От какво се страхува християнинът?
В едно малко село живеел стар часовникар. Всяка вечер, преди да затвори работилницата си, той сверявал всички часовници по един стар стенен часовник, окачен над работната му маса.
Един ден стенният часовник започнал да изостава. Старецът не забелязал това и продължил да сверява останалите часовници по него. Скоро всеки часовник в работилницата показвал погрешно време, но всички показвали едно и също.
Когато един посетител обърнал внимание на факта, че часовниците са неверни, часовникарят отговорил:
„Не може всички да грешат! Вижте колко добре са съгласувани.“
Посетителят се усмихнал и рекъл:
„Грешката не става истина само защото всички я повтарят.“
Това е измислена история. Но тя илюстрира нещо, което се случва непрекъснато в обществения живот. Хората сверяват убежденията си по убежденията на другите, страховете си — по чуждите страхове, а надеждите си — по обещанията на своите политически водачи.
И когато достатъчно много хора започнат да се страхуват от едно и също нещо, страхът постепенно придобива авторитета на истина.
Но християнинът има друг ориентир.
НЕ СЕ БОЙТЕ ОТ ТОВА, ОТ КОЕТО ТЕ СЕ БОЯТ
В осмата глава на книгата на пророк Исая намираме забележителни думи:
„Да не наречете съюз всичко, което тия люде наричат съюз, и да не се боите от това, от което те се боят, нито да се плашите.“ (Исая 8:12).
Тези думи са произнесени в обстановка на политическа нестабилност и военна опасност. Юдейското царство е изправено пред заплахи, а неговите управници търсят сигурност сред сложните отношения между регионалните сили.
Бог обаче предупреждава пророка да не възприема безкритично страховете и преценките на народа. И веднага посочва основанието за различно поведение:
„Господа на Силите — Него осветете, от Него да се страхувате, и пред Него да треперите.“ (Исая 8:13).
Бог не отрича съществуването на опасностите. Враговете са действителни, а заплахите — сериозни. Но Божият народ не трябва да позволява на тези обстоятелства да определят неговото упование.
Християнинът не е човек, който непременно вижда по-малко опасности от останалите. Той е човек, който трябва да се научи да ги преценява в светлината на Божието господство.
СТРАХЪТ, КОЙТО ОСВОБОЖДАВА ОТ СТРАХА
На пръв поглед Божият отговор изглежда парадоксален. На хора, обхванати от страх, Той заповядва да се страхуват — но от Него.
Нима решението на проблема е просто да заменим един страх с друг?
Не. Защото страхът от Господа не е още една тревога, прибавена към останалите човешки тревоги. Той е благоговейното признаване на Божията святост, величие и върховна власт. Това е страхът на човека, който знае пред Кого стои, на Кого принадлежи и пред Кого ще отговаря.
Този страх включва почит и трепет пред Божието величие, но и доверие в Неговата вярност. Не е робски ужас, който кара Божиите чеда да бягат от своя Отец. Това е благоговение, което ги учи да се приближават към Него с послушание и упование.
Ето защо страхът от Бога е начало на мъдростта (Притчи 1:7). Ето защо страхът от Господа поставя всички останали страхове на правилното им място.
Когато човек признае, че Бог е върховният Владетел, земните владетели престават да изглеждат всемогъщи. Когато разбере, че историята не е излязла извън Божието провидение, политическите сътресения престават да бъдат доказателство за отсъствието на Бога.
Това не прави опасностите по-малко действителни. Но ги прави по-малки от Бога.
В Притчи 29:25 четем: „Страхът от човека туря примка; а който уповава на Господа ще бъде поставен нависоко.“
Страхът от човека ни прави зависими от човека. Страхът от Господа ни учи да не отдаваме на човека власт, която не му принадлежи.
Това е свободата на християнската съвест — свободата да се покоряваме на Бога дори когато човешкото одобрение, политическата сигурност или личното ни благополучие са поставени под въпрос.
Който се бои от Бога, няма нужда да се прекланя пред човешкото могъщество.
КОГАТО БЛАГОРАЗУМИЕТО СЕ ПРЕВЪРНЕ В ПАНИКА
Страхът невинаги е грях. Понякога той е естествена реакция на действителна опасност.
Родителят, който се тревожи за безопасността на детето си, не проявява непременно неверие. Гражданинът, който се страхува от война, икономическа криза или загуба на свобода, не е задължително човек с недостатъчно упование в Бога.
В Притчи 22:3 четем, че благоразумният предвижда злото и се укрива. Следователно вярата не изисква да затворим очи пред действителността.
Но има граница, отвъд която разумното опасение започва да господства над човека. Това се случва, когато страхът престане да бъде предупреждение и се превърне в господар на мисленето ни.
Тогава вече не преценяваме спокойно фактите. Търсим предимно информация, която потвърждава тревогите ни. Възприемаме всяко ново събитие като доказателство за надвисваща катастрофа.
Постепенно светът се разделя на две: онези, които ще ни спасят, и онези, които ще ни погубят. И ако някой не споделя нашия страх, започваме да го подозираме в невежество, безразличие или предателство. Така страхът, който първоначално е трябвало да ни предпази от опасност, започва сам да причинява зло.
Страхът е полезен като предупреждение, но опасен като съветник и разрушителен като господар.
ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СПАСИТЕЛИ
Когато сме уплашени, желаем сигурност. А когато някой обещае да ни я даде, лесно започваме да виждаме в него не просто политически представител, а спасител.
Тогава изборите придобиват почти религиозно значение. Победата на предпочитания кандидат се преживява като избавление, а победата на неговия противник — като бедствие.
Политическите решения действително могат да имат тежки последствия. Някои управници, поне хипотетично, защитават справедливостта, други я нарушават. Някои решения укрепват свободата, други я ограничават. Не всички политически алтернативи са нравствено равностойни. Но никой управник не е всезнаещ, всемогъщ или неподвластен на греха. Никой политически съюз не може да гарантира бъдещето. Защо тогава понякога възлагаме върху политическите водачи надежди, които не бихме възложили дори върху най-близките си хора?
Може би защото страхът ни кара да търсим земен гарант за утрешния ден. Но когато очакваме от политиката онова, което може да ни даде единствено Бог, неизбежно ще бъдем разочаровани. Стига да сме достатъчно смирени и чести да го признаем.
КОГАТО СТРАХЪТ РАЗДЕЛЯ БРАТЯТА
Нека си представим двама християни.
Единият се страхува, че страната му ще попадне под властта на чужда империя. Другият се страхува, че същата страна ще изгуби независимостта си чрез обвързване с различен политически съюз.
И двамата обичат отечеството си. И двамата желаят свобода, справедливост и мир. Но историческите им преценки са различни.
Това само по себе си не ги прави врагове.
Проблемът започва, когато всеки реши, че страхът на другия е доказателство за неговата глупост, морална непълноценност или нечестност.
Единият започва да вижда в брата си предател, а другият — заблуден човек, който съдейства на враговете на народа.
Но нима споделянето на един и същ страх е условие за братство в Христос?
Разбира се, любовта не ни освобождава от задължението да изобличаваме действителното зло. Има постъпки и убеждения, които трябва да бъдат оценявани според Божия нравствен закон. Но любовта изисква да не приписваме прибързано нечестиви мотиви на човека, който е достигнал до различно заключение.
Можем да оспорваме аргументите му, без да отричаме достойнството му. Можем да посочваме грешките му, без да изпитваме удоволствие от неговото унижение.
Ако страхът ни от политическия противник е станал по-силен от любовта към нашия брат, трябва сериозно да се запитаме кой управлява сърцето ни.
„КОГАТО СЪМ В СТРАХ...“
Един от най-красивите библейски отговори на човешкия страх намираме в Псалом 56.
Давид се намира в действителна опасност. Животът му е застрашен. И въпреки това казва: „Когато съм в страх, на Тебе ще уповавам.“ (Псалом 56:3).
Колко забележително признание!
Давид не казва: „Аз никога не се страхувам.“ Не твърди, че истинската вяра изключва всяко чувство на тревога. Той казва нещо много по-дълбоко: когато страхът дойде, знам към Кого да се обърна.
Именно тук е разликата между вярата и самоувереността.
Самоувереният човек заявява, че не се страхува от нищо и от никого. Вярващият признава своята слабост, но уповава на Бога, Който не е слаб.
Давид не е престанал да вижда враговете си. Той просто е отказал да им предостави последната дума за съдбата си.
И тук двете библейски свидетелства (на пророк Исая и Давид) се срещат.
Исая ни призовава да се боим от Господа повече, отколкото от човешките заплахи. Давид ни показва как този благоговеен страх се проявява в живота — чрез упование в Бога сред действителните опасности.
Страхът от Господа и доверието в Него не се изключват. Те принадлежат към едно и също отношение на вяра.
КОЙ ДЪРЖИ УТРЕШНИЯ ДЕН?
Не знаем какво ще стане с България след пет, десет или двадесет години. Можем да изучаваме историята, да анализираме фактите и да вземаме отговорни решения. И трябва да го правим. Но не можем да изискваме от бъдещето гаранции, които Бог не ни е обещал.
Християнската увереност не се състои в убеждението, че любимата ни политическа сила непременно ще победи или че отечеството ни ще бъде пощадено от всяко изпитание. Нашата увереност почива върху Господа, Който царува и когато земните царства се разклащат.
Затова християнинът може да бъде загрижен, без да изпада в отчаяние; решителен, без да бъде жесток; предпазлив, без да стане подозрителен към всички; и смел, без да бъде безразсъден.
Той може да се противопоставя на несправедливостта, без да бъде роб на омразата. Може да загуби политическа битка, без да загуби надеждата си.
Защото страхът от бъдещето става особено опасен тогава, когато започнем да живеем така, сякаш Бог е изгубил властта над него.
Може би преди да се запитаме кой политически водач ще ни защити от утрешните опасности, трябва да си зададем един по-важен въпрос:
От какво се страхуваме толкова много, че сме готови да забравим в Кого вярваме?
