Тактики на Реформацията: 500 години и след това
Тази година, както мнозина вече забелязаха, отбелязваме 500-та годишнина на 95-те тезиса на Лутер, общоприетото официално начало на Реформацията. По случай този величествен юбилей, нека да погледнем някои от най-важните, и почти винаги пренебрегвани фактори, които позволяват на Реформацията да просъществува. Нека не приписваме цялата заслуга на Лутер, макар той наистина да заслужава голяма част от нея. Нека обърнем внимание на прекрасните поддържащи персонажи в лицето на пазарите, търговците и градските съвети, които правят всичко това възможно.
Може би никога не сте се замисляли за тази страна на Реформацията, но без тези средства, тя нямаше да се осъществи. За 500-я ѝ юбилей, нека признаем заслугата на предприемачите, бизнесмените и социалните мрежи, защото те са също толкова важни и нужни за следващата Реформация, колкото са били и за предната.
Бизнес и предприемачество
Може би най-голямото въздействие, оказано от цялото движение на Реформацията, се крие в работата на един човек, който няма никакво обучение по богословие или теология, който доколкото знаем, не е написал нищо и не е допринесъл с нищо към теологичните дебати. Неговият монументален принос е бил изцяло материален. Този човек е Йоханес Гутенберг. Неговият научен напредък се изразява във въвеждането на подвижния печатарски набор и печатната преса в Европа.
До времето на Лутер не повече от 3 до 4 процента от населението е можело да чете. Макар да не звучи като кой знае колко много, било е достатъчно, когато един човек е можел да чете на глас на хора в пълна стая, особено когато благородниците и хората, чийто имения и пари зависели от грамотността, били първите образовани читатели. Лутер написал 95-те си тезиса на латински, за да се дебатират между духовниците, неговите събратя, но също така превел Библията на немски и написал няколко немски трактата и памфлети, а хората прочели и чули всичките. Трактатите били преиздавани, и преиздавани, и преиздавани, и т.н. „Повече книги били напечатани през четиридесетте години между 1460 и 1500 отколкото са били произведени от писарите и монасите през целите Средни Векове.“ [1] До времето на Лутер само в Германия е имало печатни преси в над шестдесет и два града. Само за трите години между окачването на Тезисите и 1520-та, Лутер пише 30 трактата, които печатарите издават в 300 000 екземпляра.[2] Печатната преса е представлявала тогавашния Интернет, разпространявайки сред милиони хора по света жизненоважна информация и нови идеи за християнските свободи и отговорности.
И това е постигнато, не защото някой е решил да увеличи тишината си сутрин с десет минути, не защото е построил църква със стена за катерене, плейстейшъни и придаден към църковната сграда Старбъкс, не чрез поредната поредица от проповеди за почитането на проповедите и за приносите към строителния фонд, но чрез истинско бизнес предприемачество. Гутенберг не е имал наум възвишени идеи за духовността или въобще реформиране на църквата. Той е бил златар и изобретател; бил е, това което някои леви биха нарекли алчен капиталист: Опитвал се е да намери начин да печата повече неща по-бързо и да печели повече пари - което си е съвсем библейски правилно, стига да се върши в рамките на библейския закон. Използвал е уменията си на златар, работейки с металите, за да създаде подвижния печатарски набор, после, за да постигне печат, го е съединил с винтовата преса. Покрай напредъка, постигнат от други хора в производството на хартия и мастилата на маслена основа, той създава Фейсбука на епохата си и революционизира човешката комуникация. Постига това не иззад църковните стени, а от работните стаи и офиси на бизнеса. Хората, които са преиздали памфлетите на Лутер стотици хиляди пъти, може би са го направили не толкова от грижа за набожност, колко заради печалба, но въпреки това по този начин са „тичали в надбягването“, и подозирам, че мнозина от тях днес стоят в големия облак свидетели.
Не трябва да се страхуваме да разбираме мотивите на бизнеса. Уилям Тиндъл например е бил колкото теолог толкова и бизнесмен. Той срещнал голяма съпротива с английския си превод на Новия Завет, особено в Англия, където преводът наистина бил от значение, просто защото там говорели английски език. Историята, свързана с първото издание е интересна:
Любопитна история се разказва за това как съумял да обърне в своя полза аргументите на враговете си. Архиепископът на Кентърбъри (по онова време Уалем) изкупувал всичките му преводи, за да ги гори и поръчал на някой си Пакингтън да претършува континента, та да не би да има още от книгата. Човекът отишъл направо при самия Тиндъл и му съобщил, че е намерил търговец, който ще купи цялата му наличност.
„Кой е този търговец?“ попитал Тиндъл.
„Лондонският епископ,“ отвърнал Пакингтън.
„А, това е защото иска да ги изгори.“ рекъл Тиндъл.
„Да, за Бога!“ продумал Пакингтън.
„Така съм по-щастлив,“ казал Тиндъл, „защото от това има две ползи: Ще получавам от него пари за тези книги и така ще си платя дълговете, освен това, целият свят ще извика против изгарянето на Божието Слово, а печалбата от парите ще ме направи по-прилежен в поправянето на споменатия Нов Завет, и така ще го напечатам отново по същия начин; и вярвам, че второто издание ще ви се хареса много повече от първото.“
И така разказът свършва: „Сделката си вървяла: епископът получавал книгите, Пакингтън благодарностите, а Тиндъл парите.“[3]
Историята на превода има иронично продължение: след като Тиндъл е предаден и екзекутиран в Холандия, английският крал заповядва Библията да се преведе за църквите на английски език. Поставил тази задача пред Майлс Ковърдейл, който не бил опитен в гръцки и еврейски, нито пък имал време да се справи със строгите срокове, които кралят изискал от него. В резултат на това, Ковърдал в общи линии преписал по-голямата част от превода на Тиндъл. В последвалото наследство на английската Библия, преводът на Тиндъл поставя основните на библиите на Ковърдейл, Роджърс, Матюс, Голямата Библия, Женевската Библия, Епископската Библия и Кинг Джеймс. Чикагският професор по богословие Е. Дж. Гудспийд пише през 1925, „Никоя от тези библии не е нещо повече от ревизирани издания на Тиндъл,“ за което Тиндъл допринесъл „повече от всички други взети заедно. Той оформя религиозния речник на английско говорещия свят“ [4]
Солидарността на малките групи, съпротивата и обществената промяна
Един от най-малко обсъжданите аспекти на разпространението на Реформацията е ролята, изиграна от монашеските ордени произхождащи от Римокатолическата църква. Връзките съградени между братята в тези ордени, в действителност често били по-силни от предаността към папа или принц. Това се дължи на факта, че те били истински човешки взаимоотношения, общо посвещение, споделени жертви, емоции и животи. Тези неща надминават другите взаимоотношения и са причината, поради която Бог е структурирал обществото отдолу нагоре, поставяйки семейството като ядрената клетка на господството, след това идва църквата, след това обществото и държавата. Взаимоотношенията, изградени чрез семейството, местния бизнес и църквата би трябвало да служат като лепило за всичко останало.
Самият Лутер принадлежал към Августинския орден, или Остинските монаси, както са били наричани в Англия. Когато спорът около Лутер избухнал в Германия, хората които го изслушали с най-голяма готовност в Англия - дори с риск да разгневят краля - били остинските монаси. Някои от най-известните имена на Реформацията са принадлежали към остинските монаси или са имали връзка с тях: Томас Билни, Хю Латимър, (Оксфордксият мъченик), Робърт Барнс, Уилям Тиндъл, Майлс Ковърдейл и Томас Кранмър (по-късно архиепископ на Кантърбъри и автор на английската Book of Common Prayer).[5] Много от тези мъже са учили заедно, служили са заедно и са се срещали редовно в хана, наречен Страноприемница „Белият Кон“ (истинската). Над халба бира те разговаряли, обсъждали и дебатирали. Имали са общение, общност, и са развили здрави лични връзки, които за целите на Словото и работата на Божието Царство, протичали естествено и ефективно. Накратко, развили са солидарно общество, което им е помогнало да работят заедно, да се съпротивят на злото и да продължат напред.
Солидарност
Може би никъде в модерната история принципът на обществена солидарност (на членове, обединени в една група и придобивайки по този начин сила) не се изявява по-ясно от Църквата в комунистическа Полша през 1980-та. По традиция силно римокатолическа страна, в западащото десетилетие на комунизма, Полша страдала от недостиг на храна и продоволствия. През 1978-ма, по това време религията в Полша е държавен атеизъм и потискане на религиозността, римокатолическата църква избрала Ка̀рол Войтѝла, епископ на Краков, за първия полски папа. Преименуван на Йоан Павел II, новият папа бързо заминал на посещение в Полша, още през 1979-та, и там бил приветстван от милиони полски граждани. Напук на официалния атеизъм и потискащите условия, той проповядвал религиозна свобода, човешки права и край на насилието. Вдъхновил нацията - както и голяма част от Източна Европа и останалите части на света - да вярват, че нещо по-велико от комунизма е на тяхна страна. Нужна им е била единствено смелостта да застанат заедно във вярата.
В рамките на година, след като правителството завишило цените по време на вече остра оскъдица, самоорганизирани протести избухнали из цяла Полша. Междувременно, правителството ограбва доставките, за да ги изпрати в Москва за Олимпийските игри от 1980-та, които били планирани да започнат на 19 юли. В съдбовен обрат, един ЖП работник в град Люблин се размотавал из някои от товарните вагони, които чакали да бъдат изпратени за Москва. Забелязвайки вагоните пълни с кутии за боя, работникът любопитно отворил една. За негова изненада открил, че кутията е пълна с първокачествено месо.[6] Още от кутиите разкрили и друга оскъдна стока. Новината се разпространила. Работниците веднага направили връзката. Тонове храна били пренасочвани към Москва, за да се създаде илюзията, че пропадащия Съветски Съюз просперира, тъй като нации и медии от цял свят наводнили града за Олимпийските игри.
Хората били бесни. Навсякъде из страната плъзнали стачки като горски пожар. ЖП работниците заварили колелата на влака към релсите и разпределили месото и храната на хората. [7] Месец по-късно, подкрепата била толкова мощна, че се създава един неправителствен търговски профсъюз наречен „Солидарност“, който кара правителството да започне да отстъпва.
Комунистическото правителство реагирало веднага, налагайки военно положение и обявявайки профсъюза „Солидарност“ за нелегален. Но опитът да се унищожи профсъюза се проваля, успявайки само да превърне обединеното движение в нелегално общество. През 1983-та още едно посещение от страна на папата предоставя възможност за огромно събиране и съживление на „Солидарност“ с надежда и изявено желание за евентуална победа.[8] Неговото послание към поляците било същото, както това от 1979-та, така и до крайното падане на комунистическия режим: „Не се страхувайте!“[9] Усилията на папа Йоан Павел II в събарянето на комунистическия режим се простират далеч отвъд посещенията му в Полша. Самият той е живял под диктатура, работил е с нелегални църкви из целия Източен блок в открито неподчинение на комунистическия режим. Неговото водачество сред поляците днес се смята за един от ключовите фактори, допринесли за края на Съветското управление. [10]
Урокът на „Солидарност“ е, че когато индивидите се обединят около една законна, богобоязлива цел, те придобиват сила, която може да надвие и най-могъщите врагове. Ако поляците бяха останали разединени, или дори сдружени, но безучастни църкви, най-вероятно никога нямаше да имат силата да се противопоставят на врага. Независимо от това, какви индивидуални умения са притежавали, те са се нуждаели от силата, която предоставя общността, за да може да постигнат напредък в каузата си.
Като част от работата, наречена Реформация, ние трябва да се обединим в такова общение един с друг, да се подкрепяме взаимно и след това да търсим пътища да доведем и други в работещото общество на вярващите, целящи Реформация. Истината е, че извън Тялото Христово няма истинска общност; ала вътре в него истината, справедливостта и солидарността надмогват стените на всяка институция. Нужно е да укрепваме това общество помежду си, и след това да предлагаме на другите път, който е по-привлекателен за свободата и просперитета от кое да е раздуто обещание, което предлагат корумпираните правителства или централните банки. Като направим това, ще укрепим нашето общо посвещение към Христос, вярата и преодоляването на бедите, които са по пътя пред нас.
Заключение
С други думи, нуждаем се едновременно от единия и от многото: нуждаем се от широко простиращи се индивидуални усилия в бизнеса и предприемачеството, както и свързващи усилия, които като цяло да обединят силата и целите на християните. Ако ни липсва фокусирано и вярно индивидуално усилие, общността ще бъде като стадо безмозъчен добитък, безсилно пред силите на политическата пропаганда, лесно прибирани в оградите на тиранията. Но ако разполагаме само с индивидуални усилия, без ясно определено общество, ще бъдем по-скоро като стадо котки: всеки един саможив, независим, неорганизиран, без възможност да бъде организиран; всеки разсеяно гонейки своя си плъх, своята награда, съскайки по всеки, който се приближава твърде много. Трябва да имаме посвещение и към двете цели, индивидуалната продуктивност и обществената съсредоточеност. Фокусът не трябва да бъде само върху метода на организирането, но и върху средствата: бизнес, работа, капитал, спестявания, управление, общение, мисия, кауза, малки групи, активност, справедливост. С тези цели, членовете на църквата, като Тяло Христово, ще преуспяват, и Реформацията ще може отново да се разпростре.
Превод от английски език: Георги Порумбачанов
Статията е взета оттук
[1] Steven Ozment, The Age of Reform, 1250–1550: An Intellectual and Religious History of Late Medieval and Reformation Europe (New Haven and London: Yale University Press, 1980), 199.
[2] Steven Ozment, The Age of Reform, 1250–1550, 199.
[3] See Roland H. Bainton, The Reformation of the Sixteenth Century (Boston, MA: The Beacon Press, 1952), 195–6.
[4] Edgar J. Goodspeed, The Making of the English New Testament (Chicago: The University of Chicago Press, 1925), 13.
[5] Owen Chadwick, The Reformation (London: Penguin Books, 1972), 113–4.
[6] Imanuel Geiss, Zukunft als Geschichte: Historisch-politische Analysen und Prognosen zum Untergang des Sowjetkommunismus, 1980-1991 (Stuttgart: Franz Steiner Verlag, 1998), 101.
[7] Marek Jan Chodakiewicz, “Miracle of Solidarity Ended Communism: Polish Patriots Changed History 25 Years Ago,” Human Events, September 26, 2005; available at http://www.freerepublic.com/focus/f-news/1492257/posts, accessed December 1, 2008.
[8] Andrew Nagorski, “After Pope John Paul II: Look to Home,” The New Republic, April 18, 2005; available at http://info-poland.buffalo.edu/classroom/JPII/nag.html, accessed December 1, 2008.
[9] Marek Jan Chodakiewicz, “Miracle of Solidarity Ended Communism: Polish Patriots Changed History 25 Years Ago.”
[10] Marek Jan Chodakiewicz, “Miracle of Solidarity Ended Communism: Polish Patriots Changed History 25 Years Ago.”
