Капанът на непогрешимата съвест
Представете си, че в неделя сутрин влизате в църквата и научавате, че човекът, с когото от години се молите, участвате в Господната трапеза и споделяте радостите и скърбите си, е гласувал за политически кандидат, когото вие категорично не одобрявате.
Не просто за човек, чиито възгледи не споделяте, а за кандидат, чието управление според вас може да причини сериозна вреда на отечеството.
Как ще погледнете брат си?
Ще продължите ли да го уважавате? Ще приемете ли, че е възможно да е достигнал до своето заключение след добросъвестно обмисляне? Или в съзнанието ви вече ще се е появило съмнението, че зад политическия му избор се крие някакъв нравствен недостатък?
Тези въпроси засягат не само отношението ни към политиката, но и разбирането ни за християнската свобода, съвестта и отговорността към ближния.
Кой си ти, че съдиш чужд слуга?
В четиринадесетата глава на Посланието към римляните апостол Павел разглежда разногласия между вярващите относно употребата на определени храни и спазването на особени дни.
Едни християни смятали, че могат свободно да ядат всичко. Други, поради съвестта си, се ограничавали. Някои отдавали особено значение на определени дни, докато други не правели подобно разграничение.
Павел не представя всички тези убеждения като еднакво зрели. Самият той изразява увереност, че нищо не е нечисто само по себе си (Римляни 14:14). Но настоява, че различията не трябва да се превръщат в основание за презрение и неправомерно осъждане.
И разбира се, поставя един поразителен въпрос:
„Кой си ти, що съдиш чужд слуга?“ (Римляни 14:4).
Защо апостолът говори така? Защото вярващият принадлежи на Господа. Той не е собственост на своя брат, който може да налага върху него произволни изисквания. Христос е неговият Господар.
Но нека все пак бъдем внимателни. Римляни 14 не е универсално оправдание за всички човешки убеждения. Павел разглежда определени въпроси, по които вярващите могат да се различават, без да нарушават Божия нравствен закон.
Не можем просто да пренесем този текст върху всеки политически спор и да заключим, че всички позиции са еднакво допустими.
Божието слово трябва да бъде тълкувано в собствения му контекст, преди да търсим неговото приложение.
При все това апостолското наставление ни изправя пред един съществен въпрос: Умеем ли да различаваме онова, което Бог действително е заповядал, от онова, което самите ние сме приели за правилно?
Божията заповед и човешката преценка:
Писанието ни задължава да отстояваме справедливостта. Но не ни предоставя готова система за целта.
Например, Божието слово ни учи да се грижим за бедните. Но не определя изчерпателно как трябва да бъде устроено всяко съвременно социално законодателство.
Библията осъжда потисничеството и несправедливостта. Но преценката кой международен договор или политически съюз най-добре защитава националната независимост изисква исторически, правни и политически познания.
Разбира се, това не означава, че всички политически решения са нравствено равностойни.
Има действия, които Божието слово ясно осъжда — лъжата, кражбата, подкупа, убийството, потисничеството и несправедливия съд. Никаква политическа цел не може да ги превърне в добродетели. Но съществуват и въпроси, при които християните могат да споделят един и същ библейски принцип, а да достигат до различни заключения относно най-разумното му обществено приложение.
Тук се появява опасността да смесим две различни неща: Божията непогрешима заповед и нашата погрешима преценка.
Когато превърнем собственото си политическо заключение в задължителна божествена повеля, ние приписваме на човешкото си разбиране авторитет, който то не притежава.
Свободата на съвестта не е свобода от истината:
Често говорим за свобода на съвестта и свобода на мнение, сякаш това са напълно тъждествени понятия. Но не са.
Свободата на мнение означава, че човек може да формира, изразява и защитава убеждения, включително политически, без да бъде подлаган на неправомерна принуда.
Свободата на съвестта засяга нещо по-дълбоко — нравствената отговорност на човека да постъпва според онова, което счита за свой дълг пред Бога.
Но моля ви, нито едната, нито другата свобода превръща личното убеждение в истина.
Съвестта не е самостоятелен източник на божествено откровение. Съвестта ни не е Бог.
Съвестта може да бъде правилно наставена, но може и да бъде заблудена. Именно затова християнинът трябва да възпитава съвестта си чрез Божието слово. Същевременно е важно и това, че той не бива лекомислено да постъпва против нея. В Римляни 14:23 Павел предупреждава за греховността на действие, което човек извършва, въпреки че сам се съмнява в неговата допустимост.
Това Павлово наставление не означава, че всяко решение, взето с чиста съвест, непременно е правилно. Искреното убеждение не превръща заблуждението в истина.
И тук стигаме до важен извод:
Съвестта трябва да бъде свободна от неправомерна човешка принуда, но никога не е свободна от задължението да се покорява на Бога.
Ние можем да наставляваме, убеждаваме и поправяме другия чрез истината. Но не можем да се поставим на мястото на неговата съвест, нито да претендираме за власт над нея. Бог не ни е дал такова право.
Свободен да говоря, но не и да греша безнаказано:
Тук обаче възниква друг, не по-малко важен проблем.
Някои християни защитават политическите си убеждения с изключителна ожесточеност. Използват обиди, подигравки, злословия и унизителни определения за хората, които не споделят техните възгледи.
А когато бъдат призовани към умереност, отговарят, че имат право на собствено мнение. Разбира се, че имат.
Но правото да имаш мнение не означава нравствено право да го защитаваш по всеки възможен начин.
Никой не може да оправдае лъжата със свободата на словото, нито злословието — с искреността на собствените си убеждения.
В Ефесяни 4:29 апостол Павел призовава вярващите да не допускат гнила дума да излиза от устата им, а да говорят онова, което е добро за назидание. Това наставление не съдържа изключение за политическите разговори.
В Яков 3:9–10 намираме още по-силно предупреждение за противоречието между благославянето на Бога и проклинането на хората, създадени по Божие подобие.
Следователно нравственият проблем невинаги е в политическата позиция, която защитаваме. Понякога е в начина, по който я защитаваме.
Има съществена разлика между твърдост и грубост, между принципност и арогантност, между изобличение и унижение.
Свободата да изразяваме убежденията си не ни освобождава от отговорността за нашите думи.
Любовта не означава мълчаливо одобрение:
Тук трябва да се предпазим и от противоположната крайност.
Понякога християнската любов се представя като задължение никога да не възразяваме, да не поправяме и да не изобличаваме. Но това не е библейското разбиране за любовта.
В Първо Коринтяни 13:6 апостол Павел казва, че любовта „не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината“.
Това означава, че любовта не може да бъде противопоставена на истината. Тя не изисква да наричаме злото добро, нито да премълчаваме греха от желание да запазим привидно спокойствие.
Понякога любовта трябва да бъде твърда.
Но твърдостта на християнската любов не е жестокост. Тя има за цел поправлението на човека, а не неговото унижение.
В Галатяни 6:1 Павел наставлява духовните вярващи да поправят съгрешилия „с кротък дух“, като внимават и за себе си. Забележете съчетанието: поправление и кротост. Не безразличие към греха, но и не самодоволно превъзходство над съгрешилия.
Нещо подобно откриваме във Второ Тимотей 2:24–25, където Господният слуга е призован да бъде незлоблив, способен да поучава и кротко да наставлява противниците.
Тези наставления ни показват, че християнската твърдост трябва да бъде подчинена на определена цел — човекът да достигне до истината, а не да бъде победен в спор. Когато е необходимо да предупредим брат за греховно поведение, не трябва да се въздържаме само защото разговорът може да бъде неприятен, но начинът, по който го правим, също трябва да бъде послушен на Христос.
Когато думите ни компрометират делата ни:
Християнската свобода никога не е била свобода от нравствена отговорност.
Човек може да има право да изразява политическите си убеждения, но това не означава, че всяка форма на тяхната защита е нравствено допустима. Свободата на словото не оправдава злословието, както свободата на съвестта не оправдава непослушанието към Божието слово.
Това придобива особено значение, когато християнинът участва в публично служение. Неговите думи вече не се възприемат единствено като лична позиция. Независимо дали желае, поведението му влияе върху доверието към общността и служението, с които е свързан.
В Тит 2:7–8 апостол Павел наставлява Тит да бъде пример с добри дела, почтеност и здраво, безукорно слово. Изискването не е само за правилно учение, но и за поведение, което не противоречи на проповядваното.
Можем да защитаваме библейските принципи за семейството, образованието и справедливостта, а същевременно чрез невъздържаните си политически изказвания да подкопаваме доверието към собственото си свидетелство.
Каква полза има от правилните ни думи, ако поведението ни кара хората да се съмняват в искреността им?
Тук възниква и въпросът за отговорността на християнската общност. Братската любов изисква търпение, но търпението не означава безусловно одобрение. Понякога е необходимо предупреждение, поправление, а при продължаващо укоримо поведение — и съразмерни мерки, съобразени с библейския ред.
Целта обаче не е наказание заради различно политическо мнение, нито защита на репутацията на всяка цена. Целта е нравствената почтеност на служението и поправлението на човека.
Защото свободата да изповядваме убежденията си не ни освобождава от задължението да живеем според убежденията, които изповядваме.
Братът остава брат:
Нека се върнем към началния въпрос: Брат ми е гласувал различно от мен. Какво следва от това?
Само по себе си — нищо, което да ми дава право да го презирам или да поставям под съмнение принадлежността му към Христос.
Мога да изследвам основанията за избора му. Мога да оспоря неговите аргументи. Мога да изложа своите и да посоча последствията, които считам за опасни.
Ако установя, че той защитава нещо, което Божието слово действително осъжда, имам основание да говоря с него сериозно и с любов, но не мога автоматично да превърна несъгласието с моята политическа преценка в доказателство за непокорство към Бога. В същото време не мога да оправдая греховното му поведение само защото желая да запазя братското ни общение.
Християнската любов изисква и двете: да не осъждаме неправомерно и да не одобряваме неправдата.
В Римляни 14:19 Павел призовава вярващите да следват онова, което служи на мира и взаимното назидание. Това е така, но мирът в Църквата не е просто отсъствие на конфликти. Той не се изгражда чрез премълчаване на истината, нито чрез налагане на човешки убеждения като Божии заповеди.
Истинският мир изисква смирение пред Бога, вярност към Неговото слово и любов към ближния.
Ние не можем да променим човешкото сърце. Можем да говорим истината, да наставляваме с кротост, да свидетелстваме чрез делата си и да се молим.
Останалото принадлежи на Бога.
И може би точно тук се намира отговорът на въпроса, с който започнахме.
Брат ми може да гласува различно от мен. Това не ми дава право да го осъдя. Но и любовта към него не ми дава право да нарека неправдата истина.
Защото християнската любов не изисква да се откажем от истината. Тя изисква да бъдем верни на истината и в начина, по който се отнасяме един към друг.
