Ирационален хуманизъм: логичното приложение на един грешен светоглед
През последните петдесет години обществото ни става все по-ирационално и скоростта, с която се развива тази тенденция, сякаш се ускорява. Отдавна сме свикнали обвиненията в расизъм да се използват като политическо оръжие, но напоследък този епитет бе използван дори и по отношение на оригиналния филм за Мери Попинз. И ако текущите апокалиптични предвиждания за климата не са достатъчно абсурдни (първо беше предстояща ледена епоха, след това глобално затопляне, сега по-обобщеното "изменение на климата"), сега ни се предлага абсурдността на "трансджендъризма". Живеем във времена, в които хората от развлекателната индустрия си поставят за цел да предизвикват и обиждат, а политиците предлагат насреща панацеята на социализма, въпреки всички исторически и съвременни примери за неговата разрушителност.
Хуманизмът на просвещението: разум вместо откровение
Вероятно в някои от абсурдите, които чуваме, не вярват даже и тези, които ги разпространяват. Тяхната цел е да крещят, да изискват и да получат медийно внимание (мисля че препратката към Мери Попинз е добър пример за това). По този начин те заграбват за себе си светлината на прожекторите. Зад тези привидно ексцентрични претенции има много осезаемо чувство за мисия и цел, което не е свързано само с желанието им да бъдат чути.
Хуманизмът замества върховния авторитет на Бога с този на човека. Това първенство може да бъде както индивидуално, така и колективно. Човекът, който заявява „Никой не може да ми казва какво да правя“, поставя себе си в позицията на краен авторитет. Един такъв хуманист е анархист в своето мислене. В повечето случаи хуманизмът разглежда авторитета на колективния човек. Най-силно можем да чуем колективния глас на човека в държавата, затова хуманизмът клони преобладаващо към силен държавен контрол.
Хуманистите презират всеки трансцендентен авторитет като Бога на Писанието понеже виждат човека като притежателя на властта. Те вярват, че държейки всичко под контрол, могат да отхвърлят всички ограничения, които считат като останки от вярата в трансцендентен Бог. Всемогъщият Бог на Библията е заменен с техния собствен субективен авторитет, затова те се държат като богове, тъй като на практика са се обявили за такива. Може да не приемат титлата „бог“, но възприемат Божиите прерогативи като свои. Те са начело. Вярват, че могат да постановят своя собствена истина и осъждат всеки, който не е съгласен с техния дневен ред. Не виждат ограничения в авторитета и прерогативите си. Вярват, че могат да променят света и че трябва да го отърват от „отживелите“ останки на християнския мироглед, най-вече неговата етика.
В новото време хуманизмът се разпада като преминава все повече в ирационалност. Хуманистичната реакция спрямо Реформацията беше Просвещението, което набляга върху разума в противовес на откровението, което е главната тема на Реформацията; затова много учебници по история на Запада наричат Просвещението „Века на разума“.
Самата презумпция, че разумът съществува, е взета, наследена от предишната християнска епоха. Новият рационален светоглед на Просвещението просто създава модел, който приема за даденост един свят на закон и ред. „Естественият закон“ е вграден във вселената и човек може да го открие чрез разума си. Естественият закон и рационалността се приписват на далечна "първопричина", която се нарича "Бог", но името е просто философска конструкция, която не е свързана с Бога на Писанието. Истинското върховно същество на просвещенската мисъл е човекът.
Дарвин: революция вместо разум
През деветнадесети век хуманистите започват все повече да считат за компромис присъствието на "Бог" като първопричина. Те заемат идеи от Битие, защото нямат свой мироглед, който да може да даде цялостен контекст на техния хуманизъм.
Трудът на Дарвин разбива хуманистичната рационална мисъл и я насочва в изцяло нова посока, която обаче отново е фокусирана върху човека. Вместо да разчитат на „естествен закон“ вграден във вселената от Бога, който закон може да се открие от човешкия разум, Дарвин предлага вселена, която не се контролира нито от суверен, нито от закон, а единствено от свойствата на материята. Дарвин счита, че контекстът на човешкото съществуване са хаосът и случайността, а не законът или разумът.
Дарвинизмът е почти същото предизвикателство за хуманизма, каквото е Християнството, защото е изцяло нов светоглед, базиран на още по-последователно отхвърляне на Библейското откровение. Дарвин твърди, че плодовете на цивилизацията - разумът и рационалната мисъл - са дошли доста късно в човешката еволюция. Истинските корени на човека и динамиката на целия еволюционен сценарий са хаосът и естественият подбор. Борбата за оцеляване, а не естественият закон е силата, която тласка развитието на човека.
След Дарвин хуманизмът прегръща новата митология за насилствената праистория на човечеството. Хаосът и революцията се възприемат като средство за обновление, което да наложи следващия етап на човешкото развитие. Теорията на Дарвин е от ключово значение за маркистите, чрез нея те оправдаят насилствената революция, както и всички последващи философии на насилието. Традициите, истината и статуквото се превръщат в обществен фактор, който забавя необходимата еволюционна динамика на постоянната обществена промяна.
Съвременната политическа и правна теория също е заимствана от дарвинисткия възглед за възстановяващата сила на революцията. Политически активисти и съдии обичайно заемат страната на „прогресивните" обществени сили. Според дарвинистката теория обществата са като организми: те се адаптират и променят или застояват и умират. Традицията, включително старите конституционни ограничения или обществените нрави, е свързана със застой и смърт, затова дарвинистката правна теория приема радикални промени, за да елиминира старите регресивни идеи и да позволи на обществения ред да еволюира. “Прогресът” на прогресивизма се случва чрез умишлено създаден хаос, от който се очаква да се роди един прекрасен нов свят, неограничен от традициите на миналото. И колкото повече тези традиции представляват християнската етика или перспектива, толкова повече натискът за промяна е по-мощен. Нищо не се смята за по-застояло и по-ретроградно от християнството и неговото „назадничавото“ приемане на древното откровение като истина.
Объркващи времена
Живеем в свят, който счита че унищожението на всяка връзка с миналото е благородно, даже спешно, защото вярва, че каквото и да се унищожи ще бъде заменено с нещо по-добро. Докато ние се стремим към благочестиво възстановяване на обществото върху старите основи, те вярват в неотложността на тяхното унищожение.
Така вярата в еволюцията е вяра в прогреса чрез унищожение и обновление чрез революция. Ирационалността на хуманизма показва дарвинистката вяра в създаването на нови хора и нов ред чрез анархия и насилие. Неговото „рационално“ поведение е в съгласие с дарвиновата митология за миналото и вярата, че тя е спасение за човека.
Всеки светоглед, който е основан върху митологично минало, ще се провали. Бъдещето принадлежи на Божието Царство и Неговия Христос. Нито анархистът, нито етатисткият революционер ще създадат по-добър ред, защото надежда основана върху дарвинистката митология е обречена на провал.
Хуманизмът ще се провали, защото е в противоречие с напредващото Божие Царство. Той ще се провали, защото анархизмът го тласка към самоунищожение. Не може да победи, понеже вандалите не могат да управляват; той се срутва от собствената си тежест.
Бъдещето
Не можем да видим даже и частица от бъдните времена, но сме призовани да живеем за такова бъдеще, в каквото вярваме. Понеже не можем да го видим, Бог ни разкрива достатъчно от него през историята, за да може хората да повярват, че бъдещето никога няма да бъде под контрола на хаоса или революцията, а ще принадлежи на Неговото суверенно провидение и благодат. На Христовите хора е даден по-голям поглед над бъдещето отколкото на всеки друг в историята. Тази перспектива трябва да е основата на нашата есхатология. Споровете за детайлите от Откровение на Йоан пропускат главното послание, че Исус е победител и че тази победа един ден ще е явна и всяко коляно ще се поклони и всеки език ще я изповяда.
Ирационалността на хуманизма е логичното приложение на погрешния му мироглед - неговата вяра в човека. Единственият отговор на лудостта на хуманизма е реалността, че човек е отговорен пред своя Бог Създател, Неговата благодат към нас в Исус Христос и бъдещето, което имаме в Неговата любов.
Превод: Теодора Петкова
