Веселите сектанти
Тинчо е добро момче, левент така малко, симпатяга един вид иначе женен с деца, ама много мързелив. Понеже не обича всякой тип работа, от която човек се поти, реши Тинчо, че за него най-подходяща е духовната кариера. Па се започна едно драпане, едни организирани мероприятия, все духовни, то се знае и подир всичкия напън, събра край себе си мака група безделници с фарисейска осанка и заформи групичка – църква един вид, така да се каже. Църквата е келепир, правеше си сметки Тинчо, щото всичката работа е свързана с лаладжийство, а балъците обичат някой да ги лъже, та заваляха и парички. То се знае, че яловото християнство не работи за Царството Божие, а за джеба на онбашията, самопровъзгласил се за пастор, затуй и Тинчо е рахат – без тревоги и мъка, Тинчо напълни сандъка.
Не щеш ли обаче, яви се проблем. Тинчо мрази да чете – от буквите в Библията получава мигрена, а и всичко е някак объркано, особено в стиховете, в които се говори за работа – а те са и твърде много. Затуй и проповядването стана още по-кухо и без практично приложение в живота – трудно е от непрактичен човек, да излезе практично слово. Затова и хората, макар и с фарисейска осанка, взеха да се отегчават и много бързо темите в проповедите започнаха да разглеждат съдържанието на киселото мляко, прогнозите за времето и актуалните телевизионни сериали. Това обаче е нищо:
С хъс за служение, фарисейската секта се впусна в лов за души, ама успехът тъй и не дойде. Не дойде, понеже тинчовите хора имат строги рестрикции към езичниците, които се интересуват от Словото Божие и като слепци търсят да напипат истината, която, обаче, е грижливо пазена от тинчовите „християни“, ако самите те въобще я знаят. Един от тези „християни“ ми сподели с гордост правилата на тинчовата „църква“, та затова ви ги предлагам за компетентен анализ и поука: Правило първо: Никой външен човек няма право да посещава организираните от нас и строго законспирирани мероприятия – те са само за „просветените“. Второ правило: Никога не казвайте на външните на общността ни хора за нашите тайни разговори, гощавки, мухабети и пр. мурафети, защото те са си само за нас и когато си плачем на рамото за да съжаляваме езичниците, езичниците не бива да знаят, че ги съжаляваме. Трето правило: Можете да вземате всичко от езичниците, но по възможност гледайте да не им давате нищо.
И така Тинчо и хората му са скъсали всяка връзка с пропадналия свят, който инак са призвани да променят и съществуват сами за себе си, като че няма Един, дето ще им търси сметка. Събират се тайно, говорят си тайно, хапват си тайно и ако някой жаден за Живата вода непрокопсаник си позволи нахалството да попита – А може ли и аз да дойда там, дето се събирате – тинчовите хора навеждат глава, като засрамена невеста и захващат приказка за метеорология – винаги актуална тема.
С тая адженда, разбирате ли, работата съвсем закъсала и Тинчо решил да раздвижи алъш-вериша, да стане пастор-бизнесмен, ама от нов тип, от оня тип, дето полага къртовски труд за прехраната на семейството си. Па решил Тинчо, че ще положи гигантски усилия, да отглежда люти чушки на балкона и да ги предлага на „Женския пазар“ – в сърцето на родната търговска индустрия, нали така? Разбира се, Тинчо е точно толкова търговец, колкото и християнин, затова наръсил семена от патладжан в една саксия, която преди това грижливо натъпкал със ситен пясък от детската площадка пред блока. Е, в пясъка се мандахерцали и малко кучешки акота от псетата на комшиите, които, както знаем обичат детските пясъчници в столицата, но нищо, помислил си Тинчо, това е естествена тор – Тинчо е експерт по акота.
Чушки точно не израсли, но когато в пясъчната саксия се появила повитица – непретенциозна и много упорита плевел, дето и на камък никне, Тинчо се зарадвал. Поливал редовно с чешмяна вода „лютите чушки“ и започнал да търси смели инвеститори, които да налеят колосална сума пари в проекта, гръмко именуван: „Да подлютим света“. Това, което се случило на първия етап от мащабния бизнес проект е, че подлютен останал само Тинчо, но не задълго . . . Нашето момче е смел човек и трудностите не го плашат, затова извадил повитицата на пазара и нарисувал голям шарен надпис: „Люти чушки на народни цени“.
Обидата била голяма, но се забравя бързо – Тинчо е толкоз незлоблив, колкото и глупав. Една баба рекла на Тинчо, че е луд, друга жена го съжалила и му казала да не се излага, а един космат чичко с бял потник и космата гръд го изпсувал безцеремонно и го прогонил от неплатената пазарска маса, за да продава там чорапи от Казанлък. Разбира се Тинчо махнал високомерно с рака, изтупал прахте от обущата си преди да напусне пазара и гордо заключил: Това е гонение срещу християните! Аз съм страдалец, мъченик за Господа и един ден ще бъда възнаграден с венеца на славата, а тези прости езичници ще си получат заслуженото.
Така, непреклонен и горд, Тинчо се прибрал у дома и подготвил пламенна неделна проповед, за това колко важни са правилата да не допускаме грешниците в храма и недей си Боже да им разкрием тайните на нашите велики тайни. Не е добре, съгласили се всички в тинчовия вертеп, да допускаме тия нищо не разбиращи иноверци сред нас, така ни е добре – света не знае нищо за нас и ние не знаем нищо за света. А това, че Господ ни е призовал да работим в този свят, да сме сол и светлина, да кръщаваме народите в Неговото име са все незначителни нюанси от Словото Му и Той едва ли ще ги вземе предвид в деня, в който се срещнем лице в лице. След това всички се възрадвали, разплакали, яли, пили и се веселили.
Разбира се подозирам, че онази среща в Небето ще е доста по-люта от тинчовите люти чушки, но кой съм аз да съдя Тинчо. Като се огледам около връз, тя цялата българска църква е в дълбока конспирация, а плодовете й са само плевели. По тайни сме от шумкарите през 1943-та, но само почакайте да дойде 9-ти септември 1944-та, че да видите колко „активни борци“ ще се нароят. Има обаче един сериозен проблем: След 9-ти септември 1944-та, за 2 хил. лева човек е можел да си купи партизанско звание – християнско звание, обаче, се не купува . . . Тинчо!
