Трябва ли винаги да се покоряваме?
Представете си двама християни, изправени пред една и съща държавна заповед.
Първият казва: „Властта е от Бога. Следователно трябва да изпълня всичко, което ми нареди. Ако постъпва несправедливо, Бог ще я съди.“
Вторият отговаря: „Аз се покорявам единствено на Бога. Ако смятам даден закон за несправедлив, никой няма право да ме принуди да го спазвам.“
И двамата се позовават на своята християнска вяра. И двамата са убедени, че защитават свободата на съвестта. Но възможно ли е и двамата да грешат?
Първият рискува да превърне гражданското покорство в безусловно подчинение на човешката воля. Вторият — да превърне свободата на съвестта в оправдание за собственото си своеволие.
Същественият въпрос е, че Божието слово не ни разрешава нито едното, нито другото.
Християнската вярност не се измерва нито с безусловното подчинение на човека, нито с постоянната съпротива срещу него. Тя се измерва с покорството към Бога.
Как изглежда това покорство, когато пред нас стоят изискванията на гражданската власт?
ДВЕ ЗАПОВЕДИ, КОИТО НЕ СИ ПРОТИВОРЕЧАТ
В Посланието към римляните апостол Павел наставлява вярващите да се покоряват на властите, защото няма власт, която да не е от Бога (Римляни 13:1). Това е доста ясно библейско задължение и просто означава, че гражданската власт не е институция, която християнинът може да зачита или пренебрегва според политическите си симпатии. Покорството към законната власт принадлежи към неговите задължения пред Бога.
Но в книгата Деяния апостолите заявяват:
„Подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците.“ (Деяния 5:29).
ЗА някои хора може да е странно, но това е също толкова ясно наставление. Означава ли тогава, че Павел и Петър излагат две противоречащи си учения?
Не, разбира се.
Противоречието възниква само ако приемем, че гражданската власт притежава неограничени правомощия и че задължението за покорство е безусловно. В Римляни 13 Павел говори за власт, установена от Бога с определено предназначение. Тя трябва да служи за добро, да възпира злото и да изпълнява поверените ѝ правомощия. В Деяния 5-та глава апостолите са изправени пред човешка забрана, която противоречи на задължение, възложено им от самия Христос. Следователно въпросът не е дали християнинът трябва да уважава гражданската власт. Въпросът е дали гражданската власт има право да изисква от християнина непокорство към Бога.
Властта, установена от Бога, не може да претендира за правото да отменя Божията власт.
Римляни 13 и Деяния 5 очертават две страни на една истина: гражданското покорство е действителен дълг, но не е върховният дълг на човека.
ЗАЩО АПОСТОЛИТЕ ОТКАЗАХА ДА СЕ ПОДЧИНЯТ
Нека разгледаме случая в неговия непосредствен контекст. В Деяния, глави 4 и 5 апостолите са изправени пред религиозните власти в Йерусалим. Забранено им е да говорят и поучават в името на Исус Христос, но именно Христос им е възложил да бъдат Негови свидетели.
Ситуацията не е свързана със спор за предпочитан начин на управление. Няма несъгласие относно данъци, обществени разходи или политически приоритети. Има пряко противоречие между Божията заповед и човешка забрана. Апостолите не могат едновременно да изпълнят и двете. Затова отказват да се подчинят на забраната.
Важно е да обърнем внимание и на това как отказват. Те не обявяват, че вече не признават никаква власт. Не използват забраната като оправдание за насилие. Не превръщат собственото си възмущение в окончателен критерий за справедливост. Не. Те просто продължават да свидетелстват за Христос и понасят последствията от отказа си. В Деяния 5:40–42 четем, че са бити и отново им е заповядано да не говорят в Исусовото име. Въпреки това те продължават да проповядват. Тяхното неподчинение е конкретно и има ясно основание.
Те отказват да извършат греха, който човешката забрана би наложила. Не отхвърлят самия принцип на законната власт.
Точно тук откриваме първата граница на гражданското подчинение.
КОГАТО ПОДЧИНЕНИЕТО СТАВА ГРЯХ
Библейската история познава и други случаи, при които непокорството към човешка заповед е израз на вярност към Бога. В Изход 1-ва глава египетският фараон заповядва на еврейските акушерки да убиват новородените момчета. Те обаче се боят от Бога и не изпълняват заповедта. Техният отказ не произтича от обикновено политическо несъгласие с управлението на Египет. Причината е, че заповедта изисква извършването на зло.
После, в Даниил 3-та глава трима младежи са изправени пред друга заповед — да се поклонят на златния образ, издигнат от Навуходоносор. Те отказват. Отказват не защото не признават царя за владетел, а защото поклонението принадлежи на Бога и младежите не желаят да подвият коляно пред идоли.
После, в Даниил 6-та глава, царски указ забранява за определен период отправянето на молби към когото и да било освен към царя. Даниил продължава да се моли на Бога, като не се съобразява с царския закон.
И в трите случая има нещо общо. Човешката власт изисква действие или бездействие, което противоречи на Божията воля.
Ако акушерките изпълнят заповедта, ще участват в убийство. Ако тримата младежи се поклонят на ваяния идол, ще извършат идолопоклонство. Ако Даниил подчини молитвения си живот на царския указ, ще позволи на човешката власт да определя онова, което принадлежи на Бога.
Има случаи, в които отказът да се подчиниш на човека не е бунт против Бога, а необходима проява на покорство към Бога.
Тези примери съдържат нещо изключително важно: противоречието с Божията заповед е видимо и съвсем ясно. В същото време има и нещо друго. Не можем да използваме авторитета на Словото, за да оправдаваме всяко свое недоволство от държавата.
КОГАТО НЕПОДЧИНЕНИЕТО СТАВА ГРЯХ
Съвсем логично трябва да разгледаме и обратната опасност.
Възможно ли е християнинът да нарушава Божията воля именно като отказва да изпълнява законни граждански задължения? Бързият и ясен отговор е: Да.
Апостол Павел не поставя покорството на властите в зависимост от това дали вярващият харесва управляващите. Апостол Петър също наставлява християните да се покоряват заради Господа на установените човешки институции (1 Петрово 2:13–17).
Представете си човек, а може дори да не е нужно да си го представяте, който отказва да изпълнява определено гражданско задължение единствено защото не одобрява правителството, да речем. Или човек, който смята, че неговото убеждение в неправилността на дадена обществена политика го освобождава от всички правила, свързани с нея. Такива хора бързо и уверено наричат поведението си защита на свободата, но свободата на съвестта не означава, че всяка лична преценка придобива силата на Божия заповед.
Възможно е един закон да бъде неудобен, неразумен или дори несправедлив в определено отношение, без изпълнението на конкретното задължение непременно да представлява грях. Възможно е християнинът да има сериозни основания да настоява за неговата промяна, без това само по себе си да оправдава нарушаването му. Защото трябва да различаваме три неща: несъгласие със закона, несправедливост в закона и пряко противоречие между изпълнението на закона и Божията заповед. Тези хипотези не са равнозначни.
Опасността иде оттам, че ако не направим това разграничение, всяко политическо несъгласие може да се превърне в претенция за свещен дълг на неподчинение. Тогава, вместо Божият закон да наставлява съвестта ни, собствената ни съвест започва да се представя като закон за всички.
Не всяко неподчинение е смелост. Понякога то е просто нежелание да приемем законните ограничения на собствената си воля.
КОГАТО СВОБОДАТА СЕ ОТНЕМА ПОСТЕПЕННО
Съществува и друг, по-трудно забележим проблем. Не всяко посегателство срещу свободата започва със заповед: „Забранявам ти да изпълняваш Божията воля.“ Понякога ограниченията се натрупват постепенно. Една нова процедура. После допълнително разрешение или постановление. След това условие, без което човек вече не може да упражнява определено право. Накрая — изискване, което на пръв поглед изглежда техническо, но фактически прави изпълнението на важен нравствен или религиозен дълг невъзможно.
Всяка отделна стъпка може да бъде представена като незначителна. Но съвкупният резултат понякога е съществен. Това поставя труден въпрос пред християнската съвест.
Трябва ли да изчакаме, докато една държавна мярка открито ни забрани да изпълняваме Божията воля, за да започнем да се интересуваме от нейните последствия?
Определено, Не. Християнинът е призван да бъде бдителен и отговорен. Това включва способността да изследва не само непосредствената формулировка на едно изискване, но и начина, по който то действително се прилага. Същевременно тук са необходими мъдрост и разум. Не всяка административна процедура е средство за потисничество. Не всяко ограничение е част от скрит замисъл за контрол. А опасението, че дадена мярка би могла някога да доведе до злоупотреба, не доказва, че тя вече е неправедна. Трябва да разграничаваме установените последствия от предполагаемите намерения, но и не бива да допускаме обратната грешка — да приемаме всяко ограничение за безобидно само защото е въведено постепенно или е облечено в езика на административната необходимост.
Тук възникват важни въпроси за свободата на богослужението, родителската отговорност, възпитанието на децата, свободата на словото и възможността християните да изпълняват своите задължения. Решаващият въпрос е дали държавата регулира законно определени обществени отношения, или неправомерно възпрепятства изпълнението на задължение, което не е в нейната власт да отменя.
Свободата може да бъде ограничавана не само чрез пряка забрана, но и чрез условия, които постепенно правят упражняването ѝ практически невъзможно.
Затова християнската бдителност не бива да започва едва когато свободата вече е изгубена. Нашата бдителност трябва да се основава на доказателства, вярно разбиране на Божиите заповеди и справедлива оценка на действителните правомощия на държавата.
А АКО ЗАКОНЪТ Е НЕСПРАВЕДЛИВ
Не всички случаи могат да бъдат разрешени чрез простото противопоставяне между добра и лоша заповед. Някои закони могат да бъдат несправедливи поради своите цели, съдържание или последствия. Други могат да бъдат прилагани произволно. Трети могат да поставят непропорционални ограничения върху действителни човешки права и задължения, но от това не следва автоматично, че всеки християнин е длъжен да нарушава всеки закон, който смята за несправедлив. Нито следва, че той е длъжен мълчаливо да приема всяка несправедливост, която държавата е облякла в законова форма.
Тук трябва да различаваме подчинението от одобрението. Човек може да изпълнява определено гражданско задължение и същевременно да настоява за промяна на несправедливия закон. Може да използва законните средства за оспорване на държавни решения. Може да обжалва, да свидетелства за неправда, да търси съдебна защита и да настоява гражданската власт да остане в границите на своите правомощия.
Самият апостол Павел използва предоставените му юридически права. В Деяния 16:37–39 той възразява срещу незаконното отношение към него и Сила като римски граждани. А в Деяния 25:10–12 се позовава на възможността делото му да бъде разгледано от кесаря. Това е важно свидетелство, защото Павел, който наставлява християните да се покоряват на властите, не смята, че покорството означава отказ от законна защита срещу неправомерните действия на самите власти.
Да признаваш гражданската власт не означава да признаваш за справедливо всяко нейно решение. А да оспорваш неправедно решение не означава непременно да се бунтуваш срещу гражданския ред.
Затова и въпросът не е просто „закон или беззаконие“. По-дълбокият въпрос е чий закон притежава върховен авторитет и дали човешката власт действа в границите на поверената ѝ компетентност. Това не означава, че всеки граждански закон трябва да бъде изрично записан в Библията, за да бъде законен. Бог е установил гражданската власт именно за да урежда обществени отношения, които Писанието не регламентира във всяка подробност. Нравственият авторитет на Божия закон не обезсмисля човешкото законодателство. Той поставя граници пред него.
БОГ Е ГОСПОДАР НА СЪВЕСТТА
Тук реформаторската традиция ни предоставя особено важно разграничение. В глава XX на Уестминстърската изповед на вярата е утвърден принципът, че единствено Бог е Господар на съвестта. Съвестта не е безусловно подчинена на човешки учения и заповеди, които противоречат на Божието слово, нито на човешки предписания, представяни като задължителни във въпросите на вярата и богослужението без библейско основание. Същата глава предупреждава обаче и срещу злоупотребата с християнската свобода като оправдание за грях и противопоставяне на законната власт.
А глава XXIII утвърждава задължението за почитане на гражданските управници и покорство към техните законни заповеди. Това не са противоречиви позиции. Те произтичат от едно и също убеждение:
Съвестта принадлежи на Бога и затова не може нито да бъде поробена от човешката власт, нито да бъде използвана като оправдание за човешкото своеволие.
Нужно е да припомня и нещо, което вече разгледах в четвъртото разсъждение. А именно фактът, че съвестта не е непогрешима. Човек може искрено да вярва, че определена държавна заповед противоречи на Божия закон, и въпреки това да греши в своето тълкуване. Затова сериозната нравствена преценка изисква повече от вътрешна увереност. Тя изисква вярно разбиране на Писанието, добросъвестно установяване на обстоятелствата и готовност да приемаме поправление. Все мъчни и трудни неща, но не невъзможни.
Колкото по-сериозни са последствията от нашето решение за неподчинение, толкова по-внимателни трябва да бъдем при неговото обосноваване.
ЛИЧНИЯТ ОТКАЗ И ГРАЖДАНСКАТА СЪПРОТИВА
Има още едно разграничение, което често се пренебрегва. Не е едно и също християнинът да откаже да извърши конкретен грях и да предприеме организирана съпротива срещу държавното управление. Акушерките в Египет отказват да изпълнят заповедта за убийство. Тримата младежи във Вавилон отказват да се поклонят на идола. Апостолите отказват да прекратят възложеното им свидетелство. Тези действия имат ясно определен предмет.
От тези примери не следва автоматично разрешение за произволни действия срещу управниците или за общо отхвърляне на гражданската власт. Въпросът за гражданската съпротива има доста по-широко измерение.
Какво се случва, когато самата власт системно нарушава справедливостта? Когато определени институции използват предоставените им правомощия срещу предназначението, за което са установени? Когато законните средства за защита са ограничени или недостъпни? При тези хипотези въпросът вече не се изчерпва с индивидуалния отказ да извършим грях. Появяват се въпроси за обществената отговорност, законните правомощия на различните институции, допустимите средства за противопоставяне и последствията за невинните хора.
В Реформаторската традиция четем сериозни разсъждения за границите на владетелската власт и ролята на по-нисшите управници при противопоставяне на тиранията. Но тези въпроси не могат да бъдат разрешени чрез просто позоваване на Деяния 5:29. Не всяко неподчинение е съпротива срещу тирания. Не всяка съпротива е правомерна. И не всяка форма на обществен натиск представлява бунт. Тук е необходима отделна богословска и правна аргументация. Един принцип обаче остава ясен:
Неправдата на управляващите не прави автоматично праведни всички действия на техните противници. Християнинът не може да оправдава собственото си беззаконие с чуждото.
НЕПОДЧИНЕНИЕТО НЕ Е РАЗРЕШЕНИЕ ЗА БЕЗЗАКОНИЕ
Нека отново погледнем библейските примери, които давам в настоящото разсъждение. Даниил отказва да прекрати молитвите си, но не превръща този отказ в общо разрешение да пренебрегва останалите си задължения. Апостолите продължават да проповядват Христос въпреки забраната, но не използват преследването си като оправдание за лично отмъщение. Тяхното неподчинение има ясно определен предмет.
Когато християнинът е длъжен да откаже определена човешка заповед, това не го освобождава от останалите му законни и нравствени задължения.
Не бива да превръщаме конкретния отказ от участие в грях в общо отрицание на гражданския ред. Нито да използваме несправедливостта на властите като оправдание за собствената си несправедливост.
Библейският пример на апостолите показва и готовност да понесат страдание заради верността си към Христос, без това да означава, че всеки християнин трябва да се откаже от правото си на защита. Апостол Павел използва законните възможности да оспорва неправомерни действия. Следователно верността към Бога може да включва отказ, търпение, свидетелство, обжалване и законно търсене на защита. Тази вярност не изисква да объркваме смирението с бездействие или смелостта със своеволие.
КЪДЕ МИНАВА ГРАНИЦАТА
Помните ли двамата християни които си представихме в началото на това разсъждение. Единият вярваше, че трябва да изпълнява всяка заповед на властта, защото властта е от Бога. Другият смяташе, че всяка заповед, която противоречи на личната му преценка, може да бъде пренебрегната в името на свободата на съвестта.
Сега можем да видим защо и двамата се нуждаят от поправление.
Първият трябва да разбере, че никоя човешка власт не стои над Бога. Вторият — че собствената му преценка не е Божият закон. И двамата трябва да се научат да различават своите желания от действителните си задължения. Затова, когато възникне сериозен конфликт между гражданска заповед и християнско убеждение, трябва да си зададем няколко въпроса.
Какво точно изисква властта? Действително ли ни задължава да извършим нещо, което Бог забранява, или ни възпрепятства да изпълним нещо, което Бог заповядва? Не смесваме ли ясното библейско наставление със собственото си разбиране за най-добрия обществен ред? Какви са действителните последствия от изискването? Съществува ли законен начин да го оспорим или да защитим правата си, без да нарушаваме убежденията на съвестта си? И готови ли сме да приложим същите нравствени критерии, ако на власт са хора, чиито убеждения споделяме?
Тези въпроси не могат да заместят Писанието. Но могат да ни помогнат да го прилагаме по-внимателно. Границата между покорство и непокорство не се определя просто от това дали сме доволни от управляващите. Тя се определя от задълженията ни пред Бога.
КОГАТО ПОКОРСТВОТО ИЗИСКВА ДА КАЖА „НЕ“
Има една особеност на християнския живот, която светът невинаги разбира. Понякога верността се проявява чрез подчинение. Друг път — чрез отказ. Понякога тя изисква да приемем закон, който не харесваме. Друг път — да откажем заповед, която противоречи на Божията воля. Но и в двата случая решаващият въпрос остава един и същ. На кого всъщност се покоряваме?
Християнинът не е призван нито към сляпо подчинение, нито към постоянно противопоставяне. Той е призван към вярност. Това означава да почита законната власт, без да я обожествява. Да защитава свободата на съвестта, без да превръща съвестта си в непогрешим съдия. Да се противопоставя на неправдата, без да оправдава собственото си беззаконие. И накрая да помни, че Божиите заповеди не губят своя авторитет, когато станат неудобни за управниците или за самите нас.
Неподчинението може да бъде грях, когато отхвърляме законната власт заради собственото си своеволие. Но и подчинението може да стане грях, когато изпълняваме човешка заповед с цената на непокорство към Бога.
Следователно най-важният въпрос не е дали винаги трябва да казваме „да“ на властта. Нито дали имаме смелостта да ѝ кажем „не“.
Покорството към гражданската власт е християнски дълг именно защото Бог е установил властта. Но когато човешката заповед изисква непокорство към Бога, същата вярност, която ни задължава да се подчиняваме, ни задължава да откажем подчинение.
И тогава нашето „не“ не е непременно бунт срещу властта. То може да бъде най-ясното свидетелство, че признаваме властта на Онзи, пред Когото отговарят и управниците, и управляваните.
