Когато Христос престане да бъде достатъчен
Двама приятели седяха на една маса. Познаваха се от години. Заедно бяха преживявали радости и скърби, молили се бяха един за друг, помагали си бяха в трудни моменти. Семействата им се познаваха, децата им бяха израснали заедно, а приятелството им бе устояло на немалко изпитания.
От години имаха навика да се събират, за да четат Библията, да разговарят за вярата и да се молят. Тези срещи бяха станали част от живота им.
Но тази вечер разговорът беше различен.
Всичко започна с една новина. Единият заговори за опасността от Изток, а другият — за опасността от Запад. Единият виждаше бъдещето на България в един политически съюз, другият — в съвсем различен. Всеки разполагаше с аргументи, исторически примери, авторитетни анализатори и множество публикации, които доказваха правотата му.
Постепенно гласовете се повишиха. Довчерашните приятели започнаха да се прекъсват, после да се обвиняват, а накрая престанаха да се слушат.
Единият стана и си тръгна.
На масата останаха две чаши кафе, една отворена Библия и едно наранено приятелство.
Библията беше останала отворена, но двамата бяха престанали да я слушат.
Това, разбира се, е измислена история. Но колко от нас не са виждали нещо подобно? Колко приятелства бяха разклатени през последните години? Колко братя и сестри в Христос престанаха да си говорят заради пандемията, войната в Украйна, политическите избори и геополитическите си пристрастия?
И най-важното: как се случи така, че хора, които изповядват един Господ, започнаха да се отнасят един към друг като към врагове?
Един стар проблем с нови знамена
В Първото си послание към коринтяните апостол Павел разглежда проблем, който изглежда удивително съвременен. В църквата са възникнали разделения. Едни заявяват принадлежност към Павел, други към Аполос, трети към Кифа, а някои изтъкват принадлежността си към Христос.
Апостолът поставя няколко въпроса, които прорязват цялата тази човешка самоувереност:
„Нима Христос се е разделил? Павел ли се разпна за вас? Или в Павловото име се кръстихте?“ (1 Коринтяни 1:13).
Забележете! Павел не се опитва да докаже, че неговата група е по-добра от останалите. Той отхвърля самия принцип, по който вярващите превръщат човешката принадлежност в основание за разделение.
Малко по-нататък апостолът става още по-категоричен:
„Понеже и досега сте плътски; защото докато има между вас завист и разпра, не сте ли плътски и не постъпвате ли по човешки?“ (1 Коринтяни 3:3).
Павел не определя разделенията просто като неприятно недоразумение или липса на добри обноски. Той ги разглежда като свидетелство за духовна незрялост, за поведение, което противоречи на призванието на хора, принадлежащи на Христос.
Разбира се, коринтяните не са спорили за политически партии, президенти или международни съюзи. Но духовният механизъм е сходен: човешката лоялност започва да измества онова, което трябва да бъде първостепенно.
Днес рядко ще чуем християнин да заяви: „Аз съм Павлов“ или „Аз съм Аполосов“. Много по-лесно ще разпознаем други декларации: „Аз съм русофил“, „Аз съм евроатлантик“, „Аз съм консерватор“, „Аз съм либерал“.
В това само по себе си няма непременно грях. Човек има право на политически убеждения. Нещо повече, християнинът носи отговорност да разсъждава за обществения живот, справедливостта, законите и управлението.
Но проблемът започва тогава, когато политическата принадлежност престане да бъде наше убеждение и се превърне в наша самоличност. Когато чрез нея започнем да определяме не само кои сме ние, но и каква стойност имат другите.
Христос не е станал по-малък
Заглавието на това разсъждение може да изглежда странно. Нима Христос може да престане да бъде достатъчен?
Разбира се, че не!
Христос никога не престава да бъде достатъчен. Неговата личност, изкупително дело и царско господство не зависят от човешките ни представи, от политическите обстоятелства или от променливите настроения на обществото.
Но в живота на християнина може да настъпи момент, когато той започне да живее така, сякаш Христос не е достатъчен. Когато към Неговото господство прибави политически спасител, към надеждата за Неговото царство — земна утопия, а към братското общение — условието другите да споделят неговите убеждения.
Проблемът не е, че Христос е станал по-малък. Проблемът е, че сме позволили на политиката да стане твърде голяма.
Ние изповядваме, че Исус Христос е Господ. Но какво означава това за политическите ни убеждения?
Означава, че Божието слово няма власт само над нашето богослужение, семейство или личен морал. То има власт и над отношението ни към истината, справедливостта, държавата и ближния.
Апостол Павел говори за пленяването на всяка мисъл в послушание на Христос (2 Коринтяни 10:5). В непосредствения контекст думите му се отнасят до духовната борба, която съпътства апостолското служение, но изразяват и важен принцип: човешкото мислене не е освободено от задължението да се покорява на Христовата истина.
Защо тогава сме готови да проверяваме богословските си убеждения чрез Писанието, но понякога се отнасяме към политическите си убеждения така, сякаш те не подлежат на подобна проверка?
Християнинът не може да остави политическите си възгледи пред вратата на Христовото господство, сякаш там започва територия, над която Господ няма власт.
Когато убеждението стане идол
Не е идолопоклонство да имаш твърди политически убеждения. Не е грях да участваш в избори, да подкрепяш политическа партия, да критикуваш правителство или да се противопоставяш на несправедливост.
Напротив, в определени обстоятелства мълчанието пред злото може само по себе си да бъде нравствено укоримо.
Но опасността настъпва, когато политическата принадлежност започне да определя отношението ни към истината, към другите хора и към самия Бог.
Идолът не винаги иска да му се поклоним. Понякога му е достатъчно да започнем да гледаме всичко през неговите очи.
Можем да проверим себе си с три съвсем обикновени въпроса.
Мога ли да призная грешката на политическия водач, когото подкрепям?
Мога ли да призная справедливо действие на политически противник?
Мога ли да обичам искрено брат в Христос, който не споделя политическите ми убеждения?
Ако отговорът на тези въпроси е отрицателен, може би трябва да се запитаме дали нашата политическа убеденост не се е превърнала в нещо повече от обикновено човешко убеждение.
Защото идолопоклонството започва не само когато обявим нещо сътворено за бог, но и когато му отдадем доверие, вярност или безусловно послушание, които принадлежат единствено на Бога.
Истината и любовта не са противници
Нека си представим двама християни, които вярват, че Исус Христос е въплътеният Божи Син, че е умрял за греховете им, че е възкръснал и царува. И двамата приемат авторитета на Свещеното Писание и изповядват спасението по благодат чрез вяра.
Но единият смята, че определена политическа сила ще донесе повече добро на България, а другият е убеден в обратното.
Възможно е единият да греши. Възможно е и двамата да грешат в отделни свои преценки. Политическите убеждения не са непогрешими, а искреността не гарантира истинност.
Но трябва ли разликата в политическата им преценка да обезсили онова, което ги обединява в Христос?
Тук се нуждаем от важно разграничение. Не всички политически разногласия са маловажни и не всички позиции са нравствено равностойни. Писанието ни задължава да различаваме справедливостта от неправдата, истината от лъжата, защитата на невинните от насилието над тях.
Християнското единство не изисква да премълчаваме злото. Но дори когато сме длъжни да го изобличим, не получаваме разрешение да презираме, злословим или унижаваме.
Апостол Павел ни призовава да говорим истината с любов (Ефесяни 4:15).
В Посланието към галатяните той противопоставя враждите, разприте, раздорите и завистта на плода на Духа, който включва любов, мир, дълготърпение, благост, кротост и себеобуздание (Галатяни 5:19–23).
Това означава, че начинът, по който защитаваме убежденията си, не е по-маловажен от самите убеждения.
Можем да защитаваме справедлива кауза по несправедлив начин. Можем да имаме основателни опасения, но да позволим на страха да ни направи жестоки. Можем да говорим истината, но с думи, които разкриват не любов към истината, а презрение към човека.
Правотата на каузата не освещава неправедността на средствата.
Кого всъщност се опитваме да спасим?
Наблюдавам с тревога как понякога християните преживяват политическите избори почти като последна битка между доброто и злото. Победата на предпочитания кандидат се превръща в обещание за спасение, а победата на противника — в предвестник на катастрофа.
Разбирам тревогата. Политическите решения имат действителни последствия. От тях могат да зависят човешки свободи, благосъстояние, мир и справедливост. Не е без значение кой управлява.
Но тук възниква въпросът за нашето упование.
Псалмистът предупреждава: „Не уповавайте на князе, нито на човешки син, в когото няма помощ“ (Псалом 146:3).
Това не е призив към бездействие. То е предупреждение да не възлагаме върху човешката власт надежда, която принадлежи единствено на Бога.
Управниците идват и си отиват. Политическите съюзи възникват и се разпадат. Империите, които някога са изглеждали вечни, днес съществуват само в историческите книги.
Христовото царство обаче не е подложено на избори.
Нито един президент не може да го укрепи чрез политическата си власт. Нито един парламент може да го отмени. Нито една политическа партия може да го присвои.
И ако сме готови да пожертваме братската любов заради преходна политическа победа, не сме ли объркали реда на ценностите?
Може би е време за един разговор
Не предлагам християните да престанат да се интересуват от политика. Не предлагам да се откажат от своите убеждения или да приемат безразлично всяка несправедливост.
Предлагам нещо много по-трудно: да подложим политическите си убеждения, думи и реакции на проверката на Божието слово.
Преди да споделим следващата язвителна публикация, да се запитаме дали тя служи на истината, или само на нашето раздразнение.
Преди да наречем някого глупак, предател или враг, да си припомним, че отсреща стои човек, създаден по Божия образ.
А ако този човек е наш брат в Христос, да си припомним и нещо повече: че Господ е пролял кръвта Си и за него.
Може би някъде има брат, на когото отдавна не сме се обаждали. Приятел, с когото сме престанали да разговаряме. Човек, когото сме наранили с думи, написани в пристъп на политическо раздразнение.
Не е необходимо да променим политическите си убеждения, за да поискаме прошка. Не е необходимо да се съгласим с всичко, което той мисли, за да протегнем ръка.
Понякога първата крачка към възстановяването на християнското общение започва с едно съвсем обикновено изречение:
„Брате, не трябваше да ти говоря така.“
Можем да не сме съгласни. Можем да спорим сериозно, да излагаме аргументи, да изобличаваме неправдата. Но не бива да забравяме на Кого принадлежим.
Защото най-страшното не е да загубим един политически спор. Не е дори да загубим избори.
Страшно е, когато в желанието си да защитим своето политическо бъдеще започнем да разрушаваме братството, което Христос е създал.
Колко приятелства загубихме, докато се опитвахме да спасим България?
