Кой има право да решава?
Не е трудно да си представим човек, на когото е поверено да пази реда в един град. Той трябва да защитава жителите от насилие, да следи за спазването на законите и да се грижи за обществената сигурност. Работата му е необходима, защото без нея животът в града би бил несигурен, а слабите, бедните и немощните биха оставали без защита.
Дотук добре, Само че идва ден, в който този властник решава, че щом отговаря за обществения ред, трябва да определя и как родителите да възпитават децата си, какво да проповядват църквите и какви убеждения трябва да имат гражданите. Ако пък някой възрази, властникът отговаря:
„Всичко което се случва в нашия град е моя отговорност.“
На пръв поглед аргументът изглежда последователен, но в него се крие съществена подмяна относно властта. Отговорността да пазиш обществения ред не означава, че притежаваш върховна власт над всяка област от човешкия живот.
Да имаш власт в обществото не означава да имаш власт над всичко в обществото.
Тъкмо тук възниква един от най-важните въпроси на християнското политическо мислене, а именно: Кой има право да решава? Не, не е този, който има пари. Това е стар анекдот на комунистически лидер, който няма отношение към това разсъждение.
ЕДИН ГОСПОДАР, РАЗЛИЧНИ ОТГОВОРНОСТИ
В предишните разсъждения разгледах произхода на гражданската власт, изкушението на владетелите да забравят собствените си граници и задължението на християните да се покоряват на Бога, но има още един въпрос, без който картината остава непълна. А именно: На кого Бог е поверил различните отговорности в човешкия живот?
Писанието говори за родители и деца, за съпрузи, за църковни служители и вярващи, за граждански управници и управлявани. Тези отношения не са еднакви. В тях съществуват различни задължения, правомощия и форми на отговорност.
Така например, родителят не получава своето призвание чрез назначение от държавата. Презвитерът не получава духовната си власт от гражданското правителство. А гражданският управник не черпи правомощията си от семейните или църковните отношения. Какво е общото между тях ли? Ами това, че всички стоят под върховната власт на Бога.
Това не означава, че Библията ни предоставя готова конституция на съвременната държава или изчерпателно разпределение на всички обществени функции. Означава, че човешката власт никога не е самопородена, безусловна и неограничена.
Бог е върховният Господар на човешкия живот, но не е поверил цялата човешка отговорност на една-единствена институция.
Затова трябва да различаваме две неща: отговорността, която Бог възлага, и конкретните законни правомощия, чрез които хората и институциите изпълняват своите задължения. Първото ни показва пред Кого отговаряме. Второто изисква да установим какво действително имаме право да вършим. Защото задължението да се грижим за нечие добро не ни дава автоматично право да вземаме всяко решение вместо него.
РОДИТЕЛИТЕ НЕ СА ДЪРЖАВНИ СЛУЖИТЕЛИ
Един от най-ясните библейски примери откриваме в отношенията между родители и деца. Във Второзаконие 6:6–7 Бог възлага на Своя народ задължението да предава Неговите слова на следващото поколение. Родителите трябва да ги преподават на децата си в ежедневието — у дома, по пътя, при лягане и при ставане. После в Ефесяни 6:4 апостол Павел наставлява бащите да възпитават децата си в учение и наставление Господне.
Тези заповеди установяват отговорност, която не възниква по силата на административно разрешение. Родителите са длъжни да се грижат за възпитанието на децата си, защото Бог им е поверил тази задача.
Образованието не е просто предаване на информация и придобиване на практически умения. То неизбежно формира определено разбиране за човека, истината, доброто и предназначението на живота. В този смисъл всяко образование има религиозни основания, дори когато се представя като светско и неутрално. Затова въпросът кой образова детето никога не е само организационен. Той неизбежно е и въпрос за върховния авторитет, според който детето се възпитава.
Какво точно следва от това? Не следва, че родителите трябва лично да преподават всеки академичен предмет или че всяка предпочитана от тях образователна форма представлява непосредствена Божия заповед. Родителите могат да търсят помощта на учители, училища и други образователни общности.
В същото време отговорността на родителите не прави всички обществени изисквания неправомерни, но и обществените изисквания не превръщат държавата в първоначален носител на родителското призвание. Писанието възлага на родителите отговорността за образованието на техните деца. Съвременните законодателства предоставят на държавата определени правомощия в тази област, но самото им съществуване не доказва, че те са нравствено оправдани или съответстват на установените от Бога граници на гражданската власт.
Държавата не придобива върховно право да определя обучението и възпитанието на децата само защото е установила закони, които ѝ предоставят подобни правомощия.
Родителската отговорност произтича от Божията заповед и не може да бъде отменена или присвоена чрез държавно законодателство.
Точно тук възниква въпрос, който не може да бъде разрешен с лозунги. Кога държавата законно защитава интересите на обществото и кога неправомерно изземва решения, за които родителите носят отговорност? Отговорът зависи от действителното съдържание на съответното изискване, неговата цел, необходимостта и съразмерността му, както и от правата и задълженията на всички засегнати.
Не всяка държавна намеса е посегателство. Но не всяка намеса става правомерна само защото е представена като грижа за реда и обществото. Тук е нужно да разбираме и обратното. Децата не са собственост на родителите си. Родителската власт не е разрешение за насилие, пренебрегване или лишаване от необходимите грижи. Тъкмо защото родителите отговарят пред Бога, те не могат да използват своето призвание като оправдание за злоупотреба.
ЦЪРКВАТА НЕ Е ДЪРЖАВНО ВЕДОМСТВО
В Матей 28:18–20 възкръсналият Христос възлага на Своите ученици да правят ученици от всички народи, да кръщават и да учат хората да пазят всичко, което Той е заповядал. Това е Великото поръчение. Преди това, в Матей 18:15–20 намираме наставления за отношението ни към греха и правилата в църковната общност. Наред с това, в 1 Петрово 5:2–3 презвитерите са призовани да пасат Божието стадо не като господаруват над поверените им, а като бъдат пример. Това е духовно служение, установено от Христос.
С други думи Църквата не получава от държавата правото да проповядва Божието слово, да извършва тайнствата или да наставлява вярващите. Нейната духовна мисия произтича от нейния Господ. Това означава, че гражданската власт не може да претендира за върховно право да определя християнското учение или да заема мястото на Христос като Глава на Църквата.
Кое е важно в случая? Духовната власт също има граници.
Презвитерът не е собственик на съвестта на вярващия. Църковното управление трябва да бъде подчинено на Божието слово, а неговите служители подлежат на поправление и отговорност. Освен това църковната дисциплина не е наказателно правосъдие. Църквата не притежава гражданската власт да лишава от свобода, да налага пенитенциарни наказания или да принуждава хората чрез средствата на държавата.
Правото да наставляваш съвестта чрез Божието слово не е право да господстваш над нея чрез човешка воля.
Същевременно Църквата съществува в обществото. Нейните сгради, договори, имущество и действия имат и граждански измерения. Затова духовната ѝ независимост не означава освобождаване от всички приложими закони, нито може да служи като прикритие за престъпления, насилие или злоупотреби. Истинската църковна свобода не изисква безотговорност пред закона. Тя изисква гражданската власт да не превръща своите законни правомощия в господство над повереното от Христос служение.
ДЪРЖАВАТА ИМА ДЕЙСТВИТЕЛНА, НО ОГРАНИЧЕНА ВЛАСТ
В Римляни 13:3–4 апостол Павел определя гражданския управник като Божий служител за добро, призван да възпира злото и да наказва злосторника. Това е действителна власт, а не просто морален съвет. Гражданското управление разполага с правомощия да създава и прилага закони, да осигурява обществения ред и да упражнява законна принуда.
Тези правомощия не принадлежат на всеки отделен гражданин. Нито родителската, нито църковната власт могат самоволно да ги присвояват, но гражданската власт също има граници. Нейното предназначение не я превръща във всеобщ родител, духовен пастир или окончателен съдия на всяко човешко убеждение.
Да отговаряш за обществения ред не означава да притежаваш всички отговорности, които се изпълняват в обществото.
Това разграничение не изисква държавата, семейството и Църквата да съществуват в пълна изолация. Напротив, техните задължения често се срещат. Държавата може да защитава семейството, без да се счита за създател или господар на семейството. Може да защитава свободата на богослужението и едновременно с това да прилага обосновани правила за обществена безопасност, без да определя съдържанието на проповедта. Родителите могат да използват образователни институции, без с това да престават да носят отговорност за децата си. Църквата може да наставлява вярващите относно Божията правда, без да се превръща в гражданско правителство.
Сътрудничеството не изисква поглъщане на едната отговорност от другата. То изисква взаимно признаване на действителните правомощия и граници.
ЦАРЯТ, КОЙТО ПОЖЕЛА ДА БЪДЕ СВЕЩЕНИК
Във Втора книга на летописите, глава 26, четем за юдейския цар Озия. Той бил могъщ владетел, чието управление било съпроводено със значителни успехи, Но когато укрепнал в своята власт, сърцето му се надигнало за негова погибел.
Царят влязъл в Господния храм, за да кади върху кадилния олтар, разказва историята. Свещениците се противопоставили на това царско своеволие. Те не отрекли царското му достойнство. Не твърдели, че Озия няма право да управлява народа, но му заявили, че принасянето на кадение не принадлежи на неговото служение. Според установения от Бога ред това било задължение на свещениците, потомци на Аарон. Да, Озия имал действителна царска власт, но тази власт не му давала правото да изпълнява всяко друго служение.
Неговата грешка не била, че притежавал власт, а че поискал да упражни власт, която не му принадлежала.
Тук трябва да бъдем внимателни. Старозаветният Израил имал особено заветно устройство, а храмовото свещенство — уникално място в историята на изкуплението. Не можем механично да превърнем отношенията между юдейския цар и аароновите свещеници в готов модел за държавата, семейството и църквата, но разказът ясно показва, че дори законно установената власт може да престъпи границите на повереното ѝ служение.
Този принцип намира по-широко потвърждение в библейското учение за различните човешки призвания и за отговорността на всеки пред Бога. Точно поради това примерът с Озия е толкова поучителен. Понякога човекът, който притежава действително право да решава, започва да вярва, че има право да решава всичко.
ДОБРОТО НАМЕРЕНИЕ НЕ СЪЗДАВА НОВИ ПРАВОМОЩИЯ
Едно от най-съблазнителните изкушения пред всяка власт е да превърне добрата си цел в оправдание за всяко средство, което използва за целта. Държавата желае повече вътрешна и външна сигурност. Родителите желаят да защитят децата си. Църковните водачи желаят да предпазят вярващите от заблуда и пр. Тези стремежи могат да бъдат напълно основателни, но добрата цел не прави всяко действие правомерно.
Родителят не може да оправдава жестокостта с желанието си да възпитава. Пастирът не може да оправдава духовната злоупотреба с грижата си за църковното единство. Държавата не може да оправдава всяко разширяване на правомощията си единствено с твърдението, че действа за общественото благо.
Отговорността да постигнеш определено добро не ти дава неограничено право да определяш средствата за неговото постигане.
Тук стигаме до едно особено важно разграничение. Не всяко нравствено задължение създава съответно право на принуда. Християнинът е длъжен да обича ближния си, но от това не следва, че държавата има право да принуждава всеки човек да проявява любов по всички начини, които Божият закон изисква. Родителят е длъжен да възпитава детето си, но от това не следва, че може да упражнява всяка форма на контрол над него. Църквата е длъжна да наставлява вярващите в истината, но от това не следва, че може да налага своето учение чрез гражданска принуда.
Ето защо не е достатъчно да установим, че определена цел е добра. Трябва да попитаме и дали съответната институция притежава правото да използва избраните средства. Това е въпрос едновременно на нравственост и на правомощия.
СВОБОДАТА ДА ИЗПЪЛНЯВАШ СВОЯТА ОТГОВОРНОСТ
Изключителна заблуда е да говорим за свободата като за отсъствие на ограничения. В библейска перспектива ограниченията имат положително съдържание. Свободата включва възможността да изпълняваме действителните си задължения, без друга човешка власт неправомерно да ги присвоява или възпрепятства.
Родителите се нуждаят от свобода, за да изпълняват своята отговорност към децата. Църквата — за да изпълнява поръчението на Христос. А гражданските управници — от необходимите законни правомощия, за да защитават обществения ред и правосъдието.
Но никоя от тези свободи не означава независимост от Божия нравствен закон или право на произвол. Точно тук се крие една важна истина.
Човешката власт е ограничена не защото властта е зло, а защото никой човек и никоя човешка институция не притежават върховната власт на Бога.
Това ограничение не обезсмисля човешкото управление. То го поставя на правилното му място. Когато властите признават своите граници, се създават условия за доверие, сътрудничество и справедливост. Когато ги пренебрегват, дори добрите намерения могат да се превърнат в основание за господство.
КОЙ ИМА ПРАВО ДА РЕШАВА
Връщам се към човека от началото на днешното разсъждение. Този човек отговаряше за обществения ред в града. Това беше неговото действително задължение, но постепенно започна да вярва, че тази отговорност му дава право да взема всички останали решения. Неговата грешка е проста. Човечецът бърка значението на собственото си служение с „неограничеността“ на своите правомощия. А това е изкушение, което не е чуждо на никоя човешка институция.
Държавата може да пожелае да определя онова, което Бог е поверил на семейството или Църквата. Родителите могат да превърнат отговорността за децата си в претенция за безусловна власт над тях. Църковните водачи могат да започнат да представят собствените си решения като равнозначни на Божията воля.
Затова всеки от нас трябва да помни, че получената отговорност не отменя границите на поверената власт. Когато възникне спор за определено решение, не е достатъчно да попитаме дали то изглежда разумно или полезно. Трябва да попитаме и кой има право да го вземе.
От какво произтича това право? Какви са неговите граници? И пред кого отговаря човекът, който го упражнява?
Тези въпроси не са израз на недоверие към всяка власт. Те са част от отговорното ѝ признаване. Защото законната власт заслужава уважение не поради това, че може всичко, а защото е призвана вярно да изпълнява своето предназначение.
Да имаш власт в обществото не означава да имаш власт над всичко в обществото.
И когато разберем тази истина, ще можем по-добре да различаваме не само границите на чуждите правомощия, но и границите на собствените си претенции. Защото единствен Бог притежава върховна власт, която не Му е поверена от друг. А всички ние — родители, пастири, управници и граждани — сме хора, на които е поверена отговорност, но никога не ни е дадено правото да заемем Неговото място.
