Пиетестичните овце и товарните волове
Останали настрана от всяка сфера на обществения живот, християните в България умират бавно, затънали до уши в калта на религиозни активности и олигофренско веселие. В този смисъл, българските християни са по-лоши от оркестъра на потъващия Титаник – нека музиката свири, нищо, че „музикантите“ вече са се удавили. Защо християните са християни само в очертанията на църковните си сгради, защо цялата им активност се изразява предимно във възбуждащи сбирки, стимулиращи живака на емоционалния термометър? Отговорите на тези въпроси са лесни, но за сметка на това неприятни.
Една от причините за депресиращия пиетизъм на българските християни се корени в техния отчайващ възглед за поражение в историята. Колкото по-лошо става около нас – толкова по-добре. Безумната вяра, че светът, за който Христос умря, е собственост на дявола, логично води до тотална пасивност и неглижиране на реалния живот. Сигурно ще ми кажете, че не е така, но тогава ще ви питам: Къде са християните-предприемачи, християнските учени, къде са позициите на Църквите по горещите теми на деня? Чухте ли позиция по емигрантската криза, позиция за нападенията над жени в Германия, позиция за пребития до смърт младеж във Враца, ами за състоянието на българската политика и икономика . . . мога да продължавам дълго.
Стремежът на християните е евакуация, с всички сили и средства, на каквато и да е цена. Ако не могат да се евакуират на небето, гледат само към него, щото така забравят, колко дълбоко са нагазили в лайната. Когато небето е малко по-далечна цел, се спасяват по хоризонтала, забягвайки някъде, където могат да забравят прокажената църква, в проклетата си страна, от която не е останало нищо, освен разлагащ се труп. Съдбата ни е съвсем логична, щом призваните считат за свое призвание да се наредят до гарваните, забили клюнове в агонизиращата българска Църква.
Историята се забравя нарочно и бързо. Малцина са тези, които все още държат тънката нишка назад към миналото и знаят, че Христовата Църква е била някога велика и мощна – страшна за враговете си и прекрасна за нуждаещите се. Нали точно християните спасяваха захвърлените по улиците и бунищата деца в империята на цезарите и ги обучаваха в Истината. Християните откриваха нови земи и довеждаха езичниците при Бога, строяха болници, университети и предприятия, защитаваха слабите и наказваха престъпниците. Нима тези славни предци са живели в заблуда и са вършили грехове, в стремежа си да покорят творението под Бога!?
Срамно и тъжно е, че християните са изгубили призванието си да са истинският пророчески глас в света. Те нито говорят, нито някой ги пита за истинската им надежда и как да ги пита, след като светилникът им отдавна е угаснал, а и са забравили къде държат маслото, че да го напълнят. Останали са малко работни волове, които теглят все по-тежкия товар на слепите и глухи орачи, които дори не са с ръце на ралото, понеже са ги заврели в задниците си. Воловите ще издържат на товара, понеже добре познават Пътят, но е тъжно, че ще стигнат до края на нивата съвсем сами.
Християните в България отдавна имат друг бог – тоталната държава. Кланят му се, жертват му децата си, а той ги храни щедро с обещания и малко праз и лук. Гневят се, ако им издърпате паничката за подаяния, крещят „убий го“, ако им разкриете истината за пиетестичните им окови и раздират дрехите си, ако им речете, че Христос иска да са глава, а не опашка. Каква е сетнината на такава паплач, ако не позор и насмешка от страна на езичниците? От дълго забравили чистия въздух на свободата, редовите миряни могат само да палят свещи за упокой на малко по-умрелите от самите тях и да блеят, като овце в кланица.
Християните по нашите земи отдавна не са войни на Бога, защото са свалили и заключили в тъмните и влажни подземия на сърцата си всеоръжието Божие. Вече не са препасани с пояса на истината, понеже отдавна са без гащи, за да отдадат полагаемото на държавата. Бронята на правдата не е на гърдите им – там се мандахерцат само златни разпятия, под които не е останало сърце за Бога. Нозете не са обути с благовестието на мира, краката отдавна са боси, защото когато стоиш на колене пред нозете на земните господари, обуща ти не трябват. Как да носят щита на вярата, за да угасят стрелите на лукавия, когато с две ръце носят колчана му със стрели? Как да турят шлема на спасението въз главите си, като нямат глави на раменете си, а телевизионни приемници? А мечът на Духа, който е словото Божие е ръждясал, като забравено в полето джобно ножче.
На другия полюс са кротките и работливи волове, но те са останали толкова малко, че приличат на скитащите дунеданци от кралския род (по Дж.Р.Р.Толкин). Да носиш товар и да даваш надежда е изнурителна работа, особено в свят, който мрази Истината и се радва само на лошите новини – храни се с тях и настръхва, като ритнат таралеж, когато го предизвикаш към реални действия. Малка утеха е било за Моисей да види Обещаната земя отдалече. Да преведеш народа през пустинята и да не влезеш в оазиса е тежко изпитание, като да насадиш лозе, но да не пиеш виното му, да построиш дом, но да не живееш в него, да отгледаш деца, но те да заминат далече от тебе . . .
Ако питате, защо воловете полагат тези, сякаш безсмислени усилия, вместо да спасяват кожите си, ще ви го река: Защото знаят истинското бъдеще и са готови да жертват собственото си настояще в името на това бъдеще. В крайна сметка, Моисей остави след себе си Исус Навин и колцината му верни мъже, които съградиха велико царство. Измежду скиталците дунеданци имаше поне един, достоен да бъде крал и се намериха верни мъже, които да застанат под знамената му. Така че не е трагедия за мъжете на вярата, че садят лозе и градят домове за поколението след тях. Трябва да има и такива „глупаци“, като Ной, дето строи кораб навръх хълма, като Аврам, който повярва, че на 100 години ще стане баща, като Давид, който не се уплаши от Голиат и най-сетне като Христос, дето не се посвени да умре за грешниците и подир това се въздигне отдясно на Отца. Воловите знаят, каква чест им е отредена от техният Господ, затуй ще носят болката до края! Останалите . . . трудно е да се опише.
