Свободата: дар от Бога или разрешение от държавата?

Представете си, че след раждането на едно дете родителите получат официален документ, в който пише:

„С настоящото държавата предоставя на това дете правото да съществува, да притежава човешко достойнство и да разполага със свобода в рамките на разрешеното от нея.“

Вероятно подобен документ би предизвикал недоумение. И правилно.  Държавата може да регистрира раждането, да удостовери самоличността на детето, да признае неговите права в правния ред и да осигури тяхната защита, но може ли да твърди, че именно тя му е предоставила човешкото достойнство? И ако държавата не е източникът на това достойнство, може ли да бъде върховният източник на свободата, която му принадлежи?

Тук се открива един от най-съществените въпроси на политическата философия.

Дали човекът е свободен по силата на това, което е, или само дотолкова, доколкото някоя власт му позволява да бъде свободен?

КАКВО ВСЪЩНОСТ НАРИЧАМЕ СВОБОДА?

Свободата е една от най-често употребяваните и същевременно най-нееднозначните думи в обществения живот. За едни тя означава отсъствие на външна принуда. За други – действителна възможност човек да осъществява намеренията си. За трети – способност да управлява себе си според разума, добродетелта или определено разбиране за добър живот. Добре, но тези значения не са тъждествени.

Човек може да има законното право да извърши определено действие, но да не разполага със средствата да го осъществи. Може да притежава множество възможности за избор, но да бъде неспособен да управлява собствените си желания. Може и да бъде задължен да изпълни нравствено изискване, без това задължение да представлява несправедливо посегателство върху свободата му.

Затова въпросът дали свободата е добро не може да бъде отделен от въпросите: свобода от какво, свобода за какво и свобода пред кого?

Ако приемем, че свободата означава възможността да правим всичко, което пожелаем, тогава всяко ограничение ще изглежда като нейно отрицание, но забраната да отнемаме чуждия живот също ограничава възможните ни действия, обаче не представлява несправедливо посегателство върху свободата ни. Напротив, защитава живота и свободата на другия. Следователно не всяко ограничение е потисничество и не всяка възможност за избор представлява действителна свобода в нравствения смисъл.

Въпросът не е просто дали човекът е ограничаван, а дали ограничението е правомерно и според какъв критерий установяваме неговата правомерност.

СВОБОДАТА НА СЪТВОРЕНИЯ ЧОВЕК

Библейското разбиране за човека започва не от държавата, а от сътворението. В Битие 1:26–28 Бог създава човека по Своя образ и му възлага определено призвание. В Битие 2:15 човекът е поставен в градината, за да я обработва и пази. Човекът е създаден като разумно, действащо и отговорно същество. Неговото достойнство, способности и първоначално призвание не произтичат от решение на човешка институция, но в същия разказ откриваме нещо особено важно: човешката свобода никога не е представена като абсолютна независимост.

В Битие 2:16–17 Бог предоставя на човека широко позволение, но установява и конкретна забрана. Този текст не описва държавно законодателство. Той разкрива отношението между Твореца и Неговото разумно творение. Човекът притежава действителна способност да действа и действителна отговорност за действията си, но не притежава върховното право да определя доброто и злото независимо от Бога. Именно тази претенция откриваме в изкушението от Битие 3-та глава.

Змията не предлага просто още една възможност за избор. Тя поставя под съмнение Божието слово и представя независимостта от Него като път към по-висше състояние. Така грехопадението разкрива една фундаментална подмяна: човекът започва да възприема зависимостта си от Бога не като основание за своя живот, а като препятствие пред свободата си. Само дето сътвореното същество не може да придобие действителна независимост от своя Създател. То може да отхвърли послушанието, но не и зависимостта на собственото си съществуване.

Свободата на човека е действителна, но не е абсолютна. Тя е свобода на творение, а не суверенитет на бог.

Това има непосредствено значение за политическата философия. Ако човекът не притежава върховна власт над самото си съществуване, още по-малко друг човек или човешка институция може да претендира за такава власт над него. Оттук не следва, че всяко човешко желание е нравствено правилно или че всяка възможност за избор поражда съответно право. Свободата трябва да бъде разбирана в светлината на Божия замисъл за човека и неговата отговорност пред Твореца.

СВОБОДНАТА ВОЛЯ И РОБСТВОТО НА ГРЕХА

Тук възниква въпрос, който християнското богословие разглежда от векове. А именно: ако човекът е свободен, какво означава библейското учение, че той е роб на греха? Нима грехопадението премахва способността му да избира?

За да отговорим, трябва да разграничим способността за избор от нравственото състояние на волята.

Човекът продължава да мисли, да желае, да сравнява възможности и да взема решения. Той може да избере професия, да създаде семейство, да извърши справедливо действие или да постъпи несправедливо. Решенията му имат действително значение и той носи отговорност за тях, но способността да избира не означава, че неговата воля е нравствено независима от състоянието на сърцето му.

В Йоан 8:31–36 Христос говори за робството на греха и за свободата, която Синът дава. Това не означава, че грешният човек е изгубил всяка способност да взема житейски решения. Христос разкрива по-дълбока зависимост – робството на човека под властта на греха, от което сам не може да се освободи.

Апостол Павел развива тази истина в Римляни 8:7–8, където говори за противенето на плътския ум срещу Бога. Именно въпросът за способността на падналата човешка воля да се обърне към Бога стои в центъра на известния трактат на Мартин Лутер „За робството на волята“, написан през 1525 г. в отговор на Еразъм Ротердамски. Лутер не отрича, че човекът прави действителни избори в земните дела. Той оспорва твърдението, че грешникът притежава в самия себе си духовната способност да се обърне към Бога и да съдейства за собственото си спасение независимо от действащата Божия благодат.

Истинското богословие запазва това съществено разграничение. Човешката воля действа действително и доброволно, но след грехопадението е нравствено поробена в отношението си към Бога. Човекът не престава да бъде отговорен, защото е грешен. Нито придобива духовна свобода само защото притежава естествената способност да избира.

Така се предпазваме от две противоположни грешки. Първата е да смятаме, че човекът е напълно автономен и може да постигне нравственото си възстановяване чрез собствената си воля. Втората е да заключим, че понеже човекът е поробен от греха, неговите земни решения са без значение, той не носи отговорност за тях или е лишен от граждански права. Нито едно от тези заключения не следва от Писанието.

Робството на волята спрямо греха не означава липса на човешка воля. Означава, че волята се нуждае от Божията благодат, за да бъде освободена за истинско духовно послушание.

Затова свободата, която Христос дава, не може да бъде сведена до политическо освобождение, но и политическото потисничество не става по-малко несправедливо само защото потиснатият човек може да притежава духовна свобода в Христос. Тези две области трябва да бъдат разграничавани, без да бъдат противопоставяни.

ЗАКОННО ОЗНАЧАВА ЛИ СПРАВЕЛИВО?

Нека се върнем към въпроса за гражданската свобода. В обществения живот често използваме понятията „законно“, „правомерно“ и „справедливо“ така, сякаш означават едно и също, но между тях съществуват съществени различия. В юридическия смисъл законността и правомерността се отнасят до съответствието с действащия правен ред — неговите правила, процедури, компетентности и изисквания.

Нравствената справедливост поставя допълнителен въпрос: дали самият правен ред и действията, извършвани въз основа на него, съответстват на онова, което действително е право и добро.

Представете си, че една държава приеме закон, според който определена група хора няма право да притежава собственост или да упражнява професия единствено поради своя произход.

Законът може да бъде приет според установените процедури, а служителите да го прилагат точно, но процедурната редовност не превръща несправедливостта в справедливост.

За да осъдим подобен закон като несправедлив, трябва да го разполагаме с нравствен критерий, който не се изчерпва с факта на неговото приемане. Защото когато говорим за несправедливост, ние не просто изразяваме лично неодобрение, а твърдим, че властта е нарушила нравствено изискване, което е била длъжна да зачете.

Следователно законността може да установи, че едно действие съответства на закона, но не може сама да докаже, че самият закон е справедлив.

Това не означава, че правният ред е маловажен или че всеки гражданин може да пренебрегва законите, с които не е съгласен. Напротив. Предвидимостта на правилата, компетентността на институциите и установените процедури са действителни блага, които предпазват обществото от произвол, обаче тяхната стойност не премахва въпроса за нравствената справедливост на самото законодателство.

ПРЕД КОЙ ЗАКОН ОТГОВАРЯ ЗАКОНОДАТЕЛЯТ?

Библията познава разликата между упражняването на власт и справедливото упражняване на власт. В Исая 10:1–2 пророкът произнася осъждение над онези, които постановяват несправедливи закони и лишават слабите от правосъдие. Забележете какво е осъдено. Не само нарушаването на съществуващите правила, а самото създаване на несправедливи правила. Властта може да нарушава справедливостта не само когато престъпва закона, но и когато превръща несправедливостта в закон.

Във Второзаконие 16:18–20 съдиите са призовани да съдят справедливо, без лицеприятие и подкупи. Непосредствено тези текстове принадлежат към заветния ред на Израил. Не можем механично да пренесем всички негови институционални разпоредби върху съвременната държава, но те свидетелстват за нещо съществено: човешкият управник не притежава правото да определя справедливостта независимо от Божия нравствен закон.

В Римляни 13:3–4 гражданският управник е представен като Божий служител за добро и като възпиращ злото. Тук апостол Павел описва предназначението на гражданската власт, а не обявява всяко нейно действие за добро само защото е извършено от управник. Иначе бихме стигнали до противоречието да наричаме справедливо всяко действие на властта, включително онова, което самото Писание осъжда. Следователно гражданската власт упражнява действителни правомощия, но самата тя подлежи на нравствена преценка.

Властта не е върховният източник на справедливостта. Тя е длъжна да ѝ служи.

Това е и едно от най-важните основания за нейното ограничаване. Ако законодателят сам беше окончателният източник на правото и справедливостта, не би съществувал по-висш нравствен критерий, според който решенията му да бъдат осъждани. Ако справедливостта предхожда човешкото законодателство, дори най-висшата земна власт остава отговорна пред нея.

ПРАВОТО, РАЗРЕШЕНИЕТО И ГРАНИЦИТЕ НА ВЛАТТА

Сега вече можем да разберем по-добре разликата между право и разрешение. Държавата действително притежава правомощия да установява правни правила, да признава права, да регулира тяхното упражняване и да защитава гражданите от посегателства. Някои конкретни юридически права, процедури и институционални възможности възникват именно чрез законодателството. От това не следва, че държавата създава самото човешко достойнство или че всички нравствени права на личността произтичат от нейната воля. Човек може да притежава действително нравствено право, което действащият закон не признава. И обратно – законът може да разрешава действие, което остава нравствено неправилно.

За християнина човешкото достойнство произтича от това, че човекът е сътворен по Божия образ. Разбира се това общо достойнство не превръща всяко желание в право и не прави всяко ограничение несправедливо. Необходимо е допълнително нравствено разсъждение: какво действително принадлежи на човека, какви задължения произтичат от това за останалите и кой има правомощие да защитава съответното право?

Въпросът за свободата следователно не може да бъде разрешен само чрез противопоставянето между повече и по-малко ограничения. Трябва да питаме кой ограничава, кого ограничава, по каква причина, в коя област и с какви средства.

Родителите имат власт и отговорност да образоват децата си, но не ги притежават като собственост. Църквата има духовни правомощия, но не разполага със същата принудителна власт като гражданското управление. Държавата има действителни задачи по отношение на правосъдието и обществения ред, но не притежава неограничена власт над всички области на човешкия живот. Това означава, че една добра цел не предоставя автоматично на всяка институция правото да я преследва чрез принуда.

Нравственото задължение да проявяваме милосърдие например не означава само по себе си, че държавата може да налага със закон всяка конкретна форма на милосърдие. По същия начин духовното задължение да се покоряваме на Христос не предоставя на гражданската власт правомощие да произвежда вярващи чрез принуда.

Правомерната власт не е власт да се прави всичко, което изглежда добро, а власт да се изпълняват определени задължения чрез правомерни средства.

Тук трябва да разграничим и ограничената от слабата власт. Един съд може да бъде длъжен да наложи тежко наказание за действително престъпление, без с това да престъпва границите на своята компетентност. Обаче същият съд не придобива право да наказва поведение само защото съдията го смята за нравствено нежелателно. Следователно властта може да бъде решителна в изпълнението на действителните си задължения и същевременно строго ограничена извън тях.

КОГАТО ЧОВЕШКАТА ВЛАСТ ПРОТИВОРЕЧИ НА БОЖИЯТА

В Деяния 4:18–20 апостолите получават забрана да говорят в Исусовото име. Те отказват да се подчинят. В Деяния 5:29 Петър и другите апостоли заявяват, че трябва да се покоряват на Бога, а не на човеците. Тези текстове не оправдават неподчинение на всяка заповед, която намираме за неудобна или неправилна. Контекстът е конкретен: човешката власт забранява изпълнението на задължение, възложено от Христос. именно този контекст установява принципното ограничение на човешкия авторитет. Нито една земна институция няма право да изисква непослушание към Бога.

Това не отменя наставленията за почит и подчинение към правомерната власт. В 1 Петрово 2:13–17 християните са призовани да се покоряват на човешките власти, да вършат добро и да почитат царя. Но същевременно са наставлявани да живеят като свободни хора и като Божии слуги. Тук няма противоречие.

Християнинът признава правомерната човешка власт именно защото признава по-върховната Божия власт. Когато човешката заповед изисква нарушение на Божията, границата на подчинението е достигната. Това изисква сериозна нравствена преценка. Различието между несправедлив закон, неправилно административно решение и пряка заповед за грях не бива да бъде заличавано. Не всяка неправомерност оправдава еднакъв отговор. Правната защита, обжалването, отказът от изпълнение и гражданското неподчинение са различни действия, чиято допустимост зависи от конкретните обстоятелства. Но над всички тях остава един и същ принцип:

Човешката власт е действителна, но никога не е върховна.

СВОБОДАТА НЕ Е ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ ОТГОВОРНОСТ

В обществените спорове свободата често се представя предимно като защита срещу чуждата намеса. Това е важно, но не е достатъчно. Свободният човек не престава да има задължения към ближния. Свободният родител не престава да бъде отговорен за децата си. Свободният собственик не получава право да мами, да краде или да причинява несправедлива вреда. А свободният гражданин не получава нравствено оправдание за всяка своя постъпка само защото държавата не я забранява.

Тук отново трябва да различим юридическата допустимост от нравствената правилност. Не всичко, което законът позволява, е добро. И не всичко, което е нравствено задължително, трябва непременно да бъде налагано чрез държавна принуда.

В Галатяни 5:13 апостол Павел призовава вярващите да не използват свободата си за угаждане на плътта, а с любов да служат един на друг. Непосредственият контекст е християнската свобода в отношението към закона и оправданието. Павел не излага теория за гражданските права, но неговото наставление показва нещо съществено за нравствения смисъл на свободата: тя не се осъществява чрез отхвърляне на всяка отговорност.

В същото време нравствената зрялост на човека не може да бъде превърната в предварително условие за признаването на основните му граждански права. Човекът не престава да притежава достойнство, когато постъпва погрешно. Това не означава, че всяко негово действие трябва да остане без последствия. Означава, че човешкото достойнство и правомерната отговорност пред закона не се изключват.

Свободата предполага отговорност, но човешкото достойнство не е награда за нравствено съвършенство.

Това разграничение ни предпазва както от безотговорния индивидуализъм, така и от изкушението да оправдаваме произволна принуда срещу хората, които смятаме за недостатъчно добродетелни.

КОЙ ПОДПИСВА РАЗРЕШЕНИЕТО?

Както обикновено в нашите разсъждения, нека се върнем към документа от началото. Държавният служител е удостоверил раждането на едно дете и е обявил, че с този акт му предоставя човешко достойнство и свобода, но детето е човек преди служителят да постави подписа си. Неговото съществуване не започва с административното признание и достойнството му не изчезва, ако някоя власт откаже да го зачете. Това не прави законите, институциите и държавната защита ненужни. Напротив, именно защото човешкото достойнство е действително, неговата правна защита има толкова голямо значение. Само дето трябва да знаем какво защитаваме.

Ако свободата е само разрешение от държавата, тогава най-висшият критерий за нейните граници остава волята на онзи, който издава разрешението. Ако обаче свободата е свързана с Божия замисъл за човека, тогава и самата държава трябва да бъде преценявана според начина, по който признава, ограничава и защитава тази свобода.

Това не означава, че всяко човешко желание е право, нито че всяко ограничение е несправедливо. Означава, че свободата трябва да бъде разбирана в рамките на един нравствен ред, който никоя човешка власт не е създала и който никоя човешка власт не може произволно да отменя.

Държавата не дарява на човека неговото достойнство. Затова не може да претендира и за неограничено право да определя границите на неговата свобода.

Точно тук възниква един резонен въпрос. Ако всички хора притежават еднакво човешко достойнство, означава ли това, че трябва да имат еднакви способности, възможности, задължения и обществени резултати? И ако не означава, какво всъщност представлява справедливото равенство? Защото свободата не може да бъде разбрана правилно, ако не разберем и какво означава хората да бъдат равни по достойнство, без да бъдат еднакви във всичко останало.

Категории: Етика, Закон, Общество, Държава