Десният, левият и тесният път

Представете си пътник, който пристига на непознато кръстовище. Пред него има два пътя. Единият завива наляво, другият — надясно. Пътникът спира и пита:
„Кой от двата пътя е правилният?“
Но преди някой да му отговори, би трябвало да му зададе друг въпрос:
„А къде искаш да стигнеш?“
Защото посоката има значение само когато знаем целта. Можем да вървим уверено надясно и да се отдалечаваме от мястото, към което сме тръгнали. Можем да поемем наляво и да се окажем на правилния път. Възможно е и двата пътя да не водят там, където трябва. Самият избор между ляво и дясно не ни казва достатъчно за правилността на посоката.
И все пак в политическия живот често разсъждаваме именно така. Питаме дали определена партия е лява или дясна, дали даден политик е консерватор или либерал, дали някое предложение принадлежи на социалистическата или капиталистическата традиция.
Тези разграничения могат да бъдат полезни. Но когато започнем да ги приемаме за върховни критерии за истина и справедливост, политическият език постепенно се превръща в заместител на нравственото мислене. А за християнина възниква един по-дълбок въпрос:
Дали определяме политическите си убеждения според Божията истина, или предварително сме решили къде се намира истината върху политическата карта?
КАРТАТА НЕ Е ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА
Понятията за политическо „ляво“ и „дясно“ имат исторически произход, а съдържанието им се е променяло през различните епохи. Постепенно те са се превърнали в удобен начин за групиране на идеи относно държавата, икономиката, собствеността, свободата, равенството и обществените институции, но политическите идеи не съществуват само върху една ос.
Човек може да защитава широка икономическа свобода и същевременно да настоява за строги обществени ограничения. Може да поддържа традиционни нравствени убеждения и да предлага икономически решения, които обикновено се свързват с левицата.
Нещо повече, понятията „ляво“, „дясно“, „консервативно“ и „либерално“ могат да означават различни неща в различни общества. Следователно политическата карта е човешки опит да подредим сложната обществена действителност в разбираеми категории. Тя може да ни помогне да се ориентираме, но не може да замести самата действителност. И още по-малко може да бъде окончателен нравствен критерий.
Една политическа идея не става справедлива, защото е дясна, нито несправедлива, защото е лява. Същото важи и в обратната посока.
Правилността на политическата идея трябва да бъде преценявана според съдържанието, основанията, целите и средствата ѝ. Но за да направим подобна преценка, трябва да започнем от въпрос, който предхожда политическите различия. А именно: какъв е човекът, чието общество се опитваме да устроим?
ЧОВЕКЪТ ПРЕДИ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИДЕОЛОГИИ
Всяка политическа философия предполага определено разбиране за човека. Ако човекът бъде разглеждан предимно като автономен индивид, общественият ред ще бъде мислен главно като средство за защита на неговото самоопределение. Ако бъде разглеждан предимно като продукт на обществените отношения, решенията ще се търсят най-вече в преобразяването на социалната среда. Ако бъде разглеждан преди всичко като наследник на определена историческа общност, особена тежест ще получат приемствеността, традицията и устойчивостта на обществените институции.
Всяка от тези отправни точки може да разпознава действителна страна от човешкия живот. Човекът действително е личност, която носи отговорност за решенията си. Той действително живее в общество и се влияе от неговите институции. Действително наследява знания, традиции и отношения, които не е създал сам, но нито едно от тези наблюдения не е достатъчно, за да обясни човека в неговата цялост.
Библейското разбиране за човека започва от сътворението. В Битие 1:26–28 Бог създава човека по Своя образ — мъж и жена — и му възлага да се плоди, да се размножава, да напълни земята и да упражнява повереното му господство над останалото творение. Това означава, че човешкото достойнство и призвание предхождат държавата, политическите институции и обществените договорености.
Човекът не получава своята стойност от признанието на властта, от полезността си за обществото или от принадлежността си към определена общност. Той притежава достойнство, защото е сътворен по Божия образ. Разбира се това достойнство не означава самодостатъчност. Човекът е сътворен, а не самосъществуващ. Той притежава действителна свобода и отговорност, но не е върховният източник на собственото си съществуване или на нравствения закон.
В Битие 2:15 Бог поставя човека в градината, за да я обработва и пази. Следователно трудът, грижата за повереното творение и отговорността за изпълнение на Божието поръчение не са наказание за греха. Те принадлежат към първоначалното човешко призвание. Също така човекът не е създаден за изолирано съществуване. Още преди грехопадението Бог заявява, че не е добре човекът да бъде сам (Битие 2:18), и установява брачното единство. Следователно човешката личност не може да бъде разбрана нито като самодостатъчен индивид, нито като безлична част от колектива.
Човекът е сътворена личност, чието достойнство, свобода, отношения и отговорности имат своя източник в Бога.
Това е библейската отправна точка, която предхожда всички политически класификации.
ГРЕХОПАДЕНИЕТО И ПОГРЕШНИТЕ НАДЕЖДИ ЗА ОБЩЕСТВОТО
Но библейската антропология не завършва със сътворението. В Битие 3-та глава виждаме грехопадението, което засяга отношението на човека към Бога, към самия себе си, към другия човек и към повереното му творение. Грехът не унищожава Божия образ в човека, но извращава начина, по който той упражнява своите способности и изпълнява отговорностите си.
Свободата може да бъде използвана за бунт. Властта — за господство над другия. Трудът, който е част от доброто човешко призвание, става обременен от мъка и съпротива. Отношенията, създадени за общение и взаимна отговорност, могат да се превърнат в отношения на обвинение, принуда и вражда.
В Битие 4:8–12 последиците от греха вече се проявяват в братоубийството на Авел от Каин. Грехът не остава затворен във вътрешния свят на отделния човек. Той има действителни обществени последствия. От друга страна, Христос учи, че злите дела произлизат от човешкото сърце (Марк 7:20–23). В непосредствения контекст Той говори за истинската нравствена нечистота, противопоставена на външните ритуални представи за чистота.
Това означава, че злото не може да бъде обяснено единствено с неблагоприятните обществени обстоятелства, но също така не можем да пренебрегнем обществените форми, в които човешкият грях се проявява. Несправедливите закони, корумпираните институции и установените практики на потисничество могат да възпроизвеждат несправедливостта, да я възнаграждават и да я превръщат в привидно нормален обществен ред.
Тук християнската антропология ни предпазва от две противоположни заблуди. Първата е убеждението, че човекът е по природа нравствено достатъчен и че общественото зло произтича главно от неправилните институции. Според това разбиране е достатъчно да преобразим обществените структури, за да освободим човешкото добро. Втората е убеждението, че обществените структури са почти без значение и че единствено личното нравствено поведение заслужава внимание. Писанието не ни позволява да приемем нито едно от тези опростявания.
Грешният човек изгражда институции, но институциите на свой ред могат да укрепват, разпространяват и узаконяват последиците от човешкия грях.
Следователно добрата обществена преценка трябва да отчита едновременно нравствената отговорност на личността и действителното въздействие на институционалния ред. Тук не е достатъчно да бъдем просто леви или десни. Трябва да разбираме човека.
ОБЩЕСТВЕНАТА ОТГОВОРНОСТ НЕ ПРИНАДЛЕЖИ САМО НА ДЪРЖАВАТА
Сътворението ни показва човешкото призвание. Грехопадението разкрива защо това призвание се изпълнява несъвършено и защо са необходими нравствени ограничения. Но какво следва от това за обществения живот?
Преди всичко, че човешката отговорност е по-широка от политическата власт. Човекът е призован да работи, да се грижи, да създава, да възпитава, да упражнява справедливост и да живее в отношения на вярност и отговорност. Тези задължения не възникват едва когато държавата ги признае. Нито всички те принадлежат на държавата за изпълнение.
В библейския обществен ред семейството, църквата и гражданската власт имат различни, дадени от Бога призвания и отговорности. Семейството е установено още при сътворението. Родителите носят отговорност за възпитанието на децата си (Ефесяни 6:4), а брачният завет установява отношения и задължения, които не произтичат от държавната власт. Църквата е Христово събрание, на което са поверени проповядването на Словото, тайнствата, ученичеството и духовната дисциплина (Матей 28:18–20; 1 Коринтяни 11:23–26; Матей 18:15–20). Гражданската власт има друго предназначение. В Римляни 13:3–4 апостол Павел представя управника като Божий служител, свързан с възпирането на злото и служението на доброто. Това е действителна, но ограничена власт.
Тези три институции не са взаимозаменяеми. Държавата не може да присвоява духовното служение на църквата или заветните задължения на родителите. Църквата не е установена, за да упражнява гражданската принуда на държавата. А семейството не притежава безусловна власт, освободена от Божия нравствен закон. Всички те стоят под върховната власт на Бога, но са отговорни за различни области на човешкия живот.
Тук трябва да направим и едно важно разграничение по отношение на Мандата за господство от Битие 1:26–28. Този мандат установява общото човешко призвание към отговорно господство и грижа за творението, но от него не можем непосредствено да изведем цялостна теория за устройството или правомощията на съвременната държава.
Гражданската власт трябва да бъде разглеждана в светлината на допълнителното библейско откровение за нейните конкретни задачи, основания и ограничения. По същия начин човешкият труд, стопанската дейност и доброволното сътрудничество не се изчерпват с правомощията на която и да е от тези институции. Отговорността е разпределена, защото човешкият живот е многообразен и никоя земна институция не притежава всеобхватна власт над него.
Въпросът не е просто дали държавата трябва да прави повече или по-малко, а кой има правомерното задължение да извърши необходимото.
Това е принципно различен начин на мислене, защото количеството власт не е единственият критерий за нейното справедливо упражняване. Също толкова важно е предназначението на властта и границите на нейните правомощия.
ПОЛИТИКАТА НЕ МОЖЕ ДА ИЗКУПИ ЧОВЕКА
Всяка политическа идеология предлага определено обяснение на общественото зло и определена надежда за неговото преодоляване. Едни възлагат големи надежди на свободния избор и инициативата на отделния човек. Други — на обществената солидарност и преобразяването на институциите. Трети — на съхраняването на изпитан нравствен и обществен ред. Във всяка от тези области могат да се съдържат действителни блага, но опасността възниква, когато определено политическо средство бъде превърнато в почти спасително решение на човешкото състояние.
Тогава пазарът, държавата, националната общност, традицията или свободната индивидуална воля могат да получат значение, което надхвърля тяхното действително предназначение. От тях започва да се очаква не просто да изпълняват определени обществени функции, а да преодолеят основното зло в човека. Само че политиката не може да извърши онова, което Писанието приписва на Божията изкупителна благодат. Нито една обществена реформа не може да премахне греха от човешкото сърце.
Това обаче не означава, че реформите са безполезни. Справедливите закони могат да възпират злото. Правомерните институции могат да защитават слабите. Добрите обществени практики могат да насърчават отговорността. Християнството не ни принуждава да избираме между надеждата за Божието изкупление и отговорното изпълнение на земните ни задължения. Напротив, то ни учи да различаваме тяхното предназначение.
Политиката може да допринася за справедлив обществен ред. Тя не може да бъде изкупител на човека.
КОГАТО ПРОТИВОПОЛОЖНОСТИТЕ СЕ ПРЕВЪРНАТ В ЗАТВОР
Политическото противопоставяне създава едно особено интелектуално изкушение. Човек постепенно започва да определя убежденията си не според онова, което е истинно, а според онова, което противоположният лагер защитава. Ако политическите му противници подкрепят дадена идея, тя става подозрителна. Ако я отхвърлят, тя изглежда по-привлекателна.
Така противопоставянето се превръща в метод на мислене, но отрицанието на една заблуда не е достатъчно, за да достигнем до истината. Две противоположни твърдения могат да бъдат едновременно погрешни, когато се основават на неправилно поставен въпрос или споделят една и съща скрита предпоставка. Например спорът дали държавата трябва да притежава повече или по-малко власт може да прикрива предварителното съгласие, че именно тя е естественият център на всички обществени решения. Но защо трябва да приемаме тази предпоставка?
Преди да обсъдим колко власт трябва да упражнява държавата, трябва да установим в кои области тя изобщо има правомерна власт. По същия начин спорът дали свободата или равенството е по-важно може да предполага, че двете по необходимост се изключват. Но дали това е така? Не би ли трябвало първо да изясним какво разбираме под свобода, равенство и справедливост?
Понякога най-същественият принос на християнското мислене не е да избере един от предложените отговори, а да покаже, че самият въпрос е поставен неправилно.
Не сме длъжни да избираме между два погрешни отговора само защото политическият разговор не ни предлага трети.
От това не следва, че противоположните позиции непременно са еднакво погрешни. Понякога едната действително е правилна, а другата — не. Ние не търсим различна позиция на всяка цена. Търсим истината.
А ТЕСНИЯТ ПЪТ?
Тук стигаме до заглавието на днешното разсъждение. В Матей 7:13–14 Христос говори за широката порта и пространния път, който води към погибел, и за тясната порта и стеснения път, който води към живот. Би било изкушаващо да използваме този образ като пряка политическа алегория: лявото и дясното са два широки пътя, а християнството е тесният път между тях. Само че подобно тълкуване би било погрешно.
Христос не предлага трета политическа идеология, разположена между две съперничещи обществени системи. В контекста на Проповедта на планината Той говори за влизането в Божието царство и за истинското ученичество. Непосредствено след това предупреждава за лъжепророците и необходимостта да различаваме дървото по плодовете му (Матей 7:15–20). А в заключението на проповедта противопоставя човека, който слуша и изпълнява Неговите думи, на онзи, който ги слуша, но не ги изпълнява (Матей 7:24–27).
Следователно тесният път не е политическа координата. Той е пътят на истинското следване на Христос. И именно затова текстът има значение за цялостния живот на християнина, включително за неговите политически убеждения. Ако следването на Христос е върховното ни призвание, никоя политическа принадлежност не може да изисква от нас безусловната вярност, която принадлежи единствено на Бога. Точно тук е необходимо едно важно разграничение:
Тесният път не е пътят на политическата умереност.
Той не минава непременно по средата между две противоположни позиции. Ако единият твърди, че определена несправедливост трябва да бъде извършена, а другият — че тя трябва да бъде отхвърлена, истината не се намира в частичното извършване на несправедливостта.
В същото време и категоричността на една позиция не доказва нейната правилност. Човек може да бъде крайно убеден в нещо погрешно и предпазлив в защитата на нещо истинно. Следователно нито умереността, нито радикалността са самостоятелни критерии за истина. В определени обстоятелства верността към Божия закон може да изисква категорично противопоставяне на обществено одобрена несправедливост. В други обстоятелства същата вярност може да изисква търпение, благоразумие, постепенност или готовност за допустим компромис по въпроси, които не нарушават нравствения закон.
Компромисът е допустим не защото се намира по средата, а защото не изисква отстъпление от онова, което е нравствено задължително. А категоричността е оправдана не защото е крайна, а защото предметът на спора може да изисква непоколебима вярност.
Християнската позиция не се определя от разстоянието си до политическия център, а от съответствието си с Божията истина.
Затова тесният път не може да бъде използван като благочестиво име за собствените ни политически предпочитания.
НЕ ПОЛИТИЧЕСКО БЕЗРАЗЛИЧИЕ, А НРАВСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ
Някой може да възрази, че ако християнинът не трябва безусловно да се отъждествява с определен политически лагер, това ще го направи политически безразличен. Подобно заключение не следва от казаното досега.
Отказът да превърнем определена идеология във върховен авторитет не означава отказ от обществени убеждения. Християнинът може да защитава конкретни политически решения и да се противопоставя на други. Може да установи, че определена политическа традиция разпознава по-правилно някои обществени проблеми или предлага по-справедливи средства за тяхното разрешаване, но неговата преценка трябва да произтича от отговорно изследване, а не от предварителна вярност към определен лагер.
Християнинът не е длъжен да бъде неутрален спрямо справедливостта, за да бъде справедлив към хората с различни политически убеждения. Нито е длъжен да изостави принципите си, за да разговаря с онези, които не ги споделят. Вместо това трябва да умее да различава действителната истина от принадлежността на човека, който я изговаря. И действителната заблуда — дори когато тя е защитавана от неговите съмишленици.
КЪДЕ ВСЪЩНОСТ ВОДИ ПЪТЯТ?
Връщаме се при пътника на кръстовището.
Той поиска да разбере дали трябва да тръгне наляво или надясно. Но първият въпрос, който трябваше да му бъде зададен, беше накъде всъщност иска да стигне. В политиката често избираме посока, преди да сме изяснили целта. Приемаме принадлежност, преди да сме изследвали предпоставките. Защитаваме решения, преди да сме определили критерия, според който те трябва да бъдат оценявани. После започваме да наричаме своята посока правилна, защото вече сме тръгнали по нея. Но библейското разбиране за човека ни задължава да мислим по-дълбоко.
Сътворението ни показва кои сме и какво ни е поверено. Грехопадението ни обяснява защо злоупотребяваме със свободата, властта и отношенията си. А Божието нравствено откровение ни позволява да преценяваме както личното поведение, така и обществения ред. Това разбиране не може да бъде побрано без остатък в една-единствена политическа координатна система. И не трябва да бъде. Защото човешкото достойнство е по-основополагащо от държавното признание. Човешкият грях е по-дълбок от недостатъците на обществената организация. А човешката отговорност е по-широка от политическото управление.
Християнинът не е призован първо да бъде десен или ляв, а да бъде верен на Христос — включително когато тази вярност поставя под съмнение политическите му убеждения.
Затова въпросът не е просто кой път ще изберем на политическото кръстовище. По-същественото е дали сме позволили на политическата карта да определя посоката на нашата съвест. Защото човек може да върви уверено наляво или надясно и въпреки това никога да не си е задал най-важния въпрос:
По какъв критерий знам, че посоката, която съм избрал, е правилна?


