Кой даде властта на властниците?
Представете си човек, който получава ключовете на голям дом. Собственикът му поверява грижата за имота, за хората, които живеят в него, и за реда, който трябва да бъде съхраняван.
С времето обаче настойникът започва да се държи така, сякаш домът му принадлежи. Променя правилата според желанията си, разпорежда се с чуждото имущество като със свое и очаква всички да му бъдат благодарни за властта, която упражнява.
Когато някой му възрази, той отговаря:
„Нима не знаете кой ми даде ключовете?“
Забележителен отговор. Защото именно онзи, който му е поверил ключовете, има най-голямо основание да го държи отговорен за начина, по който ги използва.
Получената власт не превръща настойника в собственик. Тя го прави отговорен пред собственика.
В тази кратка история се съдържа въпрос, който християните трябва да задават всеки път, когато разсъждават за държавата и нейните управници.
Откъде произтича властта? Кой има право да управлява? И пред кого отговаря човекът, на когото е поверено управлението?
НЯМА ВЛАСТ, КОЯТО ДА НЕ Е ОТ БОГА
В тринадесетата глава на Посланието към римляните апостол Павел пише:
„Всеки човек да се подчинява на властите, които са над него; защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са определени от Бога.“ (Римляни 13:1).
Това е едно от най-категоричните библейски изявления относно произхода на гражданската власт.
Павел не казва, че властта произтича окончателно от човешката сила, от богатството, от наследственото право или от съгласието на мнозинството. Той посочва нейния върховен източник — Бога.
Това означава, че общественият ред не е просто произволно човешко изобретение. Гражданската власт има място в Божието провидение и в установения от Него нравствен ред.
Но тук трябва да направим едно съществено разграничение.
Когато казвам, че властта произтича от Бога, нямам предвид, че всеки управник получава непосредствено и лично откровение от небето, което му дава право да управлява.
Различните общества установяват различни законни начини за упражняване и предаване на властта. Едни избират своите представители, други са живели под наследствени монархии, трети — при съвсем различен политически ред.
Човешките институции и процедури могат да определят кой ще заеме дадена длъжност. Но те не са върховният източник на нравствената власт, нито могат сами да определят кое е добро и кое е зло.
Хората могат да определят кой да управлява. Това не означава, че могат да превърнат всяко решение на управляващия в справедливо.
Дори когато властта произтича непосредствено от свободния избор на гражданите, тя остава подчинена на нравствен закон, който нито управникът, нито мнозинството са създали.
ВЛАСТТА ИМА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ
Апостол Павел не се ограничава да посочи произхода на властта. Той обяснява и нейното предназначение.
В следващите стихове владетелят е наречен Божий служител за добро. Гражданската власт трябва да възпира злото и да наказва злосторника (Римляни 13:3–4).
Обърнете внимание на тази дума — служител.
Павел не нарича владетеля собственик на обществото. Не го представя като източник на нравствената истина. Не му приписва божествени качества.
Той го нарича служител. А служителят не определя сам смисъла на своето служение.
Властта е установена с предназначение, което я предхожда и стои над желанията на отделния управник. Тя трябва да служи на доброто, да възпира злото и да упражнява правосъдие.
Тук има нещо особено важно за християнското политическо мислене.
Държавата не съществува само за да изразява волята на управляващите. Нито за да осигурява преимущества на онези, които са ги подкрепили.
Държавните служители носят отговорност за упражняването на властта в полза на обществения ред и справедливостта. Затова въпросът към един управник не може да бъде единствено дали притежава законно придобита власт. Трябва да попитаме и как я упражнява.
Законното заемане на една длъжност не прави автоматично праведно всяко действие, извършено от нейния носител.
В това се съдържа едновременно основание за уважение към гражданската власт и основание за нейната нравствена оценка.
КОГАТО БОГ ПОСТАВЯ И СВАЛЯ ВЛАДЕТЕЛИ
Библейското учение за Божието господство над владетелите не започва с апостол Павел. Пророк Даниил заявява, че Бог променя времената и годините, сваля царе и поставя царе (Даниил 2:21).
Тези думи прозвучават в света на великите древни империи, чиито владетели са притежавали огромна политическа и военна сила. Но пророческото послание е ясно: нито една империя не е окончателният господар на историята.
В четвъртата глава на книгата Даниил цар Навуходоносор преживява унижение, чрез което трябва да научи, че Всевишният владее над човешкото царство. Тук откриваме един принцип, който остава неизменен независимо от устройството на държавата:
Властникът може да управлява хора, но никога не престава да бъде човек под Божията власт.
Това е истина както за монарха, който наследява престола, така и за президента, избран чрез гласуване. Нито наследството, нито изборната победа, нито общественото одобрение могат да превърнат човека в окончателен източник на правото и справедливостта.
Но тук възниква труден въпрос. Ако Бог поставя и сваля владетели, означава ли това, че Той одобрява всеки владетел и всичко, което той върши?
Отговорът на Писанието е отрицателен.
Божието провидение обхваща човешката история, включително действията на неправедните владетели. Но това не означава, че Божият нравствен закон одобрява техните грехове.
Бог може да допусне нечие управление, да го употреби в изпълнението на Своите цели и същевременно да осъди несправедливостите, извършени от този управник. Историята на фараона, на Навуходоносор и на много от израилевите царе показва именно това.
Трябва да различаваме Божието върховно управление над историята от Божието нравствено одобрение на човешките действия.
Не всичко, което Бог допуска да се случи, е нещо, което Той заповядва на човека да върши.
Това разграничение не поставя граници пред Божието всемогъщество. Напротив, разкрива, че Неговото провидение обхваща дори човешкото непокорство, без Самият Бог да бъде автор или одобрител на греха.
Бог винаги осъществява Своите намерения, макар често да не ни е открито защо допуска определени събития.
Понякога Той съди неправедните владетели още в историята. Понякога допуска управлението им да продължи. Но нито тяхната временна сила, нито нашата неспособност да разберем Божиите решения означават, че Господ е престанал да управлява.
Християнското доверие в Божието провидение не означава, че разбираме всички Негови решения. Означава, че Му се доверяваме и когато не ги разбираме.
ДУМИТЕ НА ХРИСТОС ПРЕД ПИЛАТ
Това разграничение придобива особена яснота в разговора между Христос и Пилат.
Пред римския управител стои невинен Човек, когото предстои да осъдят несправедливо.
Пилат разполага с действителна гражданска власт. Той може да взема решения, от които зависят свободата и животът на обвиняемите.
Когато се позовава на своето право да освободи или да разпъне Исус, Христос му отговаря:
„Ти не би имал никаква власт над Мене, ако не ти бе дадена отгоре.“ (Йоан 19:11).
Забележете.
Христос не отрича, че Пилат притежава власт. Но и не го освобождава от нравствена отговорност за нейното упражняване. В същия стих говори и за грях.
Това е изключително важно.
Властта на Пилат има място в Божието провидение, но несправедливото осъждане на Христос остава грях.
Следователно произходът на властта не може да бъде използван като оправдание за нейното неправедно упражняване.
Властта е действителна. Отговорността също.
И ако това е вярно за римски управител, изправен пред Самия Христос, то несъмнено е вярно и за всеки друг човек, на когото е поверено управлението.
КОГАТО НАРОДЪТ ВЪЗДИША
Библейската история не ни позволява да гледаме на гражданската власт само през делата на владетелите. Тя ни насочва и към отговорността на обществото.
„Когато праведните са на власт, людете се радват; Но когато нечестивият началствува, людете въздишат.“ (Притчи 29:2).
Тези думи разкриват нравственото значение на управлението.
Властта не е безразлична към доброто и злото. Справедливостта на управника има значение за живота на хората. Неговата почтеност, мъдрост и отношение към закона не са частни качества, които обществото може да пренебрегне.
Но тук възниква и един неудобен въпрос.
Когато се оплакваме от неправедните управници, какво правим, за да има праведни хора, подготвени да заемат техните места?
Лесно е да осъждаме злоупотребите на властта. По-трудно е да възпитаваме хора, които няма да злоупотребяват с нея, когато им бъде поверена.
Лесно е да настояваме за справедливо управление. По-трудно е да изграждаме обществена култура, в която истината, почтеността и личната отговорност действително се ценят.
Християните не могат да се освободят от тази отговорност само като посочват греховете на политиците.
Това не означава, че всеки вярващ трябва да се стреми към политическа длъжност. Нито че всяко общество има свободата да избира своите управници.
Означава, че навсякъде, където Бог ни е поставил, трябва да възпитаваме и проявяваме добродетелите, които очакваме от хората във властта.
Трябва да помним и нещо друго. Праведният управник в граждански смисъл не е непременно човек, който се представя за християнин. Нито християнското име само по себе си е гаранция за почтено управление.
Общественото служение изисква справедливост, честност, мъдрост и действителна способност да се упражнява поверената власт.
Обществото не се нуждае само от хора, които умеят да разпознават неправедното управление. То се нуждае и от хора, които са готови да служат справедливо, когато им бъде поверена отговорност.
А когато неправедните управляват, християнинът не бива да губи надежда. Божието провидение не е престанало да действа.
Но и не бива да превръща тази надежда в бездействие.
Доверието в Божието управление над историята не отменя човешката отговорност в историята.
ВЛАСТТА НЕ Е СОБСТВЕНОСТ НА ВЛАСТНИЦИТЕ
Нека се върнем към историята за настойника и ключовете.
Когато човек получава власт, той получава определени правомощия, но не става собственик на онези, над които ги упражнява.
Това разграничение е важно, защото политическата история многократно показва изкушението владетелите да отъждествяват държавата със собствената си личност, партия, династия или политическо движение.
Тогава критиката към управляващите започва да се представя като враждебност към държавата. Несъгласието с определено правителствено решение се тълкува като предателство към обществото.
Но държавата не е лична собственост на нейните управници. Общественият ред не съществува, за да обслужва тяхното самолюбие. А гражданите не са поданици на човешката гордост.
Това не означава, че всяка критика към управлението е основателна. Нито че властниците нямат право да изискват спазване на справедливите закони. Означава, че самите те са длъжни да признават границите на поверените им правомощия.
В Уестминстърската изповед на вярата, глава XXIII, гражданските управници са представени като поставени под Бога за Неговата слава и за общественото добро. Това е съществено разбиране.
Властта не е самостоятелен източник на окончателна нравствена власт. Тя е установена за определено служение, което трябва да изпълнява под Божието върховенство.
Човекът, който управлява, не получава правото да бъде над закона само защото му е поверено да го прилага.
ПРАВОСЪДИЕ, А НЕ ОТМЪЩЕНИЕ
Има още едно разграничение, без което трудно ще разберем наставлението на апостол Павел за гражданската власт.
В края на дванадесетата глава на Посланието към римляните той забранява на вярващите да търсят лично отмъщение.
Християнинът не трябва самоволно да въздава зло за зло.
Но непосредствено след това апостолът говори за гражданската власт като за Божий служител, на когото е поверено правомощието да наказва злосторника.
На пръв поглед може да изглежда, че има противоречие. Защо онова, което е забранено на отделния човек, е позволено на управника? Защото личното отмъщение и публичното правораздаване не са едно и също.
Отмъстителят действа от собствено име, воден от лична обида, гняв или желание за възмездие.
Съдията трябва да действа въз основа на закона, установените факти и справедливата процедура. Той не е призван да удовлетворява личната си неприязън, а да изпълнява повереното му обществено задължение.
Това не прави държавната власт непогрешима. Съдията също може да бъде несправедлив, а законът — неправеден.
Затова и публичното правораздаване трябва да бъде подчинено на нравствени изисквания, които не зависят от волята на управляващите.
Но разграничението остава.
Бог не е поверил правосъдието на произволния гняв на всеки отделен човек. Гражданската власт е установена, за да възпира злото чрез публичен и отговорен ред.
Християнството не проповядва общество, в което всеки сам определя вината на ближния си и сам налага наказанието. Християнството признава законната власт, но същевременно я поставя под Божията правда.
Следователно гражданският ред не е непременно враг на свободата. Справедливият ред е една от необходимите предпоставки свободата да не се превърне в право на по-силния да потиска по-слабия.
А КАКВО СЛЕДВА ОТ ТОВА ЗА ХРИСТИЯНИТЕ?
Дотук писах предимно за управниците.
Но Римляни 13:1–7 е написан не само за тях, а най-вече като наставление към вярващите.
Апостол Павел призовава християните да се подчиняват на гражданските власти, да отдават дължимото и да изпълняват задълженията си към обществения ред.
Това наставление не е ограничено до управници, които споделят християнската вяра. Тук се съдържа едно неудобно, но необходимо напомняне.
Християнинът няма право да отхвърля законната гражданска власт само защото не харесва нейния носител.
Не може да превърне личните си политически предпочитания в основание за незачитане на справедливите закони. Нито може да приема, че задълженията му към държавата съществуват единствено когато на власт е политическа сила, към която изпитва симпатия.
Уважението към законната власт е въпрос на християнска съвест, а не награда, която даваме на политиците, когато сме доволни от тях.
Но това не е призив към безусловно подчинение. Същото Писание, което ни наставлява да уважаваме властта, ни показва и нейните граници.
Когато на апостолите е забранено да проповядват Христос, Петър и останалите отговарят, че трябва да се покоряват повече на Бога, отколкото на човеците (Деяния 5:29).
Следователно гражданското покорство не може да се превърне в непокорство към Бога.
Тук обаче възникват въпроси, които заслужават самостоятелно разглеждане. Кога една власт злоупотребява с правомощията си? Каква е разликата между законно несъгласие, гражданско противопоставяне и библейски оправдано неподчинение? Как трябва да постъпва християнинът, когато държавата изисква нещо, което Бог забранява?
Няма да се опитваме да разрешим всички тези въпроси в едно разсъждение. Но още отсега можем да установим принципа:
Бог не е дал на гражданската власт право да заеме Неговото място.
КОГАТО КЛЮЧОВЕТЕ ТРЯБВА ДА БЪДАТ ВЪРНАТИ
Нека си припомним човека от началото на нашия разказ.
Той държи ключовете на големия дом. Разполага с действителни правомощия, може да взема решения и да изисква изпълнението им.
Но един ден ще трябва да даде отчет за своето настойничество. Тогава няма да бъде достатъчно да покаже ключовете. Ще трябва да отговори как е употребил властта, която му е била поверена.
Това е напомняне към всички управници. Но то е и напомняне към всички нас.
Защото когато избираме управници, когато ги подкрепяме, когато ги критикуваме и когато изпълняваме гражданските си задължения, ние също носим нравствена отговорност пред Бога.
Не можем да оправдаваме несправедливостта само защото е извършена от човек, когото харесваме. Нито да отхвърляме справедливото само защото идва от управник, когото не одобряваме.
За християнина въпросът никога не се изчерпва с това кой държи властта. По-важно е как тази власт се упражнява, на какво служи и дали остава в границите на предназначението си.
Властта не прави човека бог. Тя го прави отговорен пред Бога.
И може би точно това трябва да си припомняме винаги когато някой застане начело на държавата — независимо дали сме гласували за него, или срещу него.
Защото ключовете могат да бъдат поверени на човека.
Но домът никога не престава да принадлежи на своя истински Собственик.
