Равенство, справедливост и завист

Пред съдия застават двама души. Единият е богат, другият — беден. Между тях има спор за собствеността върху определен имот. Бедният твърди, че имотът му принадлежи. Богатият представя документи, според които собствеността е негова. Как трябва да постъпи съдията? Може ли да реши спора в полза на богатия, защото той е влиятелен и способен да възнагради неговата благосклонност? Разбира се, че не. А може ли да реши спора в полза на бедния единствено защото той има по-голяма нужда от имота? Това също би било несправедливо. Съдията е длъжен да установи действителното право на собственост, да провери доказателствата и да отсъди без пристрастие.
Ето една от хипотезите в този хипотетичен спор. След приключването на делото, като приемаме, че съдията е изследвал почтено доказателствата в преписката, бедният човек остава без средства за препитание. Означава ли справедливото съдебно решение, че никой вече няма задължение към бедния? Не. Не означава. Той може да има действителна нужда от помощ, която не му дава право върху чуждия имот, но поражда нравствена отговорност у хората, които могат да му помогнат. Тук откриваме разграничение, което често се губи в обществените спорове.
Да отсъдиш справедливо и да проявиш милосърдие са различни задължения. Те не трябва да се противопоставят, но не бива и да се смесват.
РАВНИ ПО ДОСТОЙНСТВО, НО НЕ ЕДНАКВИ
Библейското разбиране за човешкото равенство започва от сътворението. В Битие 1:26–28 Бог създава човека по Своя образ — мъж и жена. Това достойнство не е предоставено само на определена обществена класа, народ или имуществена група. После пък Притчи 22:2 напомня, че богатият и бедният имат един и същ Създател. Следователно имущественото положение не определя човешката стойност. В същото време, равенството по достойнство не означава еднаквост във всичко останало.
Хората се различават по способности, възраст, здраве, знания, труд, отговорности, семейни обстоятелства и материално положение. Някои различия са резултат от лични решения, други — от обстоятелства извън нашия контрол, а трети — от действителна несправедливост. Затова самото съществуване на неравенство не е достатъчно доказателство за неправда. Но не е и доказателство за справедливост.
Ако двама работници получават различно възнаграждение, трябва да установим защо. Разликата може да произтича от различни задължения, умения или договорености. Но може да бъде последица и от измама, злоупотреба с власт или неизпълнение на поетите задължения. Нравствената оценка изисква повече от сравнение на доходите.
Не всяко неравенство е несправедливост. Но не всяко съществуващо неравенство е справедливо само защото вече съществува.
СПРАВЕДЛИВОСТТА НА ГЛЕДА НА ЛИЦЕ
В Левит 19:15 Бог заповядва на народа си да не върши неправда в съда, да не проявява пристрастие към бедния и да не предпочита богатия, а да съди ближния си справедливо. Непосредственият предмет на заповедта е съдебната безпристрастност. Тя не представлява общо учение за разпределението на богатството. Не установява и политическа програма за премахване или съхраняване на определени икономически различия. Но поставя изискване, без което справедливият обществен ред е невъзможен: съдията не трябва да заменя правото с предпочитание към човека. Това съответства на по-общото библейско свидетелство за Божия характер.
Във Второзаконие 10:17 Бог е представен като Онзи, Който не гледа на лице и не приема подарък. В Деяния 10:34 Петър признава, че Бог не гледа на лице, когато разбира, че благовестието не е ограничено до един народ. В Римляни 2:11 Павел утвърждава Божията безпристрастност в контекста на Неговия съд. Тези текстове имат различни непосредствени приложения. Но свидетелстват за единна истина: Бог не определя правдата според общественото положение или външната принадлежност на човека. Следователно и човешкото правосъдие не трябва да допуска подобна подмяна. Богатият не е прав, защото е богат. Бедният не е прав, защото е беден.
Това не означава, че бедните и уязвимите не се нуждаят от защита срещу действителни злоупотреби. Напротив, Писанието многократно осъжда онези, които използват положението си, за да лишават слабите от правосъдие. Защитата на слабия означава възстановяване на нарушеното му право, а не създаване на привилегия да бъде прав независимо от фактите.
Безпристрастността не означава безразличие към потиснатия. Тя означава, че справедливостта не променя съдържанието си според положението на човека, за когото отсъждаме.
СПРАВЕДЛИВОСТТА Е ПОВЕЧЕ ОТ НЕПОСЕГАТЕЛСТВО
Защитата на собствеността е съществена част от библейската справедливост. Заповедите срещу кражбата и пожелаването на чужда собственост предполагат действително разграничение между онова, което принадлежи на един човек, и онова, което принадлежи на друг. Разбира се, справедливостта не се изчерпва със забраната да отнемаме чуждо имущество. Тя изисква също почтеност в сделките, изпълнение на поетите задължения, справедливо възнаграждение, истинно свидетелство и безпристрастно правосъдие.
В Левит 19:13 Бог забранява потисничеството и задържането на дължимото възнаграждение на наемния работник. Във Второзаконие 24:14–15 се заповядва бедният работник да не бъде онеправдаван и да получава навреме заплатата си. В Яков 5:1–6 апостолът произнася тежко осъждение над богати потисници, които задържат възнагражденията на своите работници.
Тези текстове не осъждат богатството единствено поради неговия размер. Те изобличават действителна неправда. Неправомерното отнемане на чужда собственост е несправедливост. Но несправедливост е и отказът да заплатим онова, което действително дължим.
Справедливостта не изисква да направим всички еднакви. Тя изисква да отдаваме всекиму дължимото, да не отнемаме неправомерно чуждото и да възстановяваме нарушеното право.
Това е по-широко и по-точно разбиране от простото сравнение на материалните резултати.
БЕДНОСТА И БОГАТСТВОТО НЕ СА НРАВСТВЕНИ ПРИСЪДИ
Бедността може да има множество причини. Човек може да изгуби препитанието си поради болест, война, бедствие, несправедливост или смърт на близък. В други случаи материалните затруднения могат да бъдат свързани с неразумни решения, разточителство или нежелание за труд. Понякога различни причини действат едновременно. Затова не можем да определяме нравственото състояние на човека само по неговото материално положение.
Същото важи и за богатството. То може да бъде плод на почтен труд, благоразумие, предприемчивост или наследство. Но може да бъде придобито и чрез измама, експлоатация или злоупотреба с власт.
Писанието не идеализира бедността, нито обявява всеки заможен човек за виновен. В 1 Тимотей 6:17–19 Павел наставлява богатите християни да не бъдат високомерни, да не възлагат надеждата си на богатството, а да бъдат щедри и богати на добри дела. Това е нравствено наставление към притежаващите имущество, а не присъда, че самото им имущество непременно е неправомерно. Богатството обаче не освобождава човека от отговорност за неговото придобиване и употреба.
Бедността сама по себе си не прави човека праведен. Богатството само по себе си не го прави виновен. И двамата, богатият и бедният, остават отговорни пред един и същ Бог.
ЗАВИСТ: КОГАТО ЧУЖДИЯТ УСПЕХ СТАНЕ ЛИЧНА ОБИДА
Защо човек започва да измерва собственото си благополучие чрез чуждите притежания? Този въпрос ни отвежда по-дълбоко от политическите идеологии — към нравственото състояние на човешкото сърце.
Десетата заповед в Изход 20:17 забранява пожелаването на онова, което принадлежи на ближния. Тази заповед достига отвъд външното действие. Човек може да не е откраднал чуждото имущество и въпреки това да бъде нравствено поробен от желанието да го притежава.
Да, не всяко желание да придобием нещо, което друг вече притежава, представлява нарушение на тази заповед. Възможно е да се възхищаваме на нечие благополучие и да се стремим чрез почтен труд да подобрим собственото си положение. Проблемът възниква, когато чуждото благо престане да бъде повод за благодарност или насърчение и се превърне в основание за негодувание.
Завистливият човек не просто желае да има нещо добро. Той започва да възприема благополучието на другия като несправедливост спрямо самия себе си. Неговото удовлетворение вече не зависи само от собственото му положение, а и от това дали другият притежава повече. Така сравнението се превръща в нравствено мерило.
Въпросът е в това, че чуждото благополучие не е само по себе си доказателство за нашето ощетяване. Именно тук завистта може да бъде превърната в политически инструмент.
Достатъчно е хората да бъдат убедени, че съществуването на чуждо богатство представлява доказателство за извършена срещу тях неправда. Тогава възмущението вече не изисква доказателства за действително нарушение на правото. Самото различие започва да изглежда като обвинение.
Трябва да бъдем честни, разсъждавайки и в обратната посока. Един богат човек може да нарече всяка основателна критика срещу несправедливото му поведение „завист“. Така понятието за завист се използва за прикриване на действителна неправда. Затова нравственото разграничение е решаващо.
Завистта негодува срещу чуждото благо, защото е чуждо. Справедливостта осъжда неправдата, защото е неправда.
АХАВ И НАВУТЕЙ: КОГАТО ЗАВИСТТА ПОЛУЧИ ДЪРЖАВНА ВЛАСТ
В 3 Царе 21-ва глава намираме една от най-показателните библейски истории за отношенията между собствеността, неправомерното желание и политическата власт.
Цар Ахав пожелава лозето на Навутей, което се намира близо до царския дворец. Той предлага да го замени за по-добро лозе или да заплати стойността му. Навутей отказва, позовавайки се на задължението да пази наследството на бащите си.
Тук трябва да отчетем непосредствения заветен контекст. Отказът на Навутей е свързан с наследствената земя в Израил и с особените разпоредби за нея. Затова не можем да използваме този разказ като пряко доказателство, че всяко съвременно право на собственост е абсолютно и никога не допуска правомерни ограничения, но разказът ясно показва какво се случва след отказа.
Ахав се наскърбява и отказва да яде. Съпругата му Езавел организира лъжливо обвинение срещу Навутей. Той е убит, а царят присвоява имота му. Неправомерното желание се съединява с политическата власт. Резултатът е не просто кражба, а убийство, извършено чрез злоупотреба с правосъдието.
Особено важно е, че Ахав не е беден човек, който се нуждае от лозето, за да оцелее. Той е цар. Неговият проблем не е липсата на средства, а нежеланието да приеме, че съществува нещо, което не му принадлежи и което няма право да получи против волята на собственика.
Тук неправомерното желание придобива институционално измерение. Когато човек има власт да превърне собственото си желание в заповед, нравствената опасност става обществена.
Завистта е грях на сърцето. Но когато получи властта да издава заповеди, тя може да превърне личното пожелание в узаконена несправедливост.
Това е предупреждение не само към управляващите, но и към обществата, които очакват властта да им предоставя чрез принуда онова, върху което нямат действително право.
МИЛОСЪРДИЕТО НЕ Е ДЪРЖАВНО ПРАВОМОЩИЕ
Писанието не допуска безразличие към действителната нужда на ближния. Във Второзаконие 15:7–11 Бог заповядва на Израил да не закоравява сърцето си спрямо нуждаещия се брат. Във 2 Коринтяни 8-ма глава Павел насърчава вярващите да помагат на нуждаещите се християни и говори за взаимна грижа между църквите. Разбира се в случая отчитам както непосредствените адресати, така и характера на тези наставления. Какво имам предвид?
Във Второзаконие 15-та глава се намираме в конкретния заветен ред на Израил, включващ особени задължения и разпоредби относно бедността и дълговете. Във 2 Коринтяни 8-ма глава става дума за помощ, организирана между църкви. Павел не излага програма за данъчно облагане и държавно преразпределение. В стих 13 той пояснява, че целта не е едни да бъдат облекчени за сметка на затруднението на други. В стиховете 12 и 14 подчертава готовността според наличните средства и посрещането на действителна нужда.
Следователно тези текстове ни дават нравствено основание за щедрост и отговорност към нуждаещите се, но не предоставят непосредствено на гражданската власт правомощие да налага определен модел на социално преразпределение.
От факта, че Бог заповядва едно добро дело, не следва автоматично, че държавата получава право да го налага чрез принуда.
Бог заповядва да обичаме ближния си. Но това не означава, че държавата има право да регулира принудително всяко проявление на любовта. Нали така?
Бог изисква щедрост и милосърдие. Но наличието на подобно задължение не премахва необходимостта да установим кому е поверено неговото изпълнение.
Семейството има действителни задължения към своите членове. Църквата има служение на милосърдие към нуждаещите се. Християните носят лична отговорност към ближния си. Тези отговорности не стават по-малко действителни, защото не всяка от тях е възложена на държавата.
ДОБРОВОЛНА ОБЩНОСТМ, НЕ ПРИНУДИТЕЛНО ИЗРАВНЯВАНЕ
Особено внимание заслужава описанието на ранната йерусалимска църква в Деяния 4:32–35. Вярващите проявяват забележителна взаимна грижа. Някои продават имоти и предоставят средствата за посрещане на нуждите в общността. В този разказ Лука не представя държавно разпределение на собствеността, нито премахване на частната собственост чрез принуда.
Това става особено ясно в Деяния 5:4, където Петър напомня на Анания, че имотът е бил негов преди продажбата и че след нея средствата са оставали под негово разположение. Грехът на Анания и Сапфира не е отказът да предадат цялото си имущество. Той е лъжата пред Бога.
Тук има и важен исторически контекст. Йерусалимската църква живее в периода между Христовото възнесение и разрушаването на града през 70 г. Христос вече е предупредил за предстоящия съд над Йерусалим (Лука 21:20–24), а по-късното историческо свидетелство съобщава за бягството на християните от града.
Това обстоятелство заслужава внимание при цялостното историческо разбиране на ранната църква. Но дори да отчетем тези обстоятелства, непосредственото свидетелство на Лука е достатъчно ясно: става дума за действителна християнска солидарност, проявена чрез доброволно разпореждане със собствеността.
Доброволното споделяне на имущество не е същото като принудителното отнемане на имущество.
ДАНЪЦИТЕ И ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА ГРАЖДАНСКАТА ВЛАСТ
Тук е необходимо да направим едно принципно разграничение. Въпросът не е дали държавата има право да събира данъци. В Римляни 13:6–7 апостол Павел признава задължението за плащане на данъци и свързва това задължение със служението на гражданските власти. Но от правомощието да се събират данъци не следва автоматично неограничено право те да бъдат използвани за всяка обществено желана цел.
Съществува разлика между правомерното събиране на обществени средства и правомерното им предназначение и разходване. Ако гражданската власт е Божий служител с определени задачи, както я представя Римляни 13:3–4, тогава и разходването на средствата ѝ трябва да бъде съобразено с тези задачи.
В заветното разбиране за обществените институции семейството, църквата и държавата имат различни, дадени от Бога отговорности. На семейството е възложена непосредствената грижа за неговите членове. На църквата е поверено служението на милосърдие към нуждаещите се. А гражданската власт има специфично предназначение, свързано преди всичко с правосъдието, защитата от насилие и опазването на обществения ред.
От това разграничение следва сериозно възражение срещу използването на данъчни средства за държавно преразпределение, чиято цел е изравняването на материалното положение на хората. Подобна дейност не може да бъде оправдана единствено чрез библейските заповеди към християните да бъдат щедри и милосърдни.
Държавата не придобива право да изпълнява чуждо институционално призвание само защото разполага с властта да събира данъци.
Това е въпрос за границите на властта, а не за допустимостта на милосърдието. Нещо повече, когато социалното подпомагане се превърне в постоянен механизъм за политическо разпределение на средства, възниква опасност от зависимост и маргинализиране на получателите от управляващите. Помощта може да започне да служи не толкова за преодоляване на нуждата, колкото за съхраняване на определен политически модел.
Подобни последствия са достатъчно сериозен нравствен и обществен риск, за да бъдат пренебрегвани. Пренебрегват се. Нещо повече – целят се.
Въпросите за данъчното облагане, държавното преразпределение и икономическите последствия от подобни политики заслужават самостоятелен анализ. Ще ги разгледаме по-подробно в следващото разсъждение, посветено на нравственото измерение на икономиката.
Тук е достатъчно да установим следният принцип:
Грижата за бедните е действително нравствено задължение. Но тя не е универсално разрешение за държавна намеса извън правомерните граници на гражданската власт.
ПОМОЩ, КОЯТО ЗАШИТА ЧОВЕШКОТО ДОСТОЙНСТВО
Библейското учение за милосърдието не оставя грижата към нуждаещите се в областта на неопределените добри пожелания. То възлага конкретни задължения.
В 1 Тимотей 5:4–8 Павел настоява семействата да се грижат за своите нуждаещи се членове. В стих 16 той разграничава отговорността на семейството от тази на църквата, така че църквата да може да подпомага онези, които действително нямат друга опора.
Това е особено важен текст. Апостолът не противопоставя личната и институционалната грижа. Той разграничава техните адресати и отговорности. Църквата не трябва да бъде натоварвана с онова, което семейството е длъжно и способно да извърши. Но пък и семейството не може да бъде използвано като оправдание да изоставим онези, които действително са останали без подкрепа.
В Ефесяни 4:28 Павел представя честния труд не само като средство за препитание, но и като възможност да отделяме за нуждаещите се. После във 2 Солунци 3:10 той говори за онзи, който не желае да работи, а не за човека, който поради немощ или обстоятелства не може да работи.
Тези разграничения ни помагат да разберем характера на християнската грижа. Тя не трябва да възнаграждава съзнателната безотговорност, но и не трябва да наказва човека за бедствие, болест или неспособност.
Където е възможно, помощта трябва да подпомага възстановяването на трудоспособността, самостоятелността и изпълнението на личните задължения. Където това не е възможно, нуждаещият се не губи достойнството си, нито основанието да получи действителна християнска грижа.
Милосърдието не трябва да бъде извинение за безотговорност. Но отговорността не трябва да бъде извинение за немилосърдие.
СПРАВЕДЛИВОСТ БЕЗ ЗАВИСТ, МИЛОСЪРДИЕ БЕЗ ПРИСТРАСТИЕ
Връщаме се при двамата души пред съдията. Единият беше богат, другият — беден. Съдията трябваше да отсъди според правото, без да се ръководи от влиянието на богатия или от съжаление към бедния.
Работата е в това, че след края на делото нравствената отговорност не изчезва. Справедливото съдебно решение не отменя задължението за милосърдие. И милосърдието не оправдава несправедливото съдебно решение.
Така стоят нещата и с равенството. Хората имат еднакво човешко достойнство пред Бога, но не са еднакви по способности, собственост или житейски резултати. Тези различия сами по себе си не доказват нито праведност, нито вина. Затова християнинът може да защитава справедливо придобитата собственост, без да оправдава алчността. Може да осъжда експлоатацията, без да мрази богатите. Може да проявява милосърдие към нуждаещите се, без да превръща чуждото богатство в основание за завист. И може да защитава ограниченията на държавната власт, без да отрича личната, семейната и църковната отговорност за грижа към ближния.
Справедливостта не е класова привилегия. Милосърдието не е оправдание за неправда. А завистта не става добродетел, когато започне да говори на езика на равенството.
Тук неизбежно стигаме до важния въпрос: Ако справедливостта има отношение към собствеността, труда, възнаграждението, размяната и грижата за нуждаещите се, възможно ли е икономическият живот да бъде нравствено неутрален?
Можем ли да говорим за добра икономика, без да питаме какво означава в нея човекът да постъпва справедливо?


