Начало Политическата свинщина срещу свободата

Политическата свинщина срещу свободата

Изключителната история на германският протестантски пастор Мартин Нимьолер е била вдъхновение за мнозина и признавам си, че не веднъж е вдъхновявала и мен, всеки път, когато нечии права и свободи биват агресивно и методично унищожавани. Особен интерес буди обрата в политическите убеждения на Нимьолер, веднага щом вижда мизерната нищета на Хитлеровия режим и то още преди избухването на Втората световна война.

Няма спор, че Мартин Нимьолер е ревностен родолюбец. Възпитаван от родителите си, лютеранският пастор Хайнрих Нимьолер и съпругата му Полин в строго консервативни ценности, Мартин расте с разбирането, че семейството е свято и че трябва да бъде защитавано дори с цената на живота – нещо, на което порасналият Мартин е безусловно готов. Разбира се, подобно възпитание логично отвежда младият мъж в армията и по точно в Имперския флот на Германия, където служи на подводница, като морски офицер. По време на Първата световна война (ПСВ) плава последователно като втори офицер на подводни лодки U-3, U-73, а през 1917 е навигатор на легендарната U-39. През същата година става първи офицер на подводница тип U-151, а в края на Голямата война, през 1918 г., е вече командир на UC-67. За своите заслуги през войната, Нимьолер е награден с „Железен кръст“ първи клас.

Подобна кариера би трябвало да остави толкова успял ветеран в армията, но вместо това Мартин Нимьолер става . . . свещеник. Тази история той описва години по-късно в книгата си „Vom U-Boot zur Kanzel“ (От U-подводница до амвона). Навярно всичко би било съвсем спокойно и нормално, и никой нямаше да е чувал името Мартин Нимьолер, ако през 30-те години на миналия век, малко след ужасите на ПСВ, в Германия не бе дошъл на власт Адолф Хитлер и неговите национал-социалисти. Истината е, че в началото, за кратко, Мартин Нимьолер подкрепя национал-социалистите, защото вижда в тях патриотичен дух, който помага за мощният подем в индустриализацията на следвоенна Германия, а освен това е и убеден анти-комунист. Неговите надежди за мир, спокойствие и просперитет са бързо попарени от гневната и омразна риториката на фюрера срещу инакомислещите и особено срещу евреите. Това бързо охлажда ентусиазма на Нимьолер и той започва да проповядва от амвона открито срещу режима на национал-социалистите.

Впрочем, една от първите реформи, които предприема както Хитлер, така и всеки диктатор и тиранин в историята, са реформи в образованието. Идеята на Хитлер и сподвижниците му е да унищожи всяка свобода и плурализъм в образованието, като го одържави на 100%. Целта е да се постигне тотален контрол над семейството и бъдещето на нацията. Същият тоталитарен подход се предприема и срещу Църквата. Реформата там предвижда 100% държавен контрол над всички вярващи в страната. Забраняват се събрания, които не са в сгради с религиозен статут, свещениците преминават на заплата към държавата, а проповедите от амвоните се следят и цензурират от тайната полиция на нацистка Германия.

Един истински християнин и патриот, какъвто е Мартин Нимьолер не може да остане безмълвен пред всички безумия в родината му, затова и проповедите му срещу режима стават все по-остри и безпощадни. Истината е, че Нимьолер е един от малкото германски проповедници, който съвсем открито застава срещу Хитлер и политиката му. Повечето му братя удобно мълчат и дори доносничат по негов адрес. Има дори такива, които предпочитат да угодничат докрай на партийната линия и смело анатемосват Мартин, заявявайки, че той не е достоен да се нарича християнин, щом не коленичи пред фюрера. Това не е ли интересно? Като че Христос коленичи пред фюрера и затова всеки, който коленичи пред Христос, по презумпция трябва да се покорява на „господаря“ на Всемогъщият Бог. Ако това не е ерес, не знам кое е!?  Ареста на Нимьолер закъснява, заради сериозният му авторитет на проповедник и герой от войната, но чашата за хрътките в Гестапо прелива, когато в поредна своя проповед, на 27 юни 1937 г. в Берлин, Нимьолер заявява:

„Както и древните апостоли ние предпочитаме да не се противопоставяме с оръжие на оръжието на властите. И като тях не сме готови да мълчим поради човешка заповед, когато Бог ни заповядва да говорим. Защото това, което трябва да помним, е, че сме задължени да се подчиняваме на Бог, а не на човек.“

Разбира се, това става негова последна проповед за дълъг период от време. Нимьолер е арестуван и осъден на 7 месеца затвор и глоба от 2 000 райх марки за „престъпления срещу държавата“. Макар Нимьолер да излежава присъдата си още в предварителния арест, той не е освободен. Хитлер е буквално вбесен от меката присъда над Нимьолер и заповядва да бъде променена, в противен случай, „съдиите да бъдат разстреляни“. Съдебната система бързо поправя „грешката си“ и Мартин Нимьолер е затворен първо в концентрационният лагер в Заксенхаузен, а после в Дахау. През 1945 г. е освободен от съюзническите войски.

Плъзгайки се бързо по линията на историята, стигаме до днешното нещастно време, в което имаме честа да живеем. С не по-малък хъс и злоба от национал-социалистите на Хитлер, днешните политици на България са готови да ограбят свободата на Семейството и Църквата. Но има два важни проблема: Първо, Семейството и Църквата са институции, отделени от държавата и една от друга, разбира се. Второ, все повече семейства, както и църковни общества разбират, че свободата не е даденост и трябва да се отстоява и защитава. Разбира се, битката между тоталната държава и Семейство и Църква не е нещо ново. Различен е интензитета, с който се води тази война, както и ожесточеността й. В близкото ни миналото комунистическата държава до голяма степен бе успяла да задуши Семейството и Църквата, но предвид факта, че държавата никога не е печелила в сблъсъците си срещу Семейството и Църквата за дълго време е ясно, че опитите на днешните тирани също няма да доведат до успех.

В аргументите на политиците, че ще водят „люта битка“ за да наложат тоталитарният закон за вероизповеданията (справка Каракачанов в БТВ) прозира ни повече ни по-малко сянката на духовният им баща Адолф Хитлер. Разбира се, много от християните, а и не само, прозряха безумията в предложеният закон и се организираха в мирни протести, в цялата страна. Ако по отношение на атаката срещу Църквата има някакъв организиран отпор, то по отношение на атаката срещу Семейството имаме по-малко брожения и недоволство, макар че вицепремиера Дончев поиска промяна в Конституцията, с цел одържавяване, пардон, ограмотяване на децата. Разбира се, ако е нужно, ще се упражни и репресия – заявява уж внимателно, но с треперещ глас Дончев, в ефира на БНТ.

Нека уточним нещо съвсем просто! Свободата е свобода, когато я има. Когато я няма, значи я няма. С други думи, докато сред нас ходят хора, които обичат свободата и се борят за нея, ще я има и свободата, ако тези хора изчезнат, ще си иде с тях и свободата – толкова е просто. В миналото Хитлер се опитваше точно това, което по-късно опита Сталин (има човек – има проблем, няма човек – няма проблем), а подир него и всички диктатори в Източна Европа, Близкия Изток, Азия, Латинска Америка, въобще навсякъде по света, се избиваха и се избиват хора, които обичат свободата. Ако вицепремиерите Дончев и Каракачанов искат да ограбят религиозната и образователната свобода в днешната ни клета държавица трябва да започнат да избиват хора – това е нормалната логика на тяхното мислене и действия и най-добре да започнат с мен, защото аз им заявявам открито, че те са предатели на свободата, тирани и пълни безумци, щом открито водят война срещу Семейството и Църквата.

Разбира се, винаги могат да се намерят благовидни оправдания за тиранията. Каракачанов твърди, че с религиозния закон ще бори тероризма, а Дончев, че с преследването на семейството ще се пребори неграмотността. Очевидно и двамата господа не разбират, че когато рушиш свободата, не постигаш мир и благоденствие. Проблемът с радикализма и неграмотността не може да бъде решен чрез държавен радикализъм и чиновническа неграмотност – каквато се демонстрира от управляващите. Свободното семейство и свободните вероизповедания имат свои механизми да се противопоставят на злото. Под радикализъм, например, Каракачанов разбира проповедта срещу държавата – същото, което е разбирал и Хитлер от проповедите на Мартин Нимьолер. По тази логика, почти целият български народ в момента е силно радикализиран, защото изпитва отвращение от Каракачанов и паспортната мафия, която той ръководи. Разбира се, Каракачанов е сляп и не може да прозре всичко това, защото отдавна е престанал да обича Истината, ако въобще някога е обичал Истината.

Всъщност, политиците нямат проблем, когато хората се присмиват на управляващите, стига управляващите да не са самите те. Когато са на власт, отвращението към политиците се възприема като отвращение срещу държавата, когато са в опозиция, политиците се отвращават заедно с народа. Истината е, че нито Семейството, като институция, нито Църквата, като институция се борят срещу третата институция – Държавата. Не, борбата на първо създадените институции е срещу тоталитарните представители на днешната държава, бруталната мафия, която е узурпирала държавната власт и не търпи конкуренция. В какво се изразява тази нетърпимост ли? Просто е: Църквата претендира, че се покланя на друг Цар, който е Цар на царете и Господ на господарите, а това разкъсва от яд царчетата и господарите, които се борят за обожание от тълпите гласоподаватели. Идеята, че има Някой, които стои далеч по-високо от Дончев, Каракачанов, Борисов, Цветанов, Сидеров, Симеонов, Доган, Местан, и т.н. и т.н. е силно тормозеща, а още по-изгарящо вътрешностите на политиците е заявлението на Църквата, че всички те, ще бъдат съдени и осъдени за гнусните си дела от Бога на Библията! Каква нетърпима наглост от страна на Църквата!

От другата страна е Семейството, което иска да повиши грамотността на своите членове и затова все по-масово ги спира от държавното, дотирано с крадени пари училище. Нека го кажем ясно: учението е ценност – държавното училище не е! Именно заради трагедиите преживени от милиони семейства след двете световни войни, следвоенното законодателство е устроено така, че държавата никога повече да няма абсолютна власт над образованието на децата. Защо това е така ли, защото никога не знаеш, кой болен ум ще управлява някоя държава и ще реши да национализира умовете на децата, да ги направи членове на Хитлерюнген, на чавдарските или пионерски чети. Държавата ни няма монопол над образованието по силата на Конституцията! Г-н Дончев иска да промени чл.53 от Конституцията, за да направи държавното училище задължително, но това не върши абсолютно никаква работа, защото за да се постигне поне минимална цел в заробването на обществото ни, трябва да се изгори цялата сегашна Конституция, а първи член в новата Конституция да е поне: „Държавата принадлежи на мафията, а всички хора в страната са роби на държавата.“

Мисля, че не е нужно да коментирам повече тоталитарните уклони на господата Каракачанов и Дончев. Бях достатъчно коректен да не кажа, че Каракачанов е дебел, а Дончев наивен. В крайна сметка се придържах само към техните дебелашки и наивни изказвания, които са пряка атака срещу свободата на Семейството и Църквата. Перото ми е остро, щото езикът ми е пиперлив, но по-важното е, че когато иде реч за свободата не се крия, а стоя с лицето си пред злото. Не съм сам, но не сме и много – ако бяхме повече, нямаше да слушаме нелепите брътвежи на политиците, щяхме просто да ги заменим. За съжаление, мнозина сред нас са истински страхливци, които изповядват философията – „Нека се снижим, па дано ни подмине бурята и този път“. Не, приятелчета смешни с робски манталитет, от храстите промяна не се прави. Онези, дето днес се крият в храстите чакат свободата да им дойде дар, че да слязат с партизанска песен, като освободители от Балкана. Този филм сме го гледали – гаден е, няма да повторим. Ама знаете ли, робите са свикнали да се хранят с праз и лук, не го харесват, втръснал им е, но ги държи физически живи – духът им отдавна е мъртъв. Мен обаче не ми стига да живея като роб, какво като тялото ми крачи по ограбената ни от мафията земя, след като светилото ми е угаснало, а в очите има само страх и отчаяние. Тая няма да я бъде, ще правя това, дето е правилно, и ще говоря силно от амвона на семейната църква . . .

Посланието е просто, не е нужно един ден всички да рецитираме в оковите си Мартин Нимьолер:

„Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.
Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

Категории: Апологетика, Етика, Образование, Общество, Семейство, Държава