Християнин ли съм, или привърженик?
Понякога най-трудното изпитание за човека не е да се противопостави на враговете си, а да не последва приятелите си, когато те грешат.
Врагът може да ни заплашва, но приятелите ни притежават нещо, което врагът обикновено няма — нашето доверие, привързаност и желание да принадлежим към него.
Човек може да устои на откритата враждебност и въпреки това да отстъпи пред мълчаливото неодобрение на своите съмишленици.
Невинаги е необходимо някой да ни заплашва, за да се откажем от собствената си преценка. Понякога е достатъчно да разберем, че ако кажем онова, което действително мислим, ще разочароваме хората, сред които искаме да останем.
Това е едно от най-незабележимите изкушения на обществения живот. Но то съвсем не е ново.
КОГАТО ПЕТЪР СЕ УПЛАШИ ОТ СВОИТЕ
Във втората глава на Посланието към галатяните апостол Павел разказва за едно смущаващо събитие в Антиохия.
Апостол Петър общувал свободно с християните от езически произход и споделял трапезата им. Това било видим израз на една велика евангелска истина: чрез Христос вярващите юдеи и езичници са приети в един Божи народ. Езичниците не трябвало да приемат юдейския обреден закон, за да бъдат пълноправни участници в Христовата църква.
Но когато дошли определени хора, свързани с Яков, Петър започнал да се отдръпва от вярващите езичници.
Защо?
Павел посочва причината: Петър се боял от обрязаните (Галатяни 2:12).
Това е удивително. Човекът, който проповядвал смело след Петдесетница, който бил готов да понесе преследване заради Христос и който вече бил свидетел на Божието приемане на езичниците, сега се поддал на натиска на определена група хора.
Петър не бил забравил истината. Но постъпвал така, сякаш тя не е вярна.
Нещо повече — поведението му повлякло и други вярващи. Дори Варнава, верният съработник на Павел, бил увлечен от това лицемерие.
Затова Павел се противопоставил на Петър открито.
Причината не била лична неприязън или съперничество между апостолите. Залогът бил самата истина на Евангелието. Чрез отдръпването си Петър създавал впечатлението, че общението с християните от езически произход зависи от съобразяването им според юдейските обичаи.
Ето защо Павел заявява, че те не постъпвали правилно според истината на Евангелието (Галатяни 2:14).
Тук трябва да направим важно разграничение. Случаят в Антиохия не е обикновено разногласие между хора с различни мнения. Става дума за поведение, което застрашава правилното разбиране и практическото изповядване на Евангелието.
Но този случай разкрива и една общочовешка слабост: дори човек, който познава истината, може да постъпи против нея, когато одобрението на неговата общност стане по-важно от верността към собствените му убеждения.
КОГАТО ПРИНАДЛЕЖНОСТТА ЗАМЕНИ ПРЕЦЕНКАТА
Човекът е създаден за общение. Ние имаме потребност от семейство, приятели, църква и общество. Принадлежността сама по себе си не е недостатък, а част от човешкото ни призвание.
Проблемът започва, когато тя се превърне в условие за безкритично съгласие. В политическия живот това се случва удивително лесно.
Човек приема определени идеи, защото ги смята за правилни. Намира съмишленици и постепенно започва да се отъждествява с тях. С времето групата придобива все по-голямо значение за неговата самоличност. И настъпва един почти незабележим обрат.
Първоначално човекът е принадлежал към групата заради убежденията си. След това започва да определя убежденията си според групата.
Вече не пита: „Вярно ли е това?“
Пита: „Какво мислят нашите?“
Ако съмишлениците му подкрепят определено решение, той намира аргументи в защита на това решение. Ако същото решение бъде предложено от политически противници, започва да открива недостатъци, които преди не е забелязвал.
Не е необходимо да бъде съзнателно нечестен. Достатъчно е да привикне към мисълта, че неговата страна по правило е права.
Така принадлежността престава да бъде резултат от преценката и започва да я замества.
Когато принадлежността към една група стане критерий за истината, човекът вече не защитава убежденията си. Той защитава принадлежността си.
ИСТИНАТА НЯМА ПАРТИЙНА КНИЖКА
Има един прост, но неудобен въпрос: може ли човек, когото не харесваме, да бъде прав? Разбира се.
А може ли политическият водач, когото подкрепяме, да сгреши? Отново — да.
Тогава защо толкова често сме готови да признаем истината само когато тя идва от „нашите“?
В Притчи 18:17 четем едно доста важно наблюдение: първият, който представя делото си, изглежда прав, докато не дойде другият и не го подложи на проверка. Този принцип е особено полезен в обществения живот.
Колко често приемаме обвинения срещу определен политик, държава или обществено движение, без да потърсим отговора на обвинената страна? Колко често споделяме исторически твърдения, без да проверим източниците им? Колко често цитираме известни личности, без да знаем дали изобщо са изрекли приписваните им думи?
Да, не сме длъжни да бъдем специалисти по всички въпроси, но сме длъжни да бъдем честни с онова, което знаем, и с онова, което не знаем.
Има голяма разлика между убеждението, което е плод на проучване, и увереността, която е плод на непрекъснато повторение.
Едното може да устои на въпросите. Другото често се нуждае от забрана на въпросите.
Разбира се, никой не може лично да провери всеки факт. Налага се да се доверяваме на свидетели, изследователи и специалисти. Но разумното доверие не е безусловна вярност.
Зрелият човек може да каже: „Не знам достатъчно“, „Трябва да проверя“ или „Може би съм сгрешил“. Тези думи не са признак на слабост, но често изискват повече смелост от най-категоричната политическа декларация.
ДВЕ МЕРКИ ЗА ЕДНА И СЪЩА ИСТИНА
В Закона Бог забранява употребата на неверни мерки и теглилки (Второзаконие 25:13–16). Търговецът не трябва да използва една тежест, когато купува, и друга, когато продава. Причината е очевидна: справедливостта изисква еднакъв стандарт.
Това уж ни е ясно, но не постъпваме ли понякога точно като нечестния търговец, когато оценяваме политическите събития?
Когато наш политически противник наруши даден принцип, настояваме за отговорност. Когато същото направи човекът, когото подкрепяме, търсим оправдания.
Когато противникът промени позицията си, го обвиняваме в непоследователност. Когато нашият водач направи същото, го наричаме политически прагматизъм.
Нравствените мерки обаче не могат да се променят според политическата принадлежност. Точно тук откриваме още едно приложение на случая с Петър в Антиохия.
Павел не премълча Петровата постъпка заради неговия авторитет или общото им апостолско служение. Верността към Евангелието стоеше по-високо от личния престиж.
Ние не притежаваме апостолската власт на Павел и не трябва да превръщаме всяко политическо несъгласие в публично изобличение, но сме длъжни да помним принципа: Никой човек не става неподвластен на нравствена оценка само защото принадлежи към нашата общност.
Везните, които показват различно тегло според това кой стои върху тях, не са инструмент за справедливост. Те са инструмент за измама.
СВОБОДАТА ДА БЪДЕШ ПОПРАВЕН
Една от най-важните прояви на християнска зрялост, поне според мен, е способността да променим мнението си, когато открием, че сме сгрешили. Това не е непостоянство, нито липса на убеждения.
Напротив, човекът, който цени истината повече от собствената си непогрешимост, може да бъде твърд там, където основанията са ясни, и предпазлив там, където знанието му е ограничено.
Много обществени въпроси изискват исторически познания, икономически анализ, правна преценка и внимателно претегляне на последствията.
Библията ни дава нравствените основания, чрез които трябва да мислим. Но тя не освобождава човека от труда да изследва действителността.
Ето защо християнинът не трябва да се срамува да признае, че по определен политически въпрос все още не е достигнал до окончателно заключение. Още по-малко трябва да се срамува да промени мнението си, когато открие достатъчно основания за това.
Защото признаването на грешката не е предателство към истината. То е завръщане към нея.
ПРЕД КОГО ОТГОВАРЯМ?
Един ден няма да застанем пред Бога като представители на политически партии, идеологически движения или геополитически лагери.
Ще отговаряме за собствените си думи, решения и дела.
Няма да бъде достатъчно да кажем, че сме повторили несправедливо обвинение, защото то било разпространено сред нашите съмишленици. Или че сме защитавали определена позиция, защото всички около нас са я защитавали.
Човек носи нравствена отговорност и за начина, по който формира убежденията си. Това не означава, че трябва да мислим изолирано, без да се учим от другите. Означава, че никой няма право да предаде съвестта си на групата, към която принадлежи.
Можем да бъдем членове на партии, поддръжници на обществени движения и привърженици на определени политически идеи. Но тези принадлежности не трябва да получават власт над съвестта ни.
Християнинът има право да бъде привърженик. Но няма право да престане да бъде християнин, когато защитава онова, на което е привърженик. Защото верността към истината понякога изисква смелостта да не се съгласим с хората, които най-много уважаваме.
Привърженикът пита: „На чия страна трябва да застана?“
Християнинът е длъжен първо да попита: „Кое е истинно и справедливо пред Бога?“
