Упражнение по християнска апологетика, с пример за образованието
Въведение:
Когато говорим за образование на собствените си деца, ние сме длъжни да можем успешно да защитим своя родителски избор. Понеже това е епистемологичен въпрос, пряко обвързан с уменията ни в областта на апологетиката е добре да разгледаме накратко някои въпроси, свързани с това умение. В тази статия излагам абсолютното си убеждение, че не можем да защитим правото на образование на децата си на друга основа, освен на основата на християнството! Няма значение колко се лутаме или опитваме да извъртаме хуманистичните закони, да ги обясняваме или да ги тълкуваме в наша полза, ако тези закони не са Божия закон, нямаме шанс да победим интелектуално противниците си. Ще се върнем на въпроса за образованието, след като направим кратък анализ на презумптивната апологетика.
Основата, на която градим защитата на собствените си убеждения:
„Где е мъдрият? Где книжникът? Где е разисквачът на тоз век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост?“ (1Кор.1:20)
Апостол Павел можеше да заложи своята защита на християнската вяра на тези риторични въпроси (1Кор.1:20) знаейки, че словото на кръста унищожава светската мъдрост и отхвърля разума на разумните (1Кор.1:19). Със своят помрачен ум, неновороденото сърце оценява Благовестието като слабост и глупост (1Кор.1:18,23), но в действителност Благовестието изразява Божията спасителна сила и истинска мъдрост (1Кор.1:18, 21, 24). Това, което светът нарича „глупост”, е всъщност мъдрост. Обратно, това, което светът определя като „мъдрост”, всъщност е глупост. Критериите на невярващия са напълно изопачени и затова той се подиграва на християнската вяра или я смята за интелектуално нисша. Но апостол Павел знаеше, че Бог може да изобличи надменността на неверието и да изложи на показ неговото жалко лъжливо познание: „Божието глупаво е по-мъдро от хората, и Божието немощно е по-силно от хората” (1Кор.1:25). Макар невярващият да смята християнската вяра за глупава и слаба, тази вяра има силата и интелектуалните ресурси да изложи на показ „светската мъдрост” такава, каквато наистина е: пълна глупост! Бог е избрал (така наречените) глупави неща на света, за да посрами онези, които се хвалят със своята (така наречена) мъдрост (1Кор.1:27).
Пред Божието откровение невярващият остава „без апологетика” (това е гръцкия текст в Рим.1:20). Неговата интелектуална позиция няма реална легитимност в дълъг период от време. Когато се противопоставя на интелектуалното предизвикателство на Благовестието, както Павел го представя, неновороденият няма основа, на която да стъпи. Изходът от противопоставянето е обобщен от Павел, когато заявява, „Къде е мъдрият? Къде е разисквачът на този свят?” Истината е, че Бог обръща в глупост мъдростта на този свят, и следователно не може да се намери наистина мъдър невярващ. Никога не е живял човек, който да може състоятелно да спори и да защитава възгледа на този свят (т.е. езичеството). Отхвърлянето на християнската вяра не може да има основание и интелектуалната позиция на невярващия не може да бъде защитавана в света на мисленето. Духовните оръжия на християнския апологет са могъщи пред Бога за събаряне на всички помисли, които се издигат високо против познанието на Бога (2Кор.10:4-5). От гледна точка на Писанието невярващият е глупак, и като такъв неговата позиция се свежда до омраза към познанието (Пр.1:22, 29); неговата интелектуална атака срещу Благовестието произтича от криво нареченото „знание” (1Тим.6:20).
Апологетична процедура в две стъпки:
„Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему. Отговаряй на безумния според безумието му, да не би да се има мъдър в своите си очи.” – (Притчи 26:4-5)
„Методът за разсъждаване чрез презумпции може да се определи по-скоро като непряк, отколкото като пряк. Спорът между вярващите и невярващите в християнския теизъм не може да бъде решен чрез пряко позоваване на „факти” или „закони,” чието естество и значимост вече са приети единодушно от двете страни в спора. . . . Християнският апологет трябва да се постави в позицията на своя противник, допускайки верността на неговия метод само заради спора, за да му покаже, че от такава позиция „фактите” не са факти и „законите” не са закони. Той също трябва да иска от нехристиянина да се постави на християнската позиция заради спора, за да му бъде показано, че само на такава основа „фактите” и „законите” изглеждат смислени. . .“ (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith, Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955, p. 117-118).
На глупака трябва да се отговори като му се покаже неговата глупост и необходимостта от християнството като предварително условие за разбирането на всичко. В този контекст си позволявам още един цитат на д-р Ван Тил:
„Най-доброто, единственото, абсолютно сигурното доказателства за истинността на християнството е, че ако неговата истина не се приеме като презумпция, не може да има доказателство за каквото и да било. Християнството се оказва самата основа за самата идея за доказателство“ (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith, Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955, p.396).
От Притчи 26:4-5 и цитатите на Корнилиус Ван Тил разбираме, как работи двустъпковата апологетична процедура. На първо място, на невярващия не трябва да се отговаря според неговите собствени заблудени презумпции; апологетът трябва да защитава своята вяра като действа в рамките на своите собствени презумпции. Ако отстъпи пред презумпциите на невярващия, вярващият никога няма да може ефективно да изложи основанията за надеждата, която е в него. Ще е изгубил битката от самото начало, хванат в капан на територията на врага. Така християнинът няма да може да представи интелектуалната сила и предизвикателство на християнството. Но след това апологетът трябва да отговори на глупака според неговите самопровъзгласени презумпции (т.е. според глупостта му). Като прави това, той цели да покаже на невярващия последствията от тези презумпции. Ако бъдат доведени до своя логичен край, презумпциите на неверието правят мисленето на човека безсмислено и опита - неразбираем; накратко, те водят до унищожаването на всяко познание, до задънената улица на епистемологичното безсмислие, до пълна глупост! Като поставя себе си в позицията на невярващия и я довежда логично до нейното подкопаване на всякакви факти и закони, християнският апологет пречи на глупака да се мисли за мъдър в собствените си очи. Той може да заключи: „Сега къде е мъдрият разисквач на този свят?!” Няма такъв, защото както ясно показва историята на хуманистичната философия, Бог е обърнал в глупост светската мъдрост. Тя е объркана от „глупавото” проповядване на кръста.
Апологетика на образованието:
След като вече имаме библейските факти по отношение на апологетиката – умението да защитаваме собствената си позиция, стъпили на единствено правилната основа, нека развием логиката на тази защита в областта на правото да образоваме собствените си деца?
Днес сме изправени пред предизвикателството на тоталитарната държава, да предадем децата си в езическите храмове за тотална и безпощадна индоктринация в „ценностите“ на езическата „култура“. Изключително важно е как ние, като християни, реагираме на тази атака. Неотдавна бях на събрание в София, но което, смея да твърдя, присъстваха само християни. Всички ние разсъждавахме върху намерението на управляващите да „издирят и обхванат“ (това са термините в Решение 373 на МС от 5 юли 2017) децата, които не посещават държавни училища. Разбира се, всички разсъждения бяха единствено в посока как да противостоим на тази вероломна намеса в неприкосновените семейни дела, сражавайки се на територията на хуманистичната етика, която е основна презумпция на езическото законодателство. Да, традицията на гръко-римското право (на тази традиция е изградена правната реалност в държавата ни) е безусловно езическа и в тотален конфликт с християнската етика и морал.
Разсъждавайки, стъпили на тази фалшива основа, правейки я наша отправна точка, ние, като християни, сме обречени на поражение. Да се противопоставим на езическите закони, опирайки се на езическите закони е класически нонсенс. В този смисъл, да изтъкна като причина, че децата ми не са в държавно училище, защото (цитирам мой приятел): „Като родител съм в невъзможност да изпълня правото на образование на детето ми и задължението за училищно обучение поради неизпълнение от страна на държавата на нейните задължения, уредени в КРБ и ратифицираните международни актове.“ е меко казано наивно. Казано честно, тази позиция е просто езическа глупост.
Може да ви хареса и друг отговор (пак цитирам приятел): „На основание чл. 47(1), чл. 53(1), чл. 57(1) от КРБ, чл. 2 от Протокол №1 към КЗПЧОС, чл. 13 МПИСКП, чл. 18 МПГПП, чл. 26 ВДПЧ, чл.5 КПД и чл. 14 ХОПЕС в качеството ми на родител, който действа в най-висш интерес на детето си, съм избрала детето ми да получава образованието си извън системата на МОН.“
Има ли някой сред християните в България, който в крайна сметка разбира, че няма по-налудничава тактика от тази, да се противопоставяш на неправдата с неправда. Има една всеизвестна „тайна“, която понякога шептим, защото не искаме да я кажем на глас: Позоваването на езическите закони в борбата с езичеството никога не може да спечели войната! Знаете ли какво означава това? Означава, че можем да цитираме и повтаряме всички абревиатури на закони (български и международни) до припадък в съда на езичниците и изходът пак няма да е в наша полза. Не може да очакваме правда от неправедни хора – ако го очакваме, значи сме луди. Дори да постигнем временен резултат, всичко, което ще постигнем е всъщност кратко отлагане на присъдата. Да, признавам си, че понякога да се печели време е също полезно, за да се прегрупираме или да израсте епистемологично осъзнато християнско общество, но това е всичко и то съвсем не е достатъчно - трябва да сме пределно наясно с този факт.
Ето ви малко реални факти: Наясно ли сте, че година след година, тоталната държава продължава да превзема територията на семейната институция – в цяла Европа, пък и в целия свят? Това се случва, заради несъстоятелните аргументи на християните, не само по отношение на образованието, а въобще. Наясно ли сте, че не само в Германия и Швеция, но и в съседна Гърция, да образоваш детето си в дома е криминално престъпление, което се наказва с отнемане на родителски права и затвор? А наясно ли сте, че държавната власт в България върви по същия път на абсолютен и арогантен фашизъм, спрямо семейството и неговите трансцедентни права? Всички тези факти са реалност, защото в продължение на столетия, християните бавно и постоянно са отстъпвали от истината на Писанието. По време на Ренесанса и Просвещението, законите на войнстващия хуманизъм са мачкали теономията и днес тя е в юридическото кошче за боклук. Християните са възприели законите на езичниците, като единствените закони, които могат да им послужат, като защита за техните права и свободи. Тези права и свободи са дефинирани благосклонно от хуманистите-сатанисти, под чиято власт (физически и ментално) се гърчат християните.
Всеки езичник, особено онзи, който познава изкуството на риториката, ще ни обясни, че образованието е естествено право. Ако използваме двустъпковата апологетична процедура, описана по-горе и доведем това твърдение до логичен край, ще се убедим, че ако образованието е естествено право, то естественото право на държавата е да обучава децата ни. Само тези от нас, които не са интелектуално честни ще се противопоставят на тази логика. В опита си да опровергаем тази логика, обаче, имаме само две възможности: Първо, да сме непоследователни в аргументите си и да спрем на средата, страхувайки се от изхода или второ, да сме последователни, но да отречем крайния резултат – интелектуална шизофрения. Причината за неуспеха на този подход (да защитаваме Истината с неетични средства) е, че в областта на мисленето, стъпваме на драматично гнили презумпции – езическите закони. Именно заради това, много християни наричат днес правото на образование ЕСТЕСТВЕНО право. Правото на образование не е естествено право, то е СВРЪХЕСТЕСТВЕНО право, в смисъл, че това право е трансцедентно право и именно заради това, човешките (разбирай хуманистични, езически) държавни структури, нямат право да го управляват или контролират.
Заключение:
И така, завършвам упражнението по християнска апологетика с практически пример от сферата на образованието, с елементарното заключение, че е невъзможно да се защити правото на родителите да образоват децата си, ако се отхвърли единственият реален инструмент за защита на това право – християнството. Нещо повече – практически, в областта на епистемологията, както впрочем в коя да е друга област, не съществува основа, която може да бъде истинска презумпция за реално разсъждение и действие. Такава основа може да бъде единствено християнството.
Поради тези прости факти, казах в едно радиопредаване, перифразирайки Радой Ралин, че не ме е страх от министъра на образованието, страх ме е от образованието на министъра. Тук думата страх е преекспонирана и е в изречението, само за да се придържам към мисълта на Радой Ралин. Това, което всъщност казвам е, че действията на образователния министър, както и действията на държавните структури в изпълнение на Решение 373 на МС от 5 юли 2017, са продиктувани от езическите предпоставки на собствените им, противни на Бога на Библията „ценности“. Именно заради това, не мога да се съглася, че в дълъг период от време, стратегия, която разчита да победиш интелектуално враговете на Истината, тълкувайки собствените им инструменти за господство – езическите закони – е обречена на тотален провал. Противопоставянето срещу демократичните „ценности“ с демократични „ценности“ е като да гасиш огън с бензин. Демокрацията в крайна сметка, от библейска перспектива е чисто и просто форма на сатанизъм.
От това следва, че всеки християнин има едно единствено оръжие за атака срещу претенциите на Ваал да притежава децата ни и това е същото оръжие, което използва Господ Исус Христос в конфликта си с дявола, описан в Лука 4 – Божието Слово. Законите на езичниците не могат да ви помогнат в борбата срещу езичеството. Всеки, който мисли по този начин е или езичник, или, ако въобще съществува подобен вариант, заблуден и незрял християнин, който бързо ще се разочарова от тактиката за борба, която е възприел, макар че често, поради суета, гордост и стремеж към автономия, това поражение няма да бъде признато. Можем да победим в тази война, само ако срещу претенциите за господство на сатанинските закони противопоставим Законът на Библията - останалото е отлагане на истинската битка, поради Божията милост към нас и нашата собствена незрялост и посредственост!
