Прав, но неправеден
Има хора, които сякаш никога не губят спор.
Винаги разполагат с аргументи, цитати, исторически примери и убедителни обяснения. Познават слабостите на противниковата позиция, умеят да откриват противоречия и рядко пропускат възможността да ги посочат.
Понякога са изключително образовани. Друг път просто притежават забележителна увереност в собствената си правота.
Разговорът с тях обаче има една особеност: след края му човек може да се чувства победен, но рядко се чувства обогатен.
И тогава възниква въпрос, който не е толкова лесен, колкото изглежда:
Може ли човек да говори истината и въпреки това да постъпва неправедно?
Разбира се, че може.
Истината не губи своята сила, когато я изрича човек с неправедни намерения. Тя остава истина независимо от нравственото състояние на онзи, който я изповядва.
Но неправедните намерения могат да превърнат нейното изповядване в грях. Защото едно е да говориш истината, а друго — да я използваш, за да възвеличаваш себе си.
Не истината става неправедна, когато я употребяваме неправилно. Неправедни можем да станем ние — дори когато думите ни са верни.
Това разграничение е изключително важно. Божието слово не ни задължава единствено да говорим истината. То изисква истината да управлява и намеренията, думите и поведението ни.
ДВЕ МЪДРОСТИ, КОИТО НЕ СИ ПРИЛИЧАТ
В третата глава на своето послание апостол Яков поставя един забележителен въпрос:
„Кой от вас е мъдър и разумен?“
Бихме очаквали отговор, свързан с познанието, образованието или способността да се разсъждава правилно.
Но апостолът продължава:
„Нека показва чрез своето добро поведение делата си в кротостта на мъдростта.“ (Яков 3:13).
Забележете — мъдростта трябва да бъде показана не само чрез думите, а чрез поведението. И то поведение, което се отличава с кротост.
Тук е важно да си припомним и непосредствения контекст. В началото на главата Яков предупреждава за отговорността на онези, които поучават, а след това подробно разглежда силата на човешкия език — способен както да благославя Бога, така и да проклина хората, създадени по Божие подобие.
Следователно въпросът за мъдростта не е откъснат от въпроса за речта. Яков ни показва, че човекът не доказва духовната си зрялост единствено чрез онова, което знае и говори, а чрез нравствения характер на своите дела.
След това апостолът противопоставя два вида мъдрост.
Първата е свързана с горчива завист и крамолничество. Той я нарича земна, животинска и бесовска. Там, където завистта и съперничеството господстват, възникват безредие и всякакви лоши дела (Яков 3:14–16).
Втората е „мъдростта, която е отгоре“. Тя е най-напред чиста, после миролюбива, кротка, отстъпчива, пълна с милост и добри плодове, безпристрастна и нелицемерна (Яков 3:17).
Това противопоставяне е поразително.
Яков не ни представя просто два различни стила на общуване. Той противопоставя два нравствени източника, които се разкриват чрез своите плодове.
Единият е белязан от завист, съперничество и себелюбие. Другият — от чистота, миролюбие, милост и искреност.
Не е достатъчно човек да претендира, че притежава мъдрост. Неговото поведение трябва да свидетелства за произхода на тази мъдрост.
Оттук следва нещо изключително важно:
Способността да побеждаваме в спорове не е доказателство, че притежаваме мъдростта, която идва от Бога.
Можем да имаме превъзходни аргументи, но погрешни подбуди. Можем да разобличаваме чуждите заблуди и едновременно с това да подхранваме собствената си гордост.
Затова, преди да попитаме дали сме спечелили спора, трябва да се запитаме какъв дух сме проявили, докато сме го водили.
КОГАТО ЗНАНИЕТО ВЪЗГОРДЯВА
Апостол Павел разглежда подобна опасност в Първото си послание към коринтяните.
В осмата глава той обсъжда въпроса за храните, принасяни в жертва на идоли. Някои вярващи правилно разбирали, че идолът сам по себе си не представлява действително божество. Те притежавали знание, което други членове на общността все още не били усвоили.
Но Павел не се задоволява да потвърди правилността на тяхното разбиране.
Той предупреждава:
„Знанието възгордява, а любовта назидава.“ (1 Коринтяни 8:1).
Апостолът не осъжда знанието. Самият той непрекъснато наставлява вярващите да растат в познаването на истината.
Проблемът е друг: дори правилното знание може да бъде употребено неправилно, когато човек престане да се интересува от доброто на ближния.
Коринтяните трябвало да разберат, че въпросът не се изчерпва с това дали притежават правилното богословско знание. Важно било как постъпват с него и как действията им се отразяват върху останалите вярващи.
Тук откриваме принцип, който надхвърля конкретния спор за храните, без да отменя неговия исторически контекст.
Истината е дар, който трябва да служи на ближния, а не трофей, с който да украсяваме собственото си самолюбие.
Ако познанието ни е направило по-горди, но не и по-способни да служим, трябва да се запитаме дали го използваме според Божието предназначение.
ПРАВИЛНИЯТ АРГУМЕНТ И НЕПРАВЕДНИЯТ МОТИВ
Нека си представим човек, който разполага с убедителни доказателства, че определено политическо твърдение е невярно.
Той би могъл спокойно да представи фактите, да посочи източниците и да обясни защо заключението е погрешно.
Но вместо това избира друг път.
Подиграва се на човека, който е сгрешил. Представя го като невежа или злонамерен, а после публикува разговора, за да могат съмишлениците му да се насладят на неговата победа.
Възможно е фактите да са изцяло на негова страна.
Но какво е постигнал?
Поправил ли е заблуждението, или просто е унижил заблудения?
Тук трябва да направим едно важно разграничение.
Понякога изобличението действително трябва да бъде публично, категорично и остро. Самото Писание съдържа такива примери. Пророците изобличават несправедливите владетели, Христос изобличава религиозното лицемерие, а апостолите се противопоставят на лъжливите учения.
Следователно не можем да измерваме верността към истината единствено с мекотата на изказа.
Но има разлика между строгостта, необходима за изобличаване на злото, и жестокостта, породена от удоволствието да унижим противника.
Истината понякога трябва да нарани нашето самодоволство. Но не бива да я използваме като средство, с което да удовлетворяваме собствената си жестокост.
КОГАТО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕТО СЕ ПРЕВЪРНЕ В ОБВИНЕНИЕ
Има още една опасност, която заслужава особено внимание.
В политическите разговори често срещаме твърдения, които изглеждат убедителни не защото са доказани, а защото съответстват на предварителните ни убеждения.
Например даден държавник предприема решение, което обективно може да бъде благоприятно за интересите на чужда държава.
Оттук някой заключава, че държавникът съзнателно обслужва тази държава. Друг стига още по-далеч и предполага, че той действа под нейно влияние или контрол.
Но това са различни твърдения.
Първото се отнася до възможните последствия от политическото решение. Второто приписва определено намерение. Третото вече предполага отношение на зависимост или контрол.
Всяка следваща стъпка изисква допълнителни доказателства.
Съвпадението на политически интереси не доказва зависимост. Благоприятният за някого резултат не доказва, че именно той е причинил този резултат.
И все пак колко лесно едно предположение започва да живее собствен живот!
Първоначално се появява като подозрение. После се повтаря като възможно обяснение. След достатъчно повторения вече се представя като установен факт.
А когато бъде изразено чрез сполучлива ирония, придобива допълнителна привлекателност.
Възможно е човекът, който го разпространява, да не смята, че лъже. Може дори искрено да вярва в истинността на своето предположение.
Но искреността не освобождава от отговорността да различаваме онова, което знаем, от онова, което само предполагаме.
Тук проблемът не е само логически. Той е и нравствен.
Защото когато разпространяваме недоказани обвинения, ние засягаме доброто име на действителни хора.
Деветата заповед забранява лъжесвидетелството. Но нейното нравствено съдържание е по-широко от забраната да излъжем пред съдия.
В реформаторската традиция това е разгледано особено подробно в Уестминстърския голям катехизис, въпроси 144–145. Там сред задълженията, произтичащи от Деветата заповед, се разглеждат любовта към истината, справедливото отношение към доброто име на ближния и отговорността при даването на свидетелство.
Катехизисът осъжда не само пряката лъжа, но и клеветата, необоснованите подозрения и изопачаването на истината чрез внушения и премълчаване на съществени обстоятелства.
Това не означава, че обществените фигури трябва да бъдат предпазени от критика. Напротив, политическата власт подлежи на сериозна проверка.
Но именно сериозността на обвинението изисква сериозност на доказателствата.
Истинолюбието ни задължава не само да не изричаме лъжи, но и да не представяме предположенията си като доказани истини.
Същевременно то изисква да бъдем готови да поправим собствените си твърдения, когато се появят факти, които ги опровергават.
Защото човек, който обича истината, не трябва да се страхува от доказателствата — дори когато те разрушават любимото му политическо обяснение.
МЪДРОСТТА, КОЯТО Е ОТГОРЕ
Нека се върнем към апостол Яков. В неговото описание на небесната мъдрост има една особеност, която лесно можем да пропуснем. Той казва, че тя е „първо чиста, после миролюбива“.
Редът има значение.
Миролюбието не стои над чистотата. Божията мъдрост не изисква да пожертваме истината в името на спокойствието. Но същевременно чистотата не се представя като оправдание за враждебност, жестокост или високомерие.
Мъдростта, която идва от Бога, е едновременно чиста и миролюбива, кротка и пълна с добри плодове.
Тук откриваме не просто равновесие между две противоположни изисквания, а единството на добродетели, които произтичат от един и същ източник.
Божията истина не се нуждае от нашата гордост, за да бъде защитена. Нито Божията любов се нуждае от нашето мълчание пред неправдата, за да бъде проявена.
Има още нещо важно. Яков описва небесната мъдрост като безпристрастна и нелицемерна. Следователно тя не променя нравствените си мерки според това дали отсреща стои приятел или противник. Не използва истината избирателно и не скрива неудобните факти, за да защити предпочитаното заключение.
Това е мъдрост, при която убежденията и поведението са в съгласие.
Именно така разбираме защо апостолът започва с въпроса: „Кой от вас е мъдър и разумен?“
Отговорът не е: „Онзи, който може да докаже, че е прав.“
Отговорът е: онзи, чието добро поведение свидетелства за кротостта на мъдростта.
КОГО ВСЪЩНОСТ ИСКАМЕ ДА ПОБЕДИМ?
Нека си представим, че след дълъг политически спор нашият събеседник признава грешката си. Той е разбрал аргументите ни и е готов да промени позицията си.
Какво ще изпитаме? Радост, че истината е станала по-ясна за още един човек? Или удовлетворение, че сме успели да го победим?
Този въпрос разкрива повече за сърцето ни, отколкото на пръв поглед изглежда.
Истинолюбието и самолюбието понякога говорят с едни и същи думи. Но целите им са различни.
Едното желае поправлението на заблудата. Другото — признание за собствената правота.
Так че най-сериозното изпитание настъпва не когато успеем да посочим чужда грешка, а когато някой посочи нашата. Можем ли да приемем поправлението със същото желание за истина, с което сме поправяли другите или ще предпочетем да защитим самолюбивата си увереност дори с цената на ново заблуждение?
ИСТИНАТА, КОЯТО НАЗИДАВА
В края на третата глава Яков казва:
„А плодът на правдата се сее с мир от миротворците.“ (Яков 3:18).
Невероятен завършек на противопоставянето между двете мъдрости. Нали?
Земната мъдрост, породена от завист и съперничество, произвежда безредие. Мъдростта отгоре дава плод на правда и мир. Не става дума за мир на всяка цена. Нито за удобното спокойствие, което настъпва, когато никой вече не смее да поставя трудни въпроси.
Става дума за мир, който е плод на правда.
Това има непосредствено отношение към начина, по който християните трябва да участват в обществения живот.
Ние не сме призвани да бъдем безразлични към лъжата, несправедливостта и злоупотребите с властта. Напротив, длъжни сме да ги разпознаваме и да говорим за тях. Но начинът, по който го правим, трябва да свидетелства за мъдростта, която изповядваме.
Можем да бъдем образовани, добре осведомени и убедителни. Можем да познаваме историята, правото и политическата философия. Можем дори да сме прави по повечето въпроси, които обсъждаме. Но ако всичко това ни е направило по-горди, по-жестоки и по-неспособни да обичаме ближния, трябва да се запитаме каква мъдрост всъщност сме придобили.
Защото истината не ни е дадена, за да изграждаме паметници на собствената си правота. Тя ни е дадена, за да познаваме Бога, да ходим в Неговите пътища и да служим на ближните си.
Можем да бъдем прави в думите си и неправедни в делата си. Можем да изобличаваме чуждите заблуди, докато подхранваме собствената си гордост.
Затова не е достатъчно да се запитаме дали сме защитили истината.
Трябва да се запитаме дали сме го направили с мъдростта, която идва от Бога.
Защото не е достатъчно да бъдем прави. Трябва да бъдем праведни и в начина, по който защитаваме правдата.
