Законът, християните, статуквото и прочее
Да поговорим за ситуацията в България. Ситуация една и съща, ситуация с имитация на промяна, но всъщност ситуация, която никога не води до промяна, а до постоянно възпроизвеждане на една порочна системата. Алтернатива липсва, защото алтернатива у падналия, грешен човек не е имало, няма и никога няма да има. Слушам виковете на хората по площадите, които искат законност, но не искат Закона, който може да им осигури законност – това е и парадокс, и шизофрения – дължи се на естеството на падналия човек.
Какво е законът?
Истината, която не разбират хората, която не разбират правните специалисти, че дори и повечето християни е, че във всяко общество законът е религиозен по произход. Целта на всеки закон е да управлява човека и обществото, тъй като установява и заявява значението на справедливостта и правдата. Само че справедливостта и правдата са морални, т.е. религиозни категории, затова и законът е неизбежно религиозен, защото практически установява върховните етични въпроси в обществото. Затова основополагаща и неизбежна предпоставка на всяко изследване на закона, който и да е закон, трябва да бъде, на първо място, осъзнаването на религиозното естество на закона. Тук може да се кажат много неща, да се приведат безброй аргументи и да говорим за мита на неутралитета, но целта е в кратък текст, да щрихирам фактите. Обяснението на фактите предстои.
Второ, трябва да се осъзнае, че, както казва Дж.Р.Ръшдуни, във всяко общество източникът на закона е богът на това общество. Разбира се, Ръшдуни е абсолютно прав. Ако законът произлиза от човешкия разум, тогава разумът е богът на това общество. Ако източникът е олигархия, или е в системата на съдилищата, или в прокуратурата, парламента, президента или министър председателя, тогава този източник е богът на тази система. Тук няма значение кой олицетворява закона, по-важното е да сме наясно какъв е закона. Историческият преглед на правната наука ясно ни показва, че в цялата история на човечеството, законът по същността си е бил разглеждан и анализиран, като религиозно-хуманистично схващане и дело. Мога да илюстрирам сентенцията на Ръшдуни с думите на диктаторът Мао Цзе Дун, който казва: „Нашият Бог не е никой друг освен масите на китайския народ.” Всички съвременни политици са ученици на Мао Цзе Дун, а заедно с него, всички са духовни деца на хуманистичното, релативистично схващане за закон. Днес, навсякъде по света, законът е изместен от Бога към народа (сиреч към държавата) като негов източник, макар че историческата сила и жизненост на всички общества са били в библейската вяра и закон. Ако днес обществата по целия свят са слаби и жалки, то е именно поради факта, че са забравили, какво всъщност е истински закон и Кой е неговият източник.
Трето, а то е следствие от първите две, е че във всяко общество, всяка смяна на закона е открита или прикрита смяна на религията. Нищо не разкрива така ясно религиозната промяна в обществото както правните революции или „еволюцията“ на законите. Днес сме свидетели на постоянни правни революции. Сами по себе си те не са отричане на религиозната доктрина, на грешния човек, а семпъл опит за промяна, гърч, предизвикан от нищожността на религиозния фундамент, на днешния закон. Обществото се опитва да почерпи своята жизненост и сила от хуманизма, но това е невъзможно, защото този „извор“ на „законност“ е отровен и не може да освежи предсмъртната агония на обществата.
Четвърто, в никое общество не е възможно такова нещо като никаква официална религия. Една религия може да бъде заменена с друга, но промяната е просто бутафорна, защото винаги другата религия е същата, по отношение на своят източник. Ако трябва да се каже по-ясно: Имаме или християнство, или езичество по отношение както на закона, така и на всичко в обществото, произтичащо от закона. Тъй като основите на закона са неизбежно религиозни, никое общество не съществува без религиозна основа или без правна система, която систематизира морала на неговата религия. Религията на българското общество е систематизирана в конституцията и законите под нея. Тази религия е диво езичество и откровена простащина, която агресивно и безпощадно воюва с християнството.
Пето, в една правна система не може да има търпимост към друга религия. Търпимостта, според разбирането на съвременните толерасти, е винаги и само средство използвано за въвеждане на „нова“ правна система като подготовка за нова нетърпимост. Правният позитивизъм, хуманистичната вяра, е жестока и дива в своята враждебност към библейската правна система, но твърди, че е „отворена” към всички и за всички система. Истината е, че логическите позитивисти са нихилисти, а тяхната вяра е нихилистичен абсолютизъм. Всяка правна система трябва да поддържа своето съществуване чрез враждебност към всяка друга правна система и към чуждите религиозни презумпции, иначе извършва самоубийство. Христос казва, че „Всяко царство, разделено против себе си, запустява; и никой град или дом, разделен против себе си няма да устои.“ (Мат.12:25). Езичниците, дори да е подсъзнателно, схващат тази истина и са последователни в себеразрухата си, която задължително е свързана с унищожаване на това, което всъщност им дава живот – животворящият закон на Бога.
Какъв е Законът според Библията?
Според Библията Законът е откровение. Еврейската дума за закон е тора, което означава наставление, направление от дадена власт. Често думата закон (тора) се свърза само с кодекса даден чрез Моисей или по-точно с Декалога. Всъщност, тора е доста по-обширно понятие от просто писан закон. То се отнася за Божието Слово и за неговото цялостно наставление. Сиреч, иде реч за цялата Библия, защото „Всичкото писание е Боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата“.(2 Тим.3;16). В този контекст, няма абсолютно никакво противоречие между закон и благодат. Тук „разбирачите“ ще започнат да ми четат посланието на ап.Яков. Въпросът повдигнат в посланието на ап.Яков е вяра и дела, не вяра и закон. Религията на юдеите бе превърнала закона в посредник между Бога и човека, както и между Бога и света. Исус Христос атакува именно този възглед за закона, а не самия Закон. Сам бивайки Посредник, Исус отхвърли Закона като посредник, за да възстанови Закона в неговата определена от Бога роля, като законен път към святост. Той установи Закона, като даде прошка като Законодател в пълна подкрепа на Закона като осъждащо Слово, което прави хората грешници. От една страна Христос отхвърли Закона като посредник и като източник на оправдание, а от друга призна напълно Закона и спази Закона в дадените му от самото начало смисъл и функции. Исус Христос всъщност отхвърли всички нелепите тълкувания на Закона, които, за съжаление и днес тровят умовете на голяма част от хората, които се мислят за християни.
На следващо място, освен откровение, библейския Закон е и завет. Законът е изявление на Божието господство, посвещаване на народа към Бога във върховно нареден житейски ред. Подчертавам този факт дебело – библейският Закон е върховно нареден житейски ред. Бог, като върховен Господар и Създател, дава Своя Закон на човека, като действие на Своята върховна благодат към нас. В Закона е нареден цялостният живот на човека и практически никъде в Словото не виждаме разграничение между вътрешната промяна у християните и техните дела – напротив, делата свидетелстват за вътрешните ни убеждения.
Третата характеристика на библейския Закон или Завет е, че той представлява план за господство под Бога. Бог призова Адам да упражнява господство на основата на Божието откровение, Божия Закон (Бит. 1:26; 2:15-17). След грехопадението същото това призвание се изисква от благочестивото потомство и беше формално подновено чрез Ной, чрез Авраам, Яков, Израил, чрез Мойсей, Исус Навиев, Давид, Соломон, Езекия и Йосия, а накрая и чрез Исус Христос – „Защото това е Моята кръв на [новия] завет, която се пролива за прощаване на греховете“ (Мат. 26:28). Тайнството на Господната вечеря е подновяване на Завета, така че самото тайнство установява наново Закона, с нарочно избрана група – християните. Хората на Закона сега са хора на Христос, вярващите изкупени чрез Неговата изкупителна кръв и призовани по Неговия върховен избор.
И така, намерението на Бога в изискването към Адам да упражнява господство над земята остава Негово продължаващо заветно слово. Човекът, създаден по Божия образ и задължен да покорява земята и да упражнява господство над нея в Божието име, е призован обратно към тази задача и привилегия чрез своето изкупление и новорождение. Законът е следователно Закон за християнския човек и за християнското общество. На този фон, нищо не е по-смъртоносно или по-опустошително от възгледа, че християнинът има свобода да избере какъв вид закон да има и следва. Подобни идеи, макар да са общоприети от почти всички църкви, са чисто и просто еретична безсмислица.
Възниква въпросът: Може ли държавата да бъде Божий слуга (Рим.13:4) и да пренебрегва Божия Закон? И ако държавата трябва да налага справедливостта със сила, кой дефинира справедливостта, хората, самите владетели или Бога на Библията? Вижте, колкото „религии“ има по света, толкова идеи за справедливост има, но както вече отбелязах, езическите концепции за закон са противни на Бога, следователно трябва да са противни и за всеки християнин. В този ред на мисли задавам още един въпрос: Какъв е законът на държавата днес? Отговорът на Църквата обикновено е небиблейски. Съвременните протестантски теолози заявяват в съзвучие с държавните юридически шамани: „Статично законодателство валидно за всички времена е невъзможно” – това е основната концепция на езическата, хуманистична правната доктрина в съвремието ни. Тогава пак питам: Какво да кажем за библейското законодателство, което казва „Не убивай”, „Не кради” и т.н.? Не са ли тези заповеди предназначени да бъдат валидни за всяко време и за всеки държавен ред? Като изоставят библейския закон, днешните християни логично стигат до морален и правен релативизъм.
Има много християни, които са юристи, но те са заразени от бунтовната идея на Римокатолическите учени от Средновековието, които, в опит да примирят езическата правна традиция с християнството предлагат словосъчетанието „естествено право“ – няма нищо по-нелепо и абсурдно от това! Произходът на понятието „естествено право“ се корени в древното гръко-римско право и религия. Обаче, за Библията, в естеството няма закон, тъй като естеството е паднало и не може да бъде нормативно. Тук е важно всички да знаем и помним, че източникът на закона не е естеството, а Бога. Няма закон в естеството, има закон над естеството, Божият Закон.
Нито позитивният закон, нито естественото право могат да отразяват нещо повече от греха и отстъплението на човека. Изявеният закон е нужда и привилегия на християнското общество. Той е единственото средство, чрез което човекът може да изпълни своя мандат при сътворението – да упражнява господство под Бога. Извън изявения закон човекът не може да претендира, че е под Бога, а остава единствено в бунт против Бога.
Къде са християните?
След изясняването на концепцията за закон, както и какво представлява Закона в Библията се връщам в началото – защо системата постоянно се възпроизвежда и защо „алтернативата“ на статуквото никога не е алтернатива? Има и още един, по-важен въпрос: Защо християните не предлагат алтернатива, а дистрибутират езическата, провалена и постоянно проваляща се хуманистична законова система?
Макар вече да изясних на какво се дължи анемията на християните, предизвикана от драматичното неразбиране за същността на законите и още по-лошо, неразбирането на библейския Закон, измежду нас се намират активисти, които непрестанно призовават за активни действия. Тези действия се изразяват най-често в площадни мероприятия, които са насочени към злите и безбожни управници. Съгласен съм, че трябва да се противим на злото, нещо повече, трябва да го побеждаваме чрез доброто (Рим.12:21), само че християните не ходят на протести с такава цел. Когато крещим по площадите „оставка“, ние никога или рядко издигаме силен глас за Истината. Има смисъл да сме на площадите само ако издигаме Божията Истина и Неговата правда, в противен случай сме просто част от масата. Маса, която се върти в кръг и като глупаво пале си гони опашката.
Историята е изключително красноречива, но за сметка на това се забравя бързо и по-важното – не се разбира. Да погледнем в ретроспекция само последните 30 години: Искахме промяна след почти половин вековния режима на БКП. Още през 1990 година имахме 3 правителства, едно на Георги Атанасов и две на Андрей Луканов. Последваха Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров и Ренета Инджова, Жан Виденов, Стефан Софиянски. Надеждите на мнозина се възродиха с първото демократично правителство изкарало целият си, четири годишен мандат – това на Иван Костов. След това народа посрещна с хляб и сол Симеон Сакскобургготски. Подир него се вихри Сергей Станишев, а после настъпи ерата Борисов, с прекъсвания от правителствата на Марин Райков, Пламен Орешарски, Георги Близнашки и Огнян Герджиков (три от последните четири са служебни правителства). Знаете ли какво е общото между всички правителства след 1989 година? Всичко е общо. Те са едни и същи зли, езически, мразещи Бога и Неговият Закон управляващи! Всяко правителство бе посрещано с надежда и изпращано с гняв, но . . . пак нищо. Не е ли това ирония!?
В цялата каша от най-новата ни история, „християните“ са все същите имагинерни, заспали, неадекватни същества. Много малко са християните, които виждат и осъзнават дълбоката същност на злите управници, които управляват чрез злите си закони. В този контекст трябва да сте наясно, че промяната няма да дойде от площадите – там се прави винаги едно и също – свалят се сегашните езичници, за да се заместят със следващите такива. Не веднъж съм писал, че протестите са форма на демокрация, чрез която несъгласните с управлението могат да демонстрират недоволството си. Само че християните не са демократи, а теократи. Идеята да се ползват езически инструменти за борба с езичеството е не само жалка и смешна, но и унизителна за християните. Не се съмнявам в новородените сърца на много християни, само че промяната на умовете, която трябва да последва, очевидно е много, дори прекалено бавен процес – дължи се на мързел. Християните са мързеливи, затова предпочитат да маат гащи по площадите, вместо да воюват за умовете на хората, въоръжени с оръжията, описани в Евесяни 6-та глава. Нещо повече, има много библейски примери за съпротива срещу езичеството и нито един от тях не е свързан с площадно-революционни акции – нито един! Самият Исус Христос никога не направи това, което неговите последователи правят днес, с аргумента, че следват своя Господ. Сегашната ситуация е наказание от Бога за беззаконието ни и ние ще си изтърпим наказанието, без значение дали го искаме, разбираме или одобряваме. Ако не го направим, значи обвиняваме Бога в несправедливост. Още нещо: Пророческият глас на Църквата липсва, а щом няма пророчески глас, значи няма и Църква. Разбира се, генералните заключения не са християнски подход към ситуацията, говоря обобщаващо за да предизвикам размисли у номиналните християни и да има кажа директно: Покайте се! Спрете да губите ценното, благодатно, дадено от Бога време за безплодни акции и безсмислени мероприятия, които възпроизвеждат статуквото. Гледайте дългосрочно, работете за поколенията след вас и ги учете на единственият Закон, който може да доведе до реална, истинска промяна – останалото е суета и гонене на вятъра!
О, да, един ден ще отговаряме за всеки пропилян миг, в който е трябвало да вършим правда, вместо да се влачим по площадите, за да подкрепим смяната на един проклетник с друг – това не е нашата мисия, нашата цел, нашето призвание!
