Библията не е партийна програма

Представете си съдебен процес, в който присъдата е написана предварително, а доказателствата се подбират впоследствие, за да я потвърдят.

Представените факти могат да бъдат действителни, свидетелските показания — точни, а аргументите — на пръв поглед убедителни. Но нещо съществено вече е нарушено. Вместо доказателствата да определят заключението, предварително приетото заключение определя кои доказателства ще бъдат разгледани и как ще бъдат разбрани.

Подобно нещо може да се случи и когато християнинът отвори Библията. Той може да цитира действителни библейски текстове, да говори за Божията воля и да защитава нравствени принципи, но всъщност да търси потвърждение на политически убеждения, които никога не е подлагал на сериозна проверка. Тогава Писанието не определя неговите заключения. То е призовано да ги оправдае. И проблемът вече не е само политически. Той е богословски.

Едно е да позволиш на Библията да съди политическите ти убеждения. Съвсем друго е да я призовеш като свидетел в тяхна защита.

КОГАТО ТЪЛКОВАТЕЛЯТ СТАНЕ СЪДИЯ

Християните често заявяват, че Библията е върховният авторитет за тяхната вяра и живот. Но действителното признаване на един авторитет се проявява не толкова когато той потвърждава убежденията ни, колкото когато ги поставя под съмнение.

Ако Божието слово има право да поправя мисленето ни, тогава никоя област от него не може да бъде предварително освободена от тази проверка. Включително политическата. Това има пряко отношение към начина, по който тълкуваме Писанието.

В Марк 7:6–13 Христос изобличава религиозните водачи, които чрез човешките си предания обезсилват Божията заповед. Конкретният спор е за отношението към родителите и за религиозна практика, чрез която хората заобикалят задълженията си към тях, но в Христовото изобличение откриваме и по-общ принцип: човешката традиция не придобива божествен авторитет само защото е защитавана с религиозни аргументи. Нещо повече — тя може да се превърне в средство за заобикаляне на онова, което Бог действително е заповядал.

Политическите идеологии също могат да заемат подобно място в човешкото мислене. Не непременно защото човек съзнателно решава да постави политиката над Писанието, а защото постепенно започва да възприема категориите на своята идеология като очевидни и неоспорими. Тогава вече не пита какво означава библейският текст в неговия контекст и в светлината на цялото Писание. Пита как той може да бъде съгласуван с възгледите, които предварително приема за правилни. Именно тук се извършва подмяната.

Проблемът не е, че човек има политически убеждения, когато чете Библията. Проблемът е, когато тези убеждения получат правото да определят какво Библията може да означава.

ИДЕОЛОГИЯТА ЗАПОЧВА ПРЕДИ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРЕДЛОЖЕНИЯ

Когато говорим за политически идеологии, обикновено мислим за партии, избори, икономически програми или законодателни мерки, но една идеология е нещо повече от съвкупност от практически предложения. Тя съдържа определено разбиране за действителността, от което тези предложения произтичат. В основата ѝ стоят три групи въпроси.

Първата е антропологична: какъв е човекът? Самодостатъчен индивид ли е, или същество, чийто живот включва отношения и задължения, които не произтичат единствено от собствената му воля? Какво е отношението между свободата, нравствената отговорност и човешката природа?

Втората е нравствена: какво е справедливостта? Откъде произтичат човешките права? Има ли задължения, които остават действителни независимо от общественото съгласие? Съществува ли нравствен закон, който ограничава дори законно установената власт?

Третата е епистемологична: как познаваме истината за човека и обществото? По какъв критерий преценяваме дали определено политическо заключение е правилно? Може ли човешкият разум сам да бъде върховен съдия на действителността?

Тези въпроси предхождат конкретните политически решения, макар често да остават неизказани. Например една идеология може да разглежда обществените проблеми предимно като последица от несправедливи институции, друга — като резултат от неправилно разпределение на властта, а трета — като проявление на нравствените недостатъци на отделния човек.

Всяка от тях ще бъде склонна да предлага различни решения, защото приема различно обяснение за проблема. Следователно политическите предложения не възникват във философска празнота.

Разбира се, това не означава, че всяка идеология е изцяло погрешна. Една политическа традиция може да разпознава действителни проблеми и да предлага разумни решения, но правилността на отделни нейни заключения не доказва истинността на цялата ѝ философия.

Една идеология може да достигне до правилно заключение от погрешни предпоставки. Може и да разпознае действително обществено зло, но да предложи несправедливи средства за неговото премахване.

Ето защо християнинът трябва да изследва не само какво предлага една политическа система, но и какво предполага тя за човека, истината и нравствения ред.

ПИСАНИЕТО ТЪЛКУВА ПИСАНИЕТО

Тук стигаме до един основен принцип на реформираното богословие: Писанието е най-сигурният тълкувател на себе си. Това не означава, че можем да откъснем отделен стих от неговия контекст и да потърсим друг стих, чиито думи изглеждат подходящи за предварително избраното ни заключение. Подобен подход би превърнал библейското тълкуване в събиране на доказателства за собствената ни теза.

Принципът означава нещо по-различно. Смисълът на отделния текст трябва да бъде установяван в неговия непосредствен контекст, като се отчитат литературният му жанр, мястото му в историята на изкуплението и свидетелството на цялото Писание. Бог не си противоречи. Затова по-ясните библейски текстове ни помагат да разбираме онези, чийто смисъл е по-труден за установяване. Тоест, съпоставянето на два текста е основателно само когато сме разбрали правилно и двата.

В Деяния 17:10–12 четем за беряните, които приемат проповядваното слово с готовност, но ежедневно изследват Писанията, за да проверят дали чутото е вярно. Забележете колко важно е това. Те не отхвърлят поучението, защото идва отвън. Но и не го приемат единствено поради авторитета на човека, който им го представя. Изпитват го чрез Писанията. Разбира се, Лука описва тук проверката на апостолската проповед за Христос, а не обсъждане на политически програми. Но самият пример показва какъв авторитет имат Писанията при преценката на едно религиозно твърдение.

Ако дори такава проповед подлежи на внимателна проверка чрез Божието слово, колко повече трябва да проверяваме собствените си политически заключения, които нерядко включват несигурни фактически преценки, предположения и човешки предпочитания. Не е достатъчно да намерим стих, чиито думи звучат благоприятно за нашата теза. Трябва да установим дали самият текст действително учи това, което твърдим, и дали нашето приложение съответства на цялостното библейско свидетелство.

Библейският цитат не превръща автоматично човешкото заключение в библейско учение.

ОТ БОЖИЯТА ЗАПОВЕД ДО ЧОВЕШКОТО РЕШЕНИЕ

Необходимо да различаваме три равнища: Божието откровение, нашето тълкуване и конкретното приложение. Първото е онова, което Писанието действително учи и заповядва. Второто е нашето разбиране и богословско формулиране на това учение. Третото е приложението на установените принципи към конкретни обществени обстоятелства. Тези равнища са свързани, но не са тъждествени. Божието слово е непогрешимо. Нашето тълкуване на Божието слово не е. Още по-малко непогрешими са конкретните политически решения, които извеждаме от своето тълкуване, особено когато те зависят от преценката на сложни исторически, икономически или обществени обстоятелства.

Например Писанието ясно осъжда несправедливия съд, подкупите и лъжесвидетелството. Второзаконие 16:19 забранява извращаването на правосъдието и приемането на подкупи. Исая 10:1–2 произнася осъждение над онези, които постановяват несправедливи закони и лишават слабите от правата им. Това не са само наставления за личното благочестие. Те имат непосредствени обществени измерения. Но от тези ясни нравствени изисквания не следва автоматично, че всяка предложена от нас съдебна или административна реформа е правилна.

За да достигнем до конкретно решение, трябва да установим фактите, да преценим последствията и да изследваме дали предложените средства са съобразени с нравствените изисквания и действителните правомощия на съответната институция. Един християнин може правилно да настоява за справедливост, но да предлага несправедливи средства за нейното постигане. Друг може да разпознава действително обществено зло, но да греши относно неговите причини. Трети може да приема правилен библейски принцип, но да го прилага в област, за която той не предоставя съответното право на принуда.

Затова различията между християни по конкретни политически въпроси не винаги свидетелстват за различия във верността им към Писанието. Понякога свидетелстват за различия в човешката преценка. Това не означава, че всички политически позиции са еднакво допустими. Означава, че трябва внимателно да установяваме къде Писанието действително говори с категоричен нравствен авторитет и къде започва нашето отговорно, но погрешимо разсъждение.

Библейският принцип може да бъде непогрешим, без нашето политическо приложение на този принцип да бъде непогрешимо.

КОГАТО ПОЛИТИЧЕСКАТА ПРИНАДЛЕЖНОСТ СТАНЕ ИДЕНТИЧНОСТ

Политическата идеология има още една особеност. С течение на времето тя може да престане да бъде просто система от убеждения и да се превърне в част от личната идентичност. Човек започва да възприема критиката към политическата си позиция като критика към самия себе си. Тогава промяната на едно убеждение вече не изглежда като интелектуално поправяне на грешка, а като предателство към собствената общност.

И тук възниква сериозна опасност за християнина. Ако политическата му принадлежност започне да определя какво е готов да приеме за истина, тя постепенно придобива власт и над начина, по който чете Писанието. Той започва да разпознава несправедливостта по-лесно у политическите си противници, отколкото у съмишлениците си. Склонен е да изисква строги доказателства за обвиненията срещу своите, но да приема далеч по-лесно обвиненията срещу другите. Това е не само нравствен, но и познавателен проблем. Предварителната принадлежност започва да управлява отношението към фактите.

В Римляни 12:2 апостол Павел наставлява християните да не се съобразяват с този век, а да се преобразяват чрез обновяването на ума си. В контекста на посланието това наставление следва пространното изложение на Божията милост и въвежда практическото посвещение на вярващите — живот на смирение, служение и любов.

Павел не обсъжда партийна принадлежност, Но неговото наставление обхваща цялостното преобразяване на християнското мислене. Няма основание да изключим политическите убеждения от този процес. Ако умът трябва да се обновява според Божията истина, тогава и политическите заключения на християнина трябва да остават открити за поправяне.

Верността към истината трябва да бъде по-силна от верността към онези, които понякога я изговарят.

БИБЛИЯТА НЕ Е НЕУТРАЛНА, НО НЕ Е И ПАРТИЙНА ПРОГРАМА

От всичко казано дотук следва едно важно разграничение. Библията не е неутрална по отношение на истината, доброто и справедливостта. Тя не представя човешките нравствени избори като еднакво правилни, нито оставя обществения живот извън Божия авторитет.

Но върховният авторитет на Писанието не означава върховен авторитет на която и да е човешка политическа система, която претендира да го представлява.

Божието откровение ни дава основания да преценяваме политическите идеологии, а не задължение предварително да припознаем някоя от тях като негов окончателен обществен израз. Затова една политическа система не става християнска само защото защитава определени ценности, използва библейски понятия или привлича подкрепата на вярващи хора. Тя трябва да бъде преценявана според действителните си предпоставки, цели и средства.

Това изискване ще бъде особено важно, когато разглеждаме свободата, равенството, справедливостта и икономическите отношения, защото еднаквите думи могат да прикриват коренно различни разбирания за човека. А правилната нравствена цел не оправдава всяко средство, чрез което някой обещава да я постигне. Християнинът не е призован да бъде без политически убеждения. Призован е да не превръща никое от тях в непогрешим авторитет.

ПРИСЪДАТА НЕ Е НАПИСАНА ПРЕДВАРИТЕЛНО

Връщаме се към съдебния процес от началото. Присъдата беше написана, преди да бъдат разгледани доказателствата. Именно затова отношението към тях беше опорочено.

Нещо подобно се случва, когато човек първо избере своята политическа идеология, а едва след това започне да търси нейното библейско оправдание. Но християнинът е призован към различно отношение. Той не започва без предпоставки. Нито може да бъде неутрален спрямо Божията истина. Напротив, неговата изходна предпоставка е, че Божието слово притежава върховен авторитет над всички човешки убеждения. Затова християнинът не е призован да няма политически убеждения, а да не превръща никое от тях в окончателно мерило за истината.

Всеки християнин може да участва в политическия живот, да предлага обществени решения и да защитава определени принципи, но трябва да запази готовността да поправя собствените си заключения, когато установи, че те не съответстват на Писанието. Това може би е едно от най-трудните изпитания на християнското мислене, защото е сравнително лесно да защитаваме Библията, когато тя изглежда съгласна с нас. Много по-трудно е да признаем нейния авторитет, когато тя разкрива грешките ни.

Библията не е партийна програма. Тя е мерило, пред което всяка партийна програма — включително предпочитаната от нас — трябва да отговаря.

И може би най-трудният въпрос, който трябва да си зададем, е този:

Когато отворя Писанието, готов ли съм то да промени политическите ми убеждения, или го отварям само за да потвърди вече взетото от мен решение?

Категории: Етика, Закон, Общество, Държава