За свободата, робите и терористите
„Британският премиер Тереза Мей е готова да жертва човешки права в борбата срещу екстремизма. Това става ясно от нейно изказване на митинг в Слау, цитирано от британските медии. Британският премиер е непоколебима за промени в законодателството, за да направи борбата срещу екстремизма по-ефективна.“
Новина, като горецитираната, не смущава абсолютно никого – за съжаление. Хората са готови да жертват много повече от свободата си, готови са да жертват и душите си, стига някой да ги „пази“, някой да се „грижи“ за тях. Как стигнахме дотук, как продадохме светостта на личното си пространство за фалшивото спокойствие, „подсигурено“ ни от държавата? Човек, който няма свобода да защитава себе си и дома си, е просто роб на система, която претендира, че го пази – не е ясно от какво.
Докато хората са невъоръжени, не са нито свободни, нито в безопасност! Има ли смисъл да цитирам Томас Джеферсън, който основателно твърди, че: „Въоръжената нация е свободна нация.“ Не можейки да се грижим за собствената си сигурност, ще продължаваме да бъдем клани по разни „лондонски мостове“. Ако в оня фатален следобед, срещу ловджийските ножове на малоумните лумпени, решили да се правят на джихадисти, на „Лондон Бридж“, бяха мигновено насочени дулата на стотици огнестрелни оръжия, притежание на гражданите, от „джихадистите“ щеше да остане само кайма.
Да, ама не. Ако имаш оръжие, което си купил и носиш, за да защитаваш себе си и ближните си, ти си заплаха, обществен враг, така да се каже. Задължително ще бъдеш съден и осъден. Монопол над оръжията притежава съвременният робовладелец – държавата. Това са именно взаимоотношения между роби и господари. Господарите забраняват на робите да се защитават, отнемайки правата им да опазят собствения си живот.
Истински отвратителното и извратеното в тази ситуация е факта, че отнетите права се продават като „грижа“ към народа. Тази „грижа“, уважаеми „граждани“ (думата е в кавички, щото не сме никакви граждани, а роби), е като майчина ласка от вещица, целувка от змия, прегръдка от кръвожаден звяр . . . Всички искаме да имаме свобода, да живеем спокойно и да не се страхуваме от заплахите на разни изроди, но не желаем да извоюваме и защитаваме своите свобода и спокойствие. По-напред трябва да се отървем от тиранията на самозваните господари, които казват, че ще опазят живота ни, нашият и на децата ни (направи справка с избитите деца в Манчестър). Как желаят да ни пазят и защитават, моля? Може би ще зачислят по двойка полицаи за всеки гражданин!? Защо пък не! Без друго чиновниците, които са ни повече, ни по-малко от кърлежи насмукани с „народна кръв“ прогресивно се увеличават, за да ни „пазят и служат“.
Няма край държавната простотия! Полицията трябва да е граждански организирана и финансирана, а не държавно организирана и граждански финансирана. При вторият случай, държавните дерибеи крадат парите ни с полицейско насилие, за да хранят полицаите, извършващи насилието – държавна армия, защитаваща не закона, а статуквото, недосегаемостта на господарите. При първият случай, всички хора са въоръжени и всеки пази себе си, съседа, въобще всички, които може да опази и на които може да се притече на помощ при нужда.
Как хората са си помагали преди близо 100 години и то тук, в България – ще ви разкажа една история: След Балканските войни (1912-1913) и особено след края на Първата световна война (1914-1918) България изпада в дълбока икономическа криза . . . Всъщност, и двете войни са последвани от Национални катастрофи. Разрухата ражда из територията на осакатената ни държава разбойнически групировки, наричани от хората харамии. Тези предци на днешните мутри, са особено активни през 20-те години на ХХ век. Част от тях стават особено популярни с отвличането на хора и подир това диренето на откуп за живота на пленниците. Според Библията, отвличането е капитално престъпление, което се наказва със смърт. Явно на това мнение е бил и Александър Стамболийски – министър председател на България в периода (1919-1923), защото прокарва през 1922 г. в Народното събрание „Закон за изтребление на разбойниците“.
Следва лирично отклонение: Дядо Рачо, бе уважаван човек в бащиното ми село. Когато бях 10 годишен, той бе на 92. Все още ходеше изправен, а възрастните хора му отдаваха почит, кога го срещнат и говореха за него с някакво странно страхопочитание. Бях виждал медалите му от войните и един чернобял портрет на снажен младеж с офицерска униформа от царско време – показа ми ги Тишката, внукът на дядо Рачо. Говореше се, че е скрил някъде из имота си 50 000 златни лева. Не знам вярна ли е била мълвата, но знам със сигурност, че след падането на тоталитарния режим в България, внукът на дядо Рачо вдигна голяма къща и започна успешен частен бизнес . . . но това е друга тема. Думата ми е, че когато бях малък, попитах пра-дядо си, защо дядо Рачо е важен човек, а той ми каза, заради онези разбойници, от които навремето отърва селото.
Години по-късно, когато пораснах и се изучих, разбирате ли, а дядо Рачо отдавна се беше споминал, взех да попълвам картинката, свързана с мистерията около него. Селото ни е било тероризирано от харамии. В един момент, бандата главорези отвлекли малката дъщеричка на буйния и силен тогава Рачо Сеферов. Имали са нещастието да направят това през 1922 година. Младият Рачо извадил от стария сандък почиващата си от войните пушка и един револвер, пък се загубил из горите над село за цяла седмица. Никому нищо не рекъл, оставил плачещата си булка в къщата с другите четири деца и изчезнал. Подир седмица се върнал . . . с дъщеричката си и кървав чувал. В чувала били главите на петимата похитители, които от дълго време грабели селските къщи – чиста проба рецидивисти, които на всичко отгоре направили грешката да се захванат не с когото трябва.
Рачо Сеферов бил награден с 50 000 златни лева, според чл.5 от Закона за изтребление на разбойниците, който предлага награда между 5 и 20 хил. лв. за убит разбойник. Оттогава селото му сторвало път, щом се зададе по чаршията пешком или на кон.
Край на лиричното отклонение.
Думата ми е за онези времена, в които с терористите са се разправяли хората, обикновените хора, които с личното си оръжие са защитавали себе си, домовете си и всички, които биха могли да защитят. Но и за нещо друго иде реч тук: Днес, Тереза Мей ще спечели изборите във Великобритания. Тя е консерватор, според политическите етикети, но всъщност е тоталитарен чиновник, който иска да вземе от народа си и онова, което му е останало – народът няма нищо против, щом гласува за нея. Защо започнах с Тереза Мей, защото става въпрос за най-старата демокрация на континента, нали така? Ако трябваше да направя сравнение с българската действителност – не, не би било възможно! В България днес всички чиновници, депутати и министри са харамии, а народът ни е под обсада. Разбира се, отдавна нямаме право на свободно притежание на оръжие, именно защото сме поробени. Но ние винаги сме се съобразявали с европейските тенденции и затова щом във Великобритания хавата с личната свобода е под въпрос, кои сме ние, та да се жалваме!
И така, остават ни две възможности: Или да се примирим с хомота, пък да чакаме Главорезите да тръгнат и по нашите мостове или превантивно да се въоръжим, че да ги посрещнем горещо, кога му дойде времето . . . пък аз бих стрелял и без награда!
