказване. Защото в нашата нация днес виждаме как се реализират точно идеите на Грамши, а не на Маркс.
Грамши (1891-1937) вярва, че за неговите последователи е наложително да „проникнат във всяка гражданска, културна и политическа дейност във всяка страна, така че да ги завладеят изцяло по същия начин, по който квасът обхваща целия хляб.“[2] Грамши твърди, че за промяната на културата е необходим „дълъг марш през институциите[3]“ – изкуствата, киното, театъра, училищата, колежите, семинариите, вестниците, списанията и новата електронна среда [за онова време], радиото.“[4]
В своята книга „Дългият марш: как културната революция от шестдесетте години промени Америка“, Роджър Кимбал осъзнава тази тактика много добре: „Дългият марш през институциите означава по думите на [Херберт] Маркузе „да се работи срещу установените институции, докато се работи в тях.“ По този начин – чрез внушение и проникване, вместо чрез пряко противопоставяне – са триумфирали контра-културните въжделения на радикали като Маркузе.“[5]
За Грамши врагът не е капитализмът, а християнството. Гари Норт обяснява[6] убеждението на Грамши, че „единственият начин да се постигне пролетарска революция, е да се прекърши вярата на масата от гласоподаватели на Запад в християнството и в моралната система, която е извлечена от християнството.“
Християнството е обхващало културата. Имало е време, когато християните са вярвали, че християнството има силата да преобразява. Грамши е разбирал това.
След дискусия с един приятел, когото не бях виждал от 32 години, се залових да прочета отново книгата „Прогресът на догмата“ на Джеймз Ор, която представлява поредица от лекции, изнесени от автора в Западната богословска семинария[7] в Питсбърг, Пенсилвания, през 1897 г.
На пръв поглед позицията на Ор се доближава до Грамши, но тезата му се различава от неговата в едно ключово отношение. Ор счита, че християните трябва да са тези, които да се ангажират с културата на всяко едно равнище. По-долу следва откъс, взет от последните няколко страници на „Прогресът на догмата“ на този автор. Забележете получерния текст най-долу.
___________________________________________________
Вярвам, че чрез този общ преглед, с който се занимавахме досега, успях до известна степен да покажа, че има истинско значение и прогрес в историята на догмата, и че дори успяхме да добием някаква представа за закона на този прогрес. В заключение ще повторя своето убеждение, че перспективата пред богословието, макар да не е много светла, не е изцяло мрачна. Наистина не липсват признаци, че сме в навечерието на нови конфликти, в които християнските доктрини ще бъдат изложени на атаките на нови идеи, с цел да бъдат отслабени, които идеи могат да притеснят и да затруднят мнозина, които не осъзнават, че във всяка една епоха християнската вяра трябва да бъде борба. Ако не греша, тази борба ще трябва да се води най-вече около крепостта на Светото Писание – неговата стойност и авторитет.
Доктрина за Писанието, която е адаптирана към нуждата на настоящото време като хармонизира едновременно изискванията на науката и на вярата, е може би най-спешната съвременна нужда в богословието. Но това ще въвлече цялата концепция за християнството и много от старите спорове ще се съживят в нови форми. От друга страна виждам много фактори като насърчаващи: сериозното внимание към проблемите на религията; признаването на Христос като Учител и Господ дори от тези, които не приемат напълно Неговата свръхестествена Личност и претенции; склонността на хората в нашето време да търсят, и желанието им да достигнат истината във всички области на познанието, засиленото внимание към документи и институции, което може да доведе само до удостояването с подходящо признание на всичко, което е с непреходно значение.
Може уверено да се очаква настоящият период на критики и проверка на основите да бъде последван от конструктивен период, и тогава да станем свидетели на издигането на по-величествено и по-здраво здание на богословието, отколкото е виждало миналото. Ако ме питат, обаче, в какво ще се състои характерната особеност на християнството през двадесети век, ще отговоря, че не очаквам някакво ново или главозамайващо брилянтно откритие в богословието. Към днешно време границите на важните доктрини са очертани доста добре. Но Църката има пред себе си още една задача, и то доста трудна, ако иска да запази своето надмощие над умовете на хората.
Тази задача е християнството да упражни огромна власт като повлияе практично живота и условията в обществото; да проумее както никога преди смисъла на фразата „ум Христов“ и да постигне прилагането на този ум към целия практичен живот на настоящата епоха в закони, институции, търговия, литература, изкуства, да се пренесе в домашните, гражданските, обществените и политическите отношения, да се приложи към националните и международните дела и в този смисъл да се доведе Божието царство сред хората. Очаквам двадесети век да бъде ера на Християнската етика много повече, отколкото на Християнското богословие. С Бог на наша страна, историята зад нас, и с неизменните нужди на човешкото сърце, които откликват на нашето послание, няма нужда да се притесняваме относно бъдещето на християнската етика и богословие.
„Всяка твар е като трева и всичката й слава като цвят от трева; тревата изсъхва и цветът й окапва, но словото Божие трае довека“, и това е словото, което ви е благовестено.“ 1 Петрово 1:24-25
Превод: Радослава Петкова
Статията е взета оттук
[1]Конференция за вярата, организирана от Център „Фолкърк“ към университета „Либърти“ във Вирджиния, САЩ, на която се канят водещи богослови, за да обсъждат съвременни проблеми на обществото от перспективата на християнството. (бел. прев.)
[2]Malachi Martin, The Keys of This Blood: The Struggle for World Dominion Between Pope John II, Mikhail Gorbachev and the Capitalist West (New York: Simon and Schuster, 1990), 250.
[3]Фразата „дългият марш през институциите“ принадлежи на немския социалистически студентски активист Руди Дучке (1940-1979).
[4]Patrick J. Buchanan, Death of the West: How Dying Populations and Immigrant Invasions Imperil Our Country and Civilization (New York: St. Martin’s Press/Thomas Dunne Books, 2001), 77.
[5]Roger Kimball, The Long March: How the Cultural Revolution of the 1960s Changed America (San Francisco: Encounter Books, 2000), 15
[6]Gary North, Conspiracy Theories vs. the Religion of Democracy, https://www.garynorth.com/public/10771.cfm
[7]Сливането на две отделни институции – Богословската семинария Питсбърг-Ксениа на Обединената презвитерианска църква на Северна Америка и Западната богословска семинария на Презвитерианската църква в САЩ, което става през 1959 г. доведе до образуването на Богословската семинария в Питсбърг през 1959 г. Р. Спроул е възпитаник на Богословската семинария Питсбърг-Ксениа.
